КАКВА НОВА ПОЛИТИЧЕСКА ПАРТИЯ Е НУЖНА НА БЪЛГАРИЯ?

На въпроса защо е необходимо създаването на нова политическа партия у нас вероятно всеки мислещ българин може сам да си отговори. В медията също се появиха варианти на такъв отговор[1], като във всеки един от тях бе казано как и защо настоящата политическа ситуация у нас е породила тази необходимост.

Тук ще бъдат казани няколко думи за властта (като воля за господство, а не като израз на необходимостта от управление на човешките общности), за партиите като инструмент за упражняването на тази власт, както и относно това каква би трябвало – тъй като се намираме в конкретна политическа ситуация – да бъде тази нова политическа партия.

І. Волята за власт и реалният субект на властта

Мнозина вероятно биха определили като несъстоятелно или повърхностно твърдението, че многопартийността в модерните и в съвременните демократични общества – където действа принципът на политическото (партийното) представителство - е необходима привидност, едно постулирано (внушавано), но реално несъществуващо плуралистично упражняване на властта от нейния суверен, по презумпция народът, зад която стои действителният демиург на политическия театър. Широко разпространена е заблудата, че масите (народът) са агент (двигател) на историческия процес, в това число и на политическото действие.  Декларативно „демосът” е суверен на властта. При пряката (Атинската) демокрация донякъде това е било възможно, но на практика (и когато става дума за по-големи от атинския полис социални агломерации) такъв винаги е бил капиталът (непосредствен израз на волята за власт) – физически (парите) или символен (идеи, култура). Тоест, този, който владее и се разпорежда с парите и/или със съзнанието на хората е реалният субект на властта.

1) От една страна, доколкото ръстът, както на населението, така и на потребностите, предполага производството също да нараства, то и физическият капитал непрекъснато самонараства. „Лявата” и „дясната” политики са механизми за преразпределение на този винаги нарастващ капитал, но това преразпределение е безотносително към общия обем на непрекъснато увеличаващата се сума на парите (реални и виртуални) и в този смисъл физическият капитал не се интересува каква – „лява” или „дясна” – е политическата форма на управление. Формата на управление е единствено лостът, чрез който се управлява потока на капитала. Тоест, веднъж вече концентрирал се, физическият капитал има грижата този процес на концентрация да не се нарушава. Политиката е средството, чрез което капиталът контролира този процес.

2) От друга страна, за да не демаскира своята парахуманна природа (човекът не е цел на капитала, на волята за власт – той е единствено онтологическата предпоставка на неговото, нейното битие), физическият капитал (парите) използва посредничеството на идеите, на символния капитал, за да внуши на хората, че тяхната воля е тази, която управлява социума и задава посоките на неговото развитие. Политическата форма на това посредничесто от няколко века насам е така наречената представителна (или партийна) демокрация. „Лявата” и „дясната” политики са просто инструменти за постигането на тази цел.

Това са само някои разсъждения за реалния субект на властта и за политическия инструментариум, чрез който той се домогва до нея. От тях не следва, разбира се, че всяко политическо действие е предопределено и обречено неизменно да служи на „чистата” воля за власт. Напротив, реалната политика, макар и да има своите корени във волята за власт, трябва да бъде коректив на нейната абсолютизация и да има самосъзнанието, че е извикана на живот от необходимостта да бъдем защитени и щастливи.

ІІ. „Лявото” и „дясното” като алтернативи на държавното управление

Добре извесни са различията между „лявото” и „дясното” и като теория, и като практика и затова те тук няма да бъдат обсъждани. Това, което е от значение и винаги трябва да се има предвид, когато говорим за „лява” или „дясна” политика, е, че рязкото разграничение между тях е в полето на теорията (на етическото), докато на практика (а политиката е преди всичко практическо действие), независимо от реториката на партийното говорене, концептуалното им ядро се размива, те се преливат една в друга, често се обозначават като „център-ляво” или „център-дясно”, или като нещо друго и в крайна сметка – по един или по друг повод, съответно на една или друга конкретна ситуация – те са принудени да следват един по-скоро прагматичен, отколкото партийно-идеологически еднолинеен, модел на политическо поведение.    

ІІІ. Настоящата ситуация в България

В една катастрофирала държава, каквато днес е България, политическата догматика на дихотомията „ляво”-„дясно” е непродуктивна, защото спасението на страната предполага да бъдат използвани всички средства, които водят до нейното възраждане. Подобно на сериозно болния човек, който, за да се излекува, използва и алопатични, и хомеопатични лекарства, една катастрофирала държава по необходимост трябва да провежда такива политики – независимо дали те са „леви”, „десни”, центристки или някакви други – които да я извадят от състоянието на катастрофа. Изваждането от състояние на катастрофа е целенасочен, ясен и конкретен алгоритъм, конкретна терапия, и затова би било несериозно да се мисли, че това може да се случи било от позициите само на (сегашното, познатото ни) „ляво” или само на (сегашното, познатото ни) „дясно”. В този контекст въпросът каква нова политическа партия – „дясна” или „лява” - е нужна на България е несъстоятелен. Нужна й е партия, която да спре грабежа (на държавата и на народа), осъществяван вече в продължение на 22 години от всички следдесетоноемврийски партии, да даде ясна и обективна оценка (придружена от конкретни действия) на случилото се в България след края на Втората световна война, да сложи край на триумфалното шествие на войнстващата простотия у нас, да реанимира чувствата за социална сигурност и социална справедливост в гражданите, да направи страната ни културно, икономически и политически видима за хората по света и, разбира се, да повиши жизнения стандарт на българите – условие, без което всяко едно политическо действие е демагогия и провал на идеята за общностно благо. Или накратко, политиката, която трябва да следва тази нова партия трябва да има за ориентир гарантирането и осъществяването на хармоничен и справедлив баланс на интересите на всички членове на обществото, отчитайки възможностите на всеки един от тях, и превръщането на страната ни в забележим за света културен, икономически и политически фактор.

ІV. Настоящото партийното статукво у нас

Създаването днес на нова политическа партия у нас е продиктувано от продължаващата вече 22 години гавра с българската държава и с българския народ, наречена „преход”. Знаменателното е, че нито една от настоящите партии не успя да отвоюва от мутиралите наследници на БКП-ДС-„аристокрацията” и от нароилите се след 1989 г. нейни политически клонинги свободите и правата на българските граждани на сигурен и достоен живот. Всички те вкупом имаха една единствена грижа как да осигурят безметеженото прераждане на тази „аристокрация” и на нейните следдесетоноемврийски Галатеи в новата капиталистическа класа на България. Цената на това прераждане я знаем, но не бива повече да я плащаме със собствения си живот и с бъдещето на децата ни.

Знаменателно е и друго. По един чисто манипулативен начин – декларативно опозиционирайки „синьото” и „червеното” - в съзнанието на голяма част от хората беше имплантирана мантрата, че единствено „синята” политическа партия[2] може да ни извади от блатото на социализма. Щом е „синя” (а не държавническа, правилна, успешна, далновидна, некорумпирана) една политическа линия, значи тя е спасението на България. И каква стана тя? Всички, които се повъртяха по високите етажи на „синята” власт от редови социалистически бедняги се превърнаха в охолно добруващи словоблудци и нищоделци, а някои и в едри собственици и крупни „бизнесмени”. Иначе, пак ни управляват БКП и ДС, въпреки „титаничните” усилия на „сините”. Само където станахме още по-бедни от преди, а те – „сините” момчета и момичета - се премениха в скъпи костюмчета и подкараха скъпи автомобили. Стига заблуди. Зад „синята” мантра стоят кукловодите на „прехода” и това е повече от очевадно от всичко сторено от нейните следовници за последните 22 години.

Ето защо новата партия, която би трябвало да се създаде в България не трябва да има нищо общо с това „синьо”, каквото го познаваме днес. Естествено, тя не трябва да има и нищо общо с това „червено”, което опустоши страната ни и я превърна в раболепна мижитурка на Москва. Трябва да се появи нов политически субект, веднъж завинаги скъсал с митологемите на „прехода”. Какъв би трябвало да бъде той беше загатнато по-горе в текста, а какъв ще бъде конкретният му облик ще може да видим в неговата политическа програма, която предстои да бъде съставена. След това тази програма ще бъде подложена на широко обсъждане от всички, които поне донякъде споделят нейните приоритети.