Европа вече е на "три скорости"

11 декември 2011 г./

   Вето е силна дума. Напомня за президентското вето. Навява решителност. Звучи предизвикателно. Ето защо във всяко интервю, което даде след срещата на върха в Брюксел, Дейвид Камерън се
перчеше, че е използвал оръжието на ветото. За един или два дни това може да заблуди по-простодушните евроскептици в неговата партия и те да си мислят, че премиерът е направил нещо
невероятно силно, като допусна той и страната му да станат част от едно малцинството, наброяващо само един член.
   И наистина във всички речници, които често разгръщам, понятието "да наложиш вето" означава да попречиш на нещо да се случи. И докато е технически  вярно, че Камерън наложи вето на един европейски договор, обхващаш всички членове на ЕС, то  в действителност той не предотврати нищо съществено. Единственото нещо, което Камерън успя да блокира, е британското влияние над
преговорите, които са от жизненоважно значение за бъдещето на страната му.
   Останалата част на ЕС просто игнорира неговото вето и сега ще продължи напред с опита си да създаде нов режим за управление  на еврозоната без британския глас в дискусионната зала.
Плановете на Дейвид Камерън се разбиха на пух и прах. Той не успя да договори протокола, който искаше и който да освобождава Великобритания от европейското регулиране на финансовите услуги.
 Британското изключване от преговорите означава, че е много малко вероятно Камерън да договори подобно изключване и в бъдеще. Камерън може и да бъде посрещнат като герой от някои евроскептици в редиците на торите, които ликуват заради британската изолация, които я отпразнуваха подобаващо и я нарекоха най-великолепното представяне откакто Маргарет Тачър размахваше към противниците си "страшната си чанта". Но постижението на Камерън вероятно ще се окаже мимолетно. Онези, които го приветстваха, забравят, че госпожа Тачър никога не допусна грешката да остави празен стола, в който Великобритания би трябвало да седи. Когато първоначалната им еуфория се изпари,  скептиците в редиците на торите ще открият, че този резултат не  е в полза на техните амбиции да си върнат отново правата от Брюксел и че той дори ще направи тези амбиции по-трудни за
постигане.
   Това отвратително поражение за британската дипломация, което  може да се окаже най-тежкото за няколко десетилетия, е още по-поразяващо, защото онова, което Камерън искаше от Брюксел не
беше чак толкова екстравагантно. Камерън не отиде на срещата на върха, за да поиска незабавното и безусловно връщане на шепа правомощия, за което настояваха най-повърхностните евроскептици в неговата партия. Той настояваше основно Великобритания да може  да запази някои права, които и сега има. Британските искания бяха, поне погледнато от британска гледна точка, наистина много
скромни. Министър от кабинета на Камерън ги описа почти като смокиново листо, което ще прикрива голотиите на премиера пред най-големите евроскептици сред съпартииците му.
   Заместник-премиерът Ник Клег направи каквото беше по силите му, за да помогне на Камерън. В седмиците преди срещата на върха той работи усилено зад кулисите, за да намери компромис между
натиска върху премиера от страната на неговата Консервативна партия и програмата на европейските лидери. Според негови съюзници лидерът на либералдемократите се е опитал дори да разубеди Камерън да не отправя невъзможни искания на срещата на върха. В същото време Клег се опита да внуши на европейските лидери, че Камерън има трудности с управлението на собствената си партия. Заместник-премиерът говори с редица влиятелни либерали и десноцентристки политици в ЕС и пътува тихо-мълком до  Мадрид, за да се опита да спечели с ласкателства симпатиите на новия испански премиер.
   Клег наистина направи каквото беше по силите му, но неговата скрита дипломатическа совалка не беше достатъчна, за да помогне  както на премиера, така и на себе си и сега неговата проевропейска партия се гърчи в агония, че е част от едно правителство, което запокити Великобритания на външния ръб на ЕС.
   "Онова, което ние искахме, беше изключително умерено", каза един от министрите на Камерън. "Това беше само техническо искане". Но останалите лидери не бяха склонни да удовлетворят британските искания. На тях толкова им писна от британската агресивност, че те дори не дадоха на Великобритания възможност да се изкаже, дори и когато британското правителство се опитваше  да бъде разумно. Според официални представители другите европейски лидери дори не пожелаха да разговарят с Камерън, даже  и онези от тях, които обикновено симпатизират на британската политика този път не бяха заинтригувани от британските искания.
   Франция се отнесе с най-голямо презрение, като отказа изобщо  да обсъжда каквото и да е предложение, дошло от британците. Най-високопоставени представители на кабинета, било то тори или
либералдемократи, се гневят сега, че Никола Саркози не е направил никакъв компромис, който можеше да изглади разногласията. Но затова отчасти си беше виновен самият Камерън.
 Той изобщо няма приятели в Брюксел и това подчертава ярко, че той не направи нищо, за да подхрани жизненоважните отношения с другите ключови играчи. Обичайна практика е на подобни срещи на
върха лидерите да проявят негласно разбиране на взаимната си нужда да изглеждат като победители в очите на техните парти и на техните гласоподаватели, когато се върнат у дома. По време на много трудните преговори за договора от Маастрихт Джон Мейджър изтръгна ключово важни отстъпки, в това число и правото на Лондон да не въвежда еврото. Той постигна това благодарение на добрите си отношения с Хелмут Кол. Тогавашният германски канцлер убеди останалите европейски лидери, които проявяваха известно нежелание, да се съгласят, като им каза: "Джон има нужда от подобно нещо." Сега нито един политик в Брюксел не смята, че дължи каквато и да е услуга на Дейвид Камерън. Ангела Меркел дори стигна толкова далеч, като постави под въпрос искреността му по време на преговорите, а след това заяви: "Не мисля, че Камерън дори беше с нас на масата".
   А що се касае до френския президент Никола Саркози, краткото затопляне на отношенията му с Камерън, когато двамата бяха братя по оръжие в либийската операция, сега прерасна в горчива
враждебност. Френски дипломат се подигра с Камерън, описвайки го като мъж, който иска да отиде на парти за размяна на съпругите, без да води съпругата си. Френският президент неколкократно
разкритикува Камерън, обвинявайки го, че се стреми към две несъвместими неща, че отправя искания, без да предлага в замяна на тях нещо на масата на преговорите.
   Но когато се мъчим да си обясним пълния крах на английско-френските отношения, то Джордж Озбърн също има какво да отговори в тази насока. Преди три седмици министърът на финансите се опита да се изкара добър, като обрисува позицията на Франция в черни цветове. Той открито заяви, че Франция трябва да бъде погълната при евентуална атака от пазарите на дългови облигации по начина, по който те накараха Италия, Испания и Гърция да се гърчат. За французите подобно изказване остана
неразбираемо, даже и страшно неуслужливо. И оттогава гневът на французите към британците само се засилва.
   Може би има нещо вярно в твърдението, че поражението на Камерън в Брюксел е реваншът на французите. И наистина британските министри трябва да се запитат защо Никола Саркози толкова лесно постави в изолация Камерън, обрисува го като най-безразсъдния човек в залата и прати  Великобритания в позицията на малцинство с един член. Едната причина това да се случи толкова лесно бяха предходните решения на Камерън, които го поставиха в маргинална позиция. Преди това самият Камерън избра изолацията, когато извади консерваторите си от Европейската народна партия, главната европейска формация на десноцентристките партии. И ако Камерън си мислеше, че това е
жест, за който няма да му се налага да плаща, то сега той със сигурност разбра, че това не е така. Камерън не беше на конгреса на ЕНП в Марсилия, предшествал вечерята на върха в Брюксел в
навечерието на преговорите, когато Саркози, Меркел и други ключови лидери утвърдиха голяма част от позициите си. Британският премиер  може би щеше да бъде в не чак толкова безнадеждна позиция, ако сам не се беше изключил от тези ключови  събирания.
   В действие влязоха и по-дълбоки сили. След години, през които се наслушахме на антиевропейските предразсъдъци, бълвани от британците, сега не трябва да се изненадваме, че толкова много европейци реагират враждебно или просто с безразличие на британските искания. Преди срещата на върха в Брюксел някои от сътрудниците на премиера подхвърлиха идеята, че Великобритания може да стане лидер на Другата Европа, съставена от страните, които не са членки на еврозоната. Но в действителност Великобритания не можа да намери дори съюзници в тази група. Така новата група еврозона-плюс сега включва 26 страни членки на  ЕС.
   Дори евроскептиците скоро ще разберат, че няма нищо чак толкова блестящо в изолацията. Британската способност да чертае бъдещето на най-богатия в света икономически блок, който е също
и най-важният пазар за износ на Лондон, драматично намаля. Това ще има последици не само за британското влияние в Европа, но и за позицията на Великобритания в света. Една Великобритания с
намалено влияние в ЕС е една Великобритания, която ще породи по-малък интерес у САЩ, Канада и която и да е друга важна сила в света.
   Въпреки че Дейвид Камерън действаше, за да защити лондонското Сити, Ситито остана потресено. Вместо да получи гаранции за британските банки и за други британски финансови интереси от Брюксел, Берлин и Париж, Великобритания сега е изключена от критично важните преговори за бъдещата форма на финансово регулиране. А колкото до евроскептиците в партията на торите - след като тяхната опияняваща заблуда се изпари, те ще изтрезнеят още повече, когато отрият, че плановете им да си
върнат от Брюксел някои правомощия вместо да са се ускорили, са се оказали позабавени.
   Великобритания се озова без съюзници на собствения си континент повече откогато и да е било след присъединяването си към ЕС през 1973 г. Тя сега е може би по-изолирана от когато и да е било и от 1945 г. насам.  Така че забравете разговорите за Европа на две скорости. Това, което имаме сега, е Европа на три скорости, в която Великобритания закъса по средата на пътя.
 

(БТА)