Неубедителната лява критика на решенията на еврокризата

Независимо, че ляво-дясно е само една от разделителните линии на европейския процес, той видимо преминава през отчетлив „десен момент”, който оставя все по-голяма следа върху развитието на съюза. С предлагания фискален пакт различни десни идеи ще бъдат институционализирани, една част по безпрецедентен начин. В същото време, левицата загуби безславно изборите в Испания и Португалия, а нейните представители в Германия, Франция, Италия и Великобритания не са формулирали никакви значими идеи за следващите десетилетия. Нещо повече, тя колективно загуби изборите за европейски Парламент през 2009 година, точно в „окото” на глобалната буря независимо от многото условности при този тип вот. По време на цялата криза единствената отчетлива нейна теза е за еднаквата вина на изкусителя (финансовата система) и изкушения (правителства, общини, потребители). От това не следва никаква смислена стратегия.

Най-схематично, левите критики са няколко. Първата е, че десницата няма въображение, късогледа е, мисли като счетоводител или примитивен надзорник, има капацитет да формулира единствено рестрикции, няма „голяма идея” за бъдещето.  Ако под това се разбират утопични социално-политически проекти, то критиката е основателна. Донякъде има основание и тезата, че скоростта на реакция е твърде бавна, макар че тя игнорира необходимостта спасителните пакети да се приемат успоредно с промените, които гарантират в по-голяма степен, че няма да има повторение на сегашната драма. В този смисъл скоростта не е толкова проблем на визия, колкото проблем на постигане на нужното вътрешно и европейско съгласие. С просто око се вижда, че сегашната интеграционна вълна не е „визионерска”, а се прави по принуда, по неизбежност. В същото време, големите европейски промени никога не са били просто резултат от визия, а пресечна точка от идеи, интереси, безизходица. В този смисъл сегашната ситуация не е толкова уникална.

Друга линия на критика е свързана с частичността на решенията. Според левите, десницата се занимава единствено със системата на наказания, забрани, лишения, а не поглежда към растежа, създаването на стойност и работни места. Подобна нишка може да бъде видяна през всичките години след старта на кризата. Но и тя е доста неубедителна. Първата причина за това „отсъствие” идва от факта, че тази задача си остава пазарна и това я прави естествено странична спрямо усилието за справяне с дълговете. Нещо повече, европейската десница отдавна има „позитивен проект” за растеж и той се намира в идеята за единния пазар, независимо от различни национални притеснения в тази посока на страни като Франция. Точно там бяха последните идеи за „задълбочаване” на това икономическо пространство, които самата Европейска комисия начело с Жозе Барозу започна да реализира. Тази линия на критика е лошо насочена и по простата причина, че темата за растежа просто трябва да се търси на други места, в други политики, а не в договорните промени. Нейни аспекти могат да бъдат открити в Пакта Евро плюс и Европа 2020. Политика на растеж не може да бъде обект на договорна регулация.

Следваща критика е, че десните решения са „неевропейски”, егоистични, центрирани единствено върху „тесните” интереси на (някои от) националните държави и неотчитащи „общия” европейски интерес, еквивалент на „обществен” по стария жаргон. Подобна теза е доста несъстоятелна дори, ако игнорираме историческия аспект на традиционната лява критика за ЕС като либерална пазарна конспирация, насочена срещу работническата класа. Европейската (най-вече северна) десница изгражда решенията „тухла по тухла”, защото иска да институционализира в максимална степен гаранциите срещу повторението на десетилетията на дългов растеж. Неизползването на окончателни решения като колективизиране на риска или печатането на пари остават политически варианти, но единствено при неуспех на останалите стратегии.

Какво стои срещу тези критики, какви са идеите на европейската левица? Все по-шумно като лява се проповядва идеята за еврооблигации, която се споделя от много федеративно мислещи европейски политици. Между другото този вариант не е отхвърлен окончателно и от по-десни политици, но по-скоро се възприема като решение от последна инстанция. Защо обаче десницата засега не споделя идеята извън разделителната линия  национално – общоевропейско? Причината може да бъде лесно открита в де факто колективизацията на риска, която убива стимулите за промяна и финансово наказва по-добре управляваните икономики.

На ниво европейски социалисти другата голяма предлагана идея е за европейска инвестиционна политика. Нещо, с което всеки би се съгласил, ако преди това бъде намерен смислен отговор за това откъде биха дошли средствата. Опциите за дългово финансиране, които са сред най-предпочитаните за левицата са силно ограничени и това едва ли ще се промени през идните години. Отделно от това инвестиционните идеи на европейско ниво се съдържат в програмата Европа 2020, и най-вече в националните управления.

Спирачките пред предлагания нов договор обаче не са нито в силата на някакви алтернативни идеи на левицата, нито в нейната способност да направи заявка за бъдещ контрол върху европейските процеси. Трудностите ще дойдат от постоянния, но все по-труден за игнориране демократичен императив особено, когато става дума за още по-дълбока интеграция и отдаване на суверенитет. Там могат да се очакват истинските битки.