Почерпка или пакост

По живо и по здраво посрещнахме и изпратихме президента на Бразилия г-жа Русев. Според отзивите в повечето родни медии, визитата протече под знака на гордостта, че „и ний сме дали нещо на света” – в случая – президент на Бразилия, с оглед на жилката в произхода му.

            Настроението имаше нещо общо с гордостта, с която разхождаме тракийските съкровища из Европа и света - все едно сме ги създали, а не, че просто сме ги открили сред земята си.

            Така е, когато няма с какво друго да се гордееш. Освен с киселото мляко и спортните успехи, които с течение на времето се поразредиха. Тъй като това състояние се установи като трайно и необратимо, националната гордост взе да накиселява от липсата на свежи поводи за себе си.

            Този път новина за Европа – включително и за нас като прашинка в нея, дойде именно от Южна Америка и по-точно – от чилийския вестник „El Mercurio”. Той съобщава за необявения и засега неофициален нов европейски съюз, включващ Германия, Франция и … Русия.

            Ако е вярно, това не е добра новина за нас. Европейският съюз преживява труден момент. Ангажиран е да се справи с неблагополучията в Гърция, с проблемите в Италия, Португалия и Испания. Проблем възникна и с Великобритания. Всичко това се е нагърбил да разреши водещият тандем в него – „Меркози” в лицето на Германия и Франция. И в момента не му е до нас. Предупредителни сигнали продължава да отправя Холандия. С отказа си да ни допусне до Шенгенското пространство тя не проявява недобронамереност и зложелателност, а принципност. Тази й принципност има чисто хигиенични съображения. В една операционна всичко трябва да е стерилно и чисто.

            Едва ли има повод да се обиждаме, преди да сме ампутирали корупцията си, която свидно стискаме – тъй както бай Ганьо търчи подир килимчето си, останало в маневриращия влак. С опасението, че са му го откраднали ония „мазните” – т.е. учтивите европейци. към които сме подозрителни и неотзивчиви. Защото не споделят някои наши спорни „ценности”, с които не сме склонни да се разделим.

             Трудно ни е, когато откажат да ни възприемат само според гостоприемството, което предлагаме в момента. Трудно ни е, когато не приемат единствено уверенията ни, чието изпълнение все отлагаме и нямаме намерение да изпълним – освен в някакво неясно бъдеще. Т.е. – никога. Ей така – ако мине. Но не минава – поне пред „злобната” и упорита Холандия, която иска доказателства, а не уверения.

            Защо обаче не е добра новина за нас това, за което пише чилийският вестник. Не е добра, защото готовността на Германия и Франция да влязат в някакви споразумения с Русия, означава да й направят евентуални отстъпки в замяна на това, което тя би могла да им даде. Каква по-лесна разменна монета за тях има от изоставащия трайно ученик в Европейския съюз, от твърдия двойкаджия, който упорито държи да повтаря класа – закачен безнадеждно към котвата на тоталитарното си и неизживяно свидно минало. Една котва за тях по-малко в настоящето – но с оглед на атомното й бъдеще – бомба до границите им.

            Английският министър председател Невил Чембърлейн насърчи Хитлер в експанзията му срещу Европа, като смяташе, че го е неутрализирал с отстъпките си да се развилнее в Чехословакия. Мюнхенското споразумение, което той подписа с Хитлер, Мусолини и Едуар Даладие, го накара да заяви пред сънародниците си, че им е донесъл мир. Но се оказа, че не е така. Защото някои апетити нямат насищане. Те могат само да се разрастват и да поглъщат каквото им попадне – като черна дупка.

            Затова, ако е истина писаното от „El Mercurio” – жална ни майка.

            Денят на Вси светии отмина, но пред прага на Европейския съюз и специално пред нашия български праг – в твърда решимост да осъществят енергийните си планове, настъпват сили, които за пореден път ще ни зададат уж невинно въпроса: „Trick or treat?”

            Ако с шикалкавенето си окончателно сме загубили доверието на официалните си съюзници, какво ни остава – освен да почерпим за пореден път своите освободители и господари, за да не ни напакостят. Въпросът е, че в исторически план у нас почерпката върви заедно с пакостта, чиито жертви има изглед да продължаваме да бъдем.

            Освен ако – засега останалото е мълчание.