Векът, който продължава

ХХ век бе ед­но поражение, как­во­то ис­то­ри­ята не познава. То бе­ше връх на усе­ща­не­то за без­с­мис­лие и връх на чо­веш­ка­та жестокост. Животът, въз­ви­ше­но ос­мис­лен с по­мощ­та на кул­ту­ра­та и хуманизма, бе­ше под­ко­пан в са­ма­та си ос­но­ва­. До­ка­за­ха ни го све­тов­ни­те вой­ни и лагерите, а съ­що и – в са­мия край на ве­ка – ужа­си­те в бив­ша Югославия. Бежанците, пе­пел­та от раз­ру­ше­ни­те къ­щи и храмове, все­въз­мож­ни­те дру­ги прес­тъп­­ле­ния показват, че сто­ле­ти­ето си отиде, как­то и бе започнало.

Прозренията на ре­ди­ца пи­са­те­ли за аб­сур­д­нос­т­та на съ­щес­т­ву­ва­не­то бя­ха во­пъ­лът на ев­ро­пейс­ка­та душа, осъз­на­ла сво­ята гибел. Чоран, кой­то оти­де още по-да­леч в мрач­ни­те си констатации, раз­к­ри изоб­що аб­сур­да на „Изкушението да съ­щес­т­ву­ваш“. Размишлявайки за изкуството, ко­ето се „на­соч­ва към без­с­мис­ли­ца­та“, той твърдеше, че „цивилизацията, за­поч­на­ла с ка­тед­ра­ли­те, тряб­ва да за­вър­ши в хер­ме­тиз­ма на ши­зоф­ре­ни­ята“. Ако от­не­сем ду­ми­те му към ста­на­ло­то през ХХ век, ще видим, че той за­вър­ши на­ис­ти­на шизофренично. Възможно е да бъ­де по­до­бен и кра­ят на се­гаш­ния век. Разрушеният Търговски цен­тър в Ню Йорк, тероризмът, стре­ме­жът на ня­кои ре­жи­ми да се сдо­би­ят с атом­но оръ­жие под­к­ре­пят та­зи хипотеза.

ХХ век мо­же да се ха­рак­те­ри­зи­ра и с ед­на дру­га ми­съл на Чоран: „Истините на хуманизма, вя­ра­та в чо­ве­ка и про­чее са с ня­как­ва ос­та­тъч­на жиз­не­ност на из­мис­ли­ци с дос­то­вер­нос­т­та на при­ви­де­ния“. Сам по се­бе си дра­ма и усилие, сми­ре­ние и компромис, жи­во­тът е пре­ди всич­ко бор­ба за­ра­ди са­мия не­го и доб­ро­то в човека. Такъв бе­ше жи­во­тът и през ХХ век, до­кол­ко­то бя­ха на­ли­це уси­ли­ята и съп­ро­ти­ва­та на чо­веш­кия дух. Но въп­ре­ки тях жи­во­тът се пре­вър­на в колапс. Човекът по­ве­че от друг път ста­на жер­т­ва на историята, в ко­ято ня­ма ни­как­ва човечност. Албер Камю бе сред най-го­ле­ми­те творци, опи­са­ли то­ва гос­под­с­т­во на историята. Той го ра­зоб­ли­чи с нос­тал­ги­ята си по жи­во­та на древ­ни­те гърци, по­чи­та­ли ед­нов­ре­мен­но разумното, при­ро­да­та и боговете. Историята, как­то мис­ле­ше Камю, е ус­т­ре­мът ни към свобода, за­вър­ш­ващ с робство. Тя по­ка­за и то­зи път, че про­ек­ти­те да се про­ме­ни све­тът за­вър­ш­ват с кръвопролития. Албер Камю бе­ше по­гъл­нат от свет­ла­та мис­ти­ка на мо­ре­то и слънцето. Той жи­ве­еше с опияня­ва­що­то чув­с­т­во за природата, без ко­ято ня­ма­ше да по­не­се ужа­си­те на живота. Припомних го то­ва и по­ра­ди факта, че Камю бе тяс­но свър­зан с те­ма­та за „кри­за­та на чо­веш­ко­то“: „Ние ис­ка­ме да ви­дим чо­веш­ка­та участ такава, как­ва­то е. А как­ва е тя, зна­ем мно­го добре. Това е та­зи ужас­на участ, ко­ято изис­к­ва ка­та­фал­ки за тру­повете, и е не­об­хо­ди­мо да из­ми­нат ве­ко­ве от Исто­рията, за да доп­ри­не­сат до­ри за съв­сем мал­ко из­ме­не­ние на чо­веш­ка­та съд­ба“. Това го мис­ле­ше ед­на личност, отс­то­ява­ща иде­ята за чо­веш­ка­та неприми­римост, въп­ре­ки аб­сур­да на съществуването. Следо­вателно не ста­ва­ше ду­ма за окон­ча­тел­но поражение. Но Камю бе прав със своя песимизъм, за­що­то бе­ше раз­б­рал опас­ни­те ни болести, най-теж­ка­та от ко­ито е нихилизмът. Той казваше, че ни­хи­лиз­мът е „пре­дим­но во­ля да от­чайваш и да от­ри­чаш“. А ХХ век оли­цет­во­ря­ва­ше как­то ни­кой друг та­зи во­ля да от­ри­ча­ш.­ Той оз­на­ча­ва­ше тър­жес­т­во на отчаянието. Човекът, как­то ни­ко­га пре­ди това, бе под­в­лас­тен на раз­ру­ши­тел­ни­те си инстинкти. Той из­гу­би упо­ва­ни­ята си. Столетието, за­поч­на­ло с ед­на све­тов­на война, ще­ше да ста­не аре­на на не­чу­ва­ни изстъпления. Щяха да го на­ре­кат „кул­ту­ра на без­с­мис­ли­ца­та“ (Липо­вецки) и „кул­ту­ра на лъ­жа­та“ (Угрешич). Вярно е, че пи­са­те­ли и фи­ло­со­фи пак щя­ха да го­во­рят за она­зи свръхценност, как­ва­то е човекът. Но и то­ва ще­ше да пот­вър­ди по сво­е­об­ра­зен на­чин кра­ха на ос­нов­ни­те чо­веш­ки ценности. Пак Албер Камю твърдеше, че в жи­во­та си тряб­ва да на­ме­рим „ня­кол­ко фор­му­ли“, за да сло­жим край на „пре­су­ше­но­то съ­щес­т­ву­ва­не“. Но през жи­во­та на сто­ле­ти­ето мал­ци­на щя­ха да ги потърсят. Духът на от­ри­ца­ни­ето бе­ше зав­ла­дял всич­­ки територии. Това от­ри­ца­ние (тук ци­ти­рам Лешек Колаковски) бе „зап­ла­ха за на­ша­та спо­соб­ност да пра­вим как­ва­то и да би­ло раз­ли­ка меж­ду доб­ро­то и зло­то (…)“. Имайки пред­вид то­та­ли­тар­но­то минало, Цветан Тодоров написа: „Доброто и зло­то съществуваха, до­кол­ко­то ре­жи­мът бе въп­лъ­ще­ние на злото. В съ­що­то вре­ме оба­че са­ми­ят ста­тут на те­зи ка­те­го­рии бе ста­нал ве­че проблематичен. Защото то­та­ли­тар­на­та ми­съл всъщ­ност се ос­но­ва­ва­ше на ед­но втвър­де­но про­ти­во­пос­та­вя­не на доб­ро и зло, а от­там и на при­ятел и враг“. Това про­ти­во­пос­та­вя­не се про­яви навсякъде: и в по­ли­ти­чес­кия волунтаризъм, и в ма­ло­ду­ши­ето на де­мок­ра­тич­на Европа, ко­ято не мо­жа да възпре въз­хо­да на нацизма. Доказа ни го и фактът, че в мно­зин­с­т­во­то си обик­но­ве­ни­те хо­ра не разбираха, че тър­жес­т­ва­та на зло­то се пла­щат и с це­на­та на тях­на­та на­ив­ност и ду­хов­но заслепение. Вследствие на то­ва се из­триваха  дър­жав­ни граници, про­гон­ва­ха се мал­цин­с­т­ва и це­ли на­ро­ди от род­ни­те им краища, па­ла­чи­те на Сталин и Хитлер си об­ме­ня­ха дру­жес­ки своя опит. А пос­ле над Япония атом­на­та гъ­ба ще­ше да потвърди, че ве­кът на­ис­ти­на бе­ше най-дъл­га­та по­ре­ди­ца от абсурди.

А за­що да не си при­пом­ним и за из­с­тъп­ле­ни­ята му в България? Знаем, че уби­ти­те в ла­ге­ри­те ги да­ва­ха за хра­на на свинете. Личната етика, ко­ято спо­ред Алберт Швайцер е над обществената, ня­ма­ше пра­во да съ­ществува. Животът и ли­те­ра­ту­ра­та ни бя­ха ли­ше­ни от сво­ите тра­ди­ции и полифоничност. Вместо кул­та към ис­ти­на­та и кра­со­та­та се на­ла­га­ха ня­кол­ко аб­сур­д­ни тези, враж­деб­ни на ху­ма­нис­тич­на­та култура. Нямаше го вът­реш­ни­я жи­вот на човека, лип­с­ва­ха не­го­ви­те съмнения, въп­ре­ки че и фи­ло­соф­с­ки­те реч­ни­ци твърдят, че съм­не­ни­ето е „жиз­не­но-он­то­ло­ги­чес­ки прин­цип“. И наистина, как­во мо­же­ше да бъ­де един жи­вот без пре­дим­с­т­ва­та на съмнението, как­ва мо­же­ше да бъ­де ед­на ли­те­ра­ту­ра под кон­т­ро­ла на аб­со­лют­ния догматизъм. Героят на ка­зи­он­ния ре­али­зъм бе са­мо ед­но по­до­бие на нор­мал­ния човек. Той мо­же­ше да бъ­де „по­ло­жи­те­лен“ или „от­ри­ца­те­лен“, но и в два­та слу­чая му лип­с­ва­ше еле­мен­тар­на­та правдивост. Рефлексиите му за жи­во­та бя­ха ка­то при­ми­тив­ния ум на този, кой­то ги бе измислил. В дра­ми­те му, до­кол­ко­то ги имаше, ня­ма­ше ни­що човешко. Ако той стра­да­ше по ня­как­ва причина, лек за не­го­ви­те бол­ки ще­ше да бъ­де по­мощ­та на ко­лек­ти­ва или началството. Той не мо­же­ше да раз­чи­та на друго. Много по-къс­но ще­ше да се нап­ра­ви про­бив в на­ло­же­ни­те стереотипи, но и той ще­ше да бъ­де ос­пор­ван и осъждан.

Липсата на вкус, она­зи липса, за ко­ято Збигнев Херберт бе на­пи­сал ед­но па­мет­но стихотворение, ще­ше да нап­ра­ви от чо­ве­ка не­що твър­де некачествено. Херберт твър­де­ше в ед­но интервю, че „Именно от вку­са тряб­ва да се ръководиш, от вкуса, в кой­то има не­що от съ­вес­т­та“. Но твър­де мал­ко хо­ра щя­ха да стиг­нат до то­ва убеждение.

Колкото до Запада, та­мош­ни­ят чо­век ще­ше да заб­ра­ви пре­жи­ве­ни­те ужаси. Европа бър­зо се съв­зе­ма­ше след вся­ка от войни­те си, бла­го­по­лу­чи­ето рас­те­ше и през вто­ра­та по­ло­ви­на на ХХ век тя за­жи­вя­ва без­ме­теж­но с удоволствията, на­пи­ра­щи отвсякъде. Продукт на пот­ре­би­тел­с­ко общество, чо­ве­кът ста­на при­мер за ед­но дру­го безвкусие. Той, съ­що ка­то чо­ве­ка на Херберт от то­та­ли­тар­на­та епоха, ня­ма­ше ис­тин­с­ки вкус. Съзнанието му за тра­ди­ция и култура, за ус­т­ре­ме­ния дух на епохите, ко­га­то ос­нов­ни­ят тон се за­да­ва­ше от ме­та­фи­зич­ни пориви, из­б­лед­ня решително. Метафизиката не го ин­те­ре­су­ва­ше повече. Човекът ис­ка­ше да бъ­де на „ти“ с при­мам­ки­те на те­ку­ща­та реалност. Той се от­ка­за да мис­ли за проблемите, ко­ито не го за­ся­га­ха непосредствено. Човекът, как­то каз­ва­ше Ерих Фром, ис­ка­ше да „има“, а не да „бъ­де“. Тревогите на Хамлет го вълнуваха са­мо до­ка­то е на театър. После той бър­зо ги забравяше.

И още ед­но на­пом­ня­не – за­ра­ди истината, че през ХХ век чо­веш­ка­та не­вин­ност е съм­ни­тел­но понятие. В един от тек­с­то­ве­те си Цветан Тодоров раз­миш­ля­ва­ше за чо­веш­ка­та ви­на и ци­ти­ра­ше ду­ми­те на Ромен Гари, спо­ред ко­го­то „Дори и най-спра­вед­ли­ви­те ка­узи ни­ко­га не са съв­сем не­вин­ни“. И то­ва не би­ва да забравяме. Човекът на сто­ле­ти­ето ще­ше да поз­во­ли ду­хът и съ­вест­та му да бъ­дат приспани. Затова и во­де­щи­ят сми­съл на ци­ви­ли­за­ци­ята бе опроверган. В иг­ра­лен филм за Нюрнбергския про­цес един от героите, за­пи­тан как са би­ли въз­мож­ни на­цис­т­ки­те престъпления, отговори, че си­гур­но сме над­це­ни­ли цивилизацията. Мисля си, че е съв­сем вярно. ХХ век показа, че мно­го се бях­ме над­це­ни­ли ка­то ра­зум­ни същества.

Ясперс на­пи­са „Духовната си­ту­ация на вре­ме­то“ дос­та вре­ме пре­ди Втората све­тов­на война. Със съ­що­то ос­но­ва­ние той мо­же­ше да на­ре­че кни­га­та си и „Бездуховната си­ту­ация“. Ортега и Гасет кон­с­та­ти­ра­ше в „Бунтът на ма­си­те“ дес­т­рук­тив­ния на­чин на жи­вот от стра­на на чо­ве­ка-маса, кой­то не из­пит­ва­ше чув­с­т­во­то за дълг пред цивилизацията. И действително то­зи чо­век жи­ве­еше с не­оп­рав­да­но­то самочувствие, че мо­же да из­пол­з­ва как­то си ис­ка нейни­те достижения. Живееше с мисълта, че те са му зас­лу­же­но наследство, ко­ето мо­же да се про­пи­лее на бър­за ръка. Разтревожената ми­съл на Европа на­ис­ти­на осъзнаваше, че сме стиг­на­ли до за­дъ­не­на улица, но аб­сур­д­на­та пи­еса от­дав­на съ­щес­т­ву­ва­ше ка­то за­ми­съл и ос­та­ва­ше да се до­пи­ше нейният завършек. ХХ век, из­мис­лил пос­лед­но­то й действие, ще­ше да зас­лу­жи пра­во­то си на постановчик. Ето го нак­рат­ко сю­же­та на пиесата: разумът, кой­то бе про­ник­нал в тайни­те на материята, и от дру­га стра­на – воп­ли­те на сма­за­ния дух. Човешкият разум, кой­то из­п­ра­ти чо­ве­ка и на Луната, но се ока­за без­по­мо­щен пред сри­ва на мо­рал­но­то съзнание.

Чеслав Милош раз­миш­ля­ва­ше за тра­ги­ка­та на живота, на­сил­ван от по­ли­ти­чес­кия терор. Тъкмо онези, ко­ито тряб­ва­ше най-мно­го да бодърстват, прис­пи­ва­ха съ­вес­т­та и ра­зу­ма си. Писателите, за ко­ито ни го­во­ре­ше Милош в „Поробеният ра­зум“, бя­ха из­гу­би­ли „вку­са“ си. Полският по­ет стиг­на до важ­но­то твърдение, ко­ето не би­ва да забравяме, не­за­ви­си­мо да­ли сме пи­са­те­ли или обик­но­ве­ни хора: „Няма друг път за чо­ве­ка на изкуство­то, ос­вен да се до­ве­ри на вът­реш­на­та по­ве­ля и да при­еме рис­ка да из­ра­зя­ва това, ко­ето сам смя­та за истина. Тази вът­реш­на по­ве­ля би би­ла абсурд, ако не се опи­ра на вя­ра­та в един по­ря­дък от ценности, съ­щес­т­ву­ващ от­въд из­мен­чи­вос­т­та на чо­веш­ки­те дела, то­ест вър­ху ме­та­фи­зич­на­та вяра. В то­ва се зак­лю­ча­ва нак­рат­ко тра­ге­ди­ята на два­де­се­ти век. Да тво­рят днес мо­гат са­мо хората, при­те­жа­ва­щи все още та­зи вя­ра (…)“.

Онези, ко­ито се ос­ла­ня­ха на ду­ха и вярата, бя­ха твър­де малко. Удивителен при­мер в то­ва от­но­ше­ние бе Симон Вайл, за ко­ято пак Милош на­пи­са въл­ну­ва­що есе. Творческото нас­лед­с­т­во на Вайл, от­к­ро­ява­що ори­ги­нал­ни­те й схва­ща­ния за човека, са­ми­ят й жи­вот на ду­хов­на храб­рост и доб­ро­вол­но мъченичество са пример, че и през ХХ век ще­ше да има из­к­лю­чи­тел­ни личности. Но мно­зин­с­т­во­то ще­ше да се уда­ви в бла­то­то на „съв­ре­мен­на­та без­чув­с­т­ве­ност“ (Абаняно). Човекът ще­ше да се оп­ре на това, ко­ето му га­ран­ти­ра нез­на­чи­тел­ни­те ра­дос­ти на тялото. Някои мис­ли­те­ли упо­ри­то щя­ха да твърдят, че тряб­ва да ни во­ди нап­ред свет­ли­на­та на духовното. Те, и тук спо­ме­на­вам за Еманюел Муние, отричаха, че све­тът на раз­г­ро­ме­на­та ни со­ци­ал­ност и нрав­с­т­ве­ност е не­из­беж­на участ. Те вярваха, че сме ро­де­ни да се бо­рим за по-ху­ман­на реалност. Муние пишеше, че „философите, до­го­ва­ряй­ки се с учените, са се из­хит­ри­ли да из­п­раз­нят све­та от при­със­т­ви­ето на чо­ве­ка“. Той казваше, че „Класирането из­го­ни тайната, про­фе­со­рът дет­ро­ни­ра ге­роя и све­те­ца“. Така Муние по­соч­ва­ше при­чи­на­та за рух­ва­не­то ни. Недвусмисленият извод, до кой­то тряб­ва да се до­бе­рем и ние, е, че в то­зи свят не мо­же по­ве­че да се жи­вее така.

 Детронирал сво­ите абсолюти, обя­вил края на „го­ле­ми­те на­ра­ти­ви“, све­тът ста­на призрачен. Подчинил се на Историята, на­ло­жил мо­де­ла за ед­но без­ду­хов­но съществуване, той се пре­вър­на в до­сад­на пошлост. Обездвижен духовно, све­тът се от­ре­че от „еван­гел­с­ка­та ера“, за да я под­ме­ни с ера­та на „ути­ли­тар­на­та ак­тив­ност“ (Муние).

Така ве­кът за­вър­ши с парализа. Още Яворов бе из­с­т­ра­дал нейни­те на­чал­ни симптоми. Духът му бе пре­вит от мъ­чи­тел­на­та те­жест на съм­не­ни­ята от­нос­но въз­мож­нос­т­та за на­деж­ден пристан. От ин­ту­ици­ите на символизма, спо­ред кой­то чо­ве­кът бе „зак­лю­че­ник в мра­чен зат­вор“ (Дебелянов), до мрач­ни­те безпокойства, при­съ­щи и на част от съв­ре­мен­на­та ни поезия. От без­по­мощ­но­то „ди­ле­тан­тс­т­во“ на ано­ним­ния ге­рой в из­вес­т­ния ро­ман на Чавдар Мутафов до ге­ро­ите на „Хайка за въл­ци“, про­ку­де­ни от сво­ята традиция, за да ня­мат иден­тич­ност и бъдеще. Това бе­ше на­ше­то би­тие през то­зи про­къл­нат век, раз­к­ри­то дос­то­вер­но от зна­чи­ма­та ни литература.

Карл Ясперс казваше, че „Начинът, по кой­то чо­век по­на­ся крушението, обос­но­ва­ва това, в ко­ето той се прев­ръ­ща“. Струва ми се, че след дъл­га­та аго­ния на ХХ век тряб­ва да сме на­яс­но в как­во сме се превърнали. Не си представям, че нрав­с­т­ве­но­то и ду­хов­но­то ще из­чез­нат завинаги. Но чо­ве­кът-ма­са про­дъл­жа­ва да бъ­де го­ля­ма опасност. Без да има въображението, ко­ето за­щи­та­ва живота, той но­си в се­бе си по­тен­ци­ала на мно­го по­ку­ше­ния сре­щу него.

Някои от пре­диш­ни­те ни стра­хо­ве отпаднаха, но стра­хът ня­ма да ни изостави. И но­во­то столетие, ед­ва започнало, има съ­щи­те пороци. Няма го ис­тин­с­ки­я диалог меж­ду хо­ра­та и народите, меж­ду раз­лич­ни­те култури. Няма го ди­ало­га меж­ду чо­ве­ка и най-сък­ро­ве­но­то в него, то­ест из­на­чал­на­та му природа, за ко­ято го­во­ри из­точ­на­та мисъл. Няма я в ду­ши­те ни хрис­ти­ян­с­ка­та любов. Историческото ни съз­на­ние е закърняло. Колаковски каз­ва за миналото, че то „тряб­ва да се въз­приема  ка­то пос­то­ян­ни рамки, към ко­ито се съ­от­на­сят на­ши­те пос­тъп­ки и мис­ли“. Но кол­ко от нас въз­п­ри­емат та­ка миналото? Колко са оне­зи от нас, ко­ито оце­ня­ват се­бе си и дру­ги­те спо­ред мер­ки­те на она­зи душевност, при­те­жа­ва­на от ка­чес­т­ве­ни­те хо­ра на миналото?

 Дебелянов на­ре­че пес­ни­те си „чер­ни“. Черното ка­то цве­та на она­зи пустош, в ко­ято ня­ма спон­тан­ност и до­ве­рие към живота. Този цвят го­во­ри най-доб­ре за сте­пен­та на страданието, за нас­тъ­пи­ла­та нощ в ду­ша­та на чо­ве­ка и за това, че още на­ча­ло­то на сто­ле­ти­ето обе­ща­ва­ше апокалипсис. Пак то­га­ва Яворов съз­да­де ед­на поезия, плод на не­го­ви­те „Безсъници“. Ще се по­зо­ва на ед­но от сти­хот­во­ре­ни­ята му, на­ре­че­но „Идилия“. То показва, че Яворов е сред пър­ви­те у нас, ко­ито щя­ха да на­зо­ват све­та лудница. Неговата Македония, не­тър­пи­ма­та бол­ка за­ра­ди „свръх­зем­ни­те въп­ро­си“, за ко­ито ня­ма­ше отговор, раз­лич­ни­те пристани, къ­де­то тър­се­ше по­кой за ду­ха си – всич­ко то­ва не го въз­п­ря да по­чув­с­т­ва све­та ка­то лудница. Такава чувствителност, къ­де­то и да по­тър­сим ко­ре­ни­те й, се под­х­ран­ва­ше от без­с­т­рас­ти­ето и ця­ла­та не­ле­пост на света, нав­ля­зъл в своя залез:

Прах, олелия. Навалят

уроди, ор­да безока,

пъ­тя световен. Прескачат

жи­ви­те мрът­ви – отиват, –

тът­не зе­мя­та в тъмите.

 Поетът ся­каш бе усе­тил и как­во ни предстои. Едва ли не­го­ви­те съв­ре­мен­ни­ци бя­ха допускали, че по­доб­ни сти­хо­ве са ясновидство. После, де­сет­ки го­ди­ни след Яворов, и Борис Христов ще­ше да ка­же в сти­хот­во­ре­ни­ето си „Плаващ рес­то­рант“ не­що по­доб­но на Яво­ровите внушения. Смисловата връз­ка меж­ду две­те твор­би е очевидна. Единият по­ет в зо­ра­та на сто­ле­ти­ето има­ше са­мо чер­ни­те си видения, все още са­мо пред­чув­с­т­вие за бъ­де­щи поражения. А за дру­гия те бя­ха ве­че и реалност. Следователно све­тът от на­ча­ло­то до края на ве­ка бе­ше лудница. Земята, как­то я бе ви­дял Борис Христов, се но­си ка­то „пла­ващ рес­то­рант“ в „сту­де­но­то по­бър­к­ва­що прос­т­ран­с­т­во“. Няма го спа­си­тел­ни­я бряг, „гла­ви­те ни са пъл­ни с без­за­ко­ния“. Господарите на жи­во­та са пре­вър­на­ли „чо­ве­ка на хар­мо­ни­ка“. Край тра­пе­зи­те на „рес­то­ран­та“ са на­ся­да­ли и жертвите, и палачите. Смисълът на жи­во­та е из­чер­пан и твор­ба­та на Борис Христов ни пи­та­ше за­що не сме на­ка­за­ни още. Но как­ви­то и да са наказанията, убе­ден съм, че са­мо един съд би мо­гъл да ни спа­си – Страшният съд, за кой­то в ед­на от твор­би­те на Камю се казваше, че той е на­ша­та съвест. Но се­га пък тряб­ва да по­пи­там кол­ко са онези, ко­ито имат съвест? Тъй че векът, за­поч­нал с он­зи „спо­да­вен вик“ на тре­во­га­та и ужаса, си отиде, без да ни ос­та­ви мно­го на­деж­ди­.То­зи ХХ век оче­вид­но продължава...