ПОМО-О-О-О-О-О-О-ОЩ!

Един американски журналист решил да посети Образцов чифлик и да се увери с очите си в постиженията на Тодор Живковия социализъм. Там срещнал един старец, спрял го и го попитал как се чувства като работник в един такъв модерен чифлик, пример за напредъка на социализма. Старецът видял микрофона и попитал журналиста:

-А кой ще ни чуе като ме запишете?

-Ами целия свят – отговорил журналиста.

- А американският президент ще ни чуе ли? – попитал старецът.

-Ще ни чуе, разбира се – казал журналистът.

-Я тогава ми подай микрофона по-близо – казал старецът.

Журналистът му подал микрофона и старецът казал:

-Помооооощ! 

Ето че дойде време и за владиците на Българската Православна Църква!  Дай сега да видим защо така се изплашиха че ще им вадят досиетата,  че чак да искат спешна помощ от президента! С цялото им достолепие на слуги на Всевишния, те можеха  винаги да се докопат до един микрофон и да викнат в него за помощ като стареца от Образцов чифлик. Но не викнаха. Ако тия владици само искаха, те можеха много да сгорчат живота на Политбюро и на такива ченгета като Любен Гоцев и Гоце Първанов, но те не поискаха. За петдесет години комунистически диктат те можеха да заемат и по-достойна поза, да развият международни връзки, да се поучат от полските католически бунтари, да търсят път към Ватикана и изобщо всичко, което можеше да противодейства на Българската Комунистическа Партия. Но те не го направиха и сега искат помощ, но не срещу комунистите, а от комунистите. И днес, както и по времето на правешкия диктатор, те чакат от тях да им спасява разплутите от бездействие месища и да замазват следите от съешаването си с дявола.

Първо, защо искат помощ от президент на светска държава? Ами защото е ченге, десарско ченге, а още по-ясно - комунистическо ченге; и второ, защото комунистически ченгета като него най-много  целуват попски ръце. Погледнете внимателно снимките му и ми кажете виждали ли сте друг човек да целува толкова благоговейно попски ръчички?

Сега, когато задниците им са намазани със саждите на Сатаната, те малко трудно ще разиграват раболепие пред Всевишния, возейки се в Линкън-лимузини. За петдесет години Сатаната ги измами жестоко, наплаши ги и дори ги облече в униформи с пагони. И сега ги е страх някой да не повдигне расата им и да видим какви са им били чиновете – полковници, подполковници или генерал-патриарси! Ще видим кои са тия хора, как са се оказали на работа в църквата и каква е била дейността им през годините.

Книгата на Момчил Методиев «Между вярата и компромиса» далеч не отразява дейността на Държавна Сигурност в областта на вярата. Неговото придържане към безпристрастно отразяване на фактите далеч не помага за истинската същност на тая репресивна институция, да не говорим за липсата на истинските мисли на важни църковни дисиденти, които са били в пълен идеен и верски конфликт с комунистическата власт. Такива никак не са липсвали, както не са липсвали стотици жертви на верски служители. Това би трябвало да изостри перото на Момчил Методиев, но то си остава износено в една компромисна книга без живо отношение към най-жестокия режим в цялата съвременна история на България.

Още никой не е засегнал техните лицемерни връзки с руската църква на Путин, която с явна неприязън избягва дори и да споменава ролята на българската в покръстването на Русия. Болният комплекс за величие на путинизма явно не пасва никак с досегашната история за ролята на България в нейното де-варваризиране. С типичното й угодничество, българската църква също продължава да избягва  тия въпроси в пълен унисон с предишното комунистическо раболепие пред Съветска Русия.

Триумф на тая безгръбначност е удивителното падение на Патриарх Максим когато на един 24 май той застава на мавзолея, редом с Тодор Живков, политбюро  и няколко генералчета, разиграващи национално единство.

Не са отворени както всички архиви на Държавна Сигурност, така и някои на Светия Синод. Журналистиката не може да е толкова тъпа да не вземе интервюта от българските църковници извън страната, да попълни спомени за техните дисидентски възгледи, както и за ролята на висшите партийни величия в лишаването на нацията от възможност за свободен избор на вероизповедание.

Сега тия църковници, които са приели Сатаната да ги води и те да слушкат, както и тези, които той е назначил за работа в църквата, тичат при президента-ченге за помощ. Как мислите, читателю, че той ще им помогне? Дали с натиск върху комисията за досиетата, или със заплахи? А защо не и с подкупи? Сега църквата вече не преживява от партийни подавки, та може и да изкъка някоя по-солидна сумичка така.

В края на краищата, кой би могъл да каже къде е точно чертата между бога, партията и Сатаната?