Чорба от грехове

Светият синод е разтревожен. Поводът за тревогата му не е свързан с духовността, нито със Създателя. Светини „Му” са разтревожени от предстоящото отваряне на досиетата в църквата. Толкова са разтревожени, че възнамеряват да потърсят помощ от президента Първанов. Ориентацията им е безпогрешна. В допълнение на това неврокопският митрополит Натанаил предлага да се сезира и Конституционният съд. Адресатът отново е точен.

            Защо е толкова важно да се осуети това отваряне. Нали принадлежността към комунистическата Държавна сигурност беше и е повод за гордост. Нали е била от полза за държавата. Защо са тогава тези притеснения. Какъв е този ужас от осветяване. Защо гордостта държи да остане дискретна, вместо да бликне като извор и да съобщи за себе си. Тя блика – да, но обикновено след като е разкрита.

            Закъснялата гордост като самозащита

            „Но това не е всичко” – както се казва в рекламите. Светият синод е разпространил изявление, с което призовава вярващите да не се влияят от „злонамерени публикации и изявления, които не отразяват истината относно църквата и нейния живот…”

            Това, което виждате – не е вярно

            „Злонамерените публикации” съобщават с какво луксозно возило разполага висш духовник. Сега остава да помислим върху това – самият факт ли е злонамерен или огласяването му. Изглежда ползвателят няма нищо против. Но не се свени от придобивката – стига да не е оповестена. „Свянът” е в правото му да се ползва от нея, без това да подлежи на коментар. Който се предполага, че е недопустим.

            След 9 септември 1944 не малко свещеници са загубили живота си. Загубили са го след отказа си да сътрудничат на новата власт и на „държавната й сигурност”, което е означавало да низвергнат призванието си.

            Какво е всъщност призванието на един духовник – освен да отслужва ритуали в чисто битовия кръговрат на живота: раждане, кръщение, сватба, смърт. Не ми е известно православната традиция да включва доброволно изповядване пред свещеник. Но ако се е случвало и изповядващият е предавал доверчиво своята тайна, докъде ли е стигала тя – до бог или до ДС. Това ли е същността на духовното призвание. Това ли е служене в името на държавата. Предполага ли духовното служене предоставяне на информация за отделни лица. Какво друго би могло да означава освен чисто доносничество. А осъществяването му в духовен план е особено мерзко.

            Там, където църквата е била съпротива срещу комунизма – като в Полша например, тя е спечелила престиж и доверие, които са валидни и днес. Тук тя регистрира официалното си саморазобличение – с функцията си да служи на една идеология – „правилната”. Несъгласните са били отстранени и унищожени.

            Каквото се е случило, вече се е случило. Но явно има какво още да се случва – щом днес „духовни” лица се чувстват застрашени от оповестяване на истината за себе си. Това значи, че има надежда нещо да се направи. Все още.

            Това значи още нещо – че на трапезата, на която се сервира чорбата с греховете на отец Никодим, те нямат място. На отеца от разказа на Елин Пелин, който добросъвестно отчитал малките си „грехове” и ги броял с разноцветни бобени зърна. Броял ги самокритично, тъй както днешните повелители на вярата едва ли биха могли. И едва ли биха искали.

„Отец Сисой извади от пазвата си малка, със стара подвързия книга и прочете: "За всяко мое прегрешение, с дело или с помишление, оставям тук по едно бобено зърно - черно за непростимите и бяло за тия, които хвърлят душата ми в съмнение и мисълта ми не може да разграничи грях ли са, или не. За черните пред бога се разкайвам дълбоко, за белите се моля за прошка."

Търсещите закрила от президента и от Конституционния съд хвърлиха своето зърно без всякаква мисъл за разкаяние.