Три минути свобода

България я няма в един клип. Клипът е посветен на 20-годишнината от края на комунизма. Кратка история на съпротивата и свободата в 2.47 минути. Всички ги има там, а нас ни няма. Ами сега?

Да проследим отблизо тези три минути несправедливост. Всъщност повечето коментари пропускат, че кадрите не започват от 1989, а доста отпреди това. В началото е 1956. Документални кадри от Унгарското въстание. Трябва ли да ни има нас в 1956? Май не, няма защо. Следват кадри от Чехословакия 1968. А тук има ли ни? Сложно е, може и да ни има в някой от танковете по чешките улици. Не се вижда ясно. А кадри от България 1968? Пак няма. Да не излезе сега, че тази година у нас не се е съвсем... Мълча си. Този път нека Европейската комисия понесе отговорност. Следващата година, на която клипът се спира, е 1981. Какво имаме - обявяване на военното положение в Полша, кадъра с генерал Ярузелски по телевизията, имам чувството, че вече съм го гледал, кадри с демонстрациите на полски работници в Гданск, сблъсъци, това не съм го гледал. А нас пак ни няма. Опитвам се да си спомня какво беше тогава - ами да, всенародни тържества около 1300-годишнината на българската държава. Древните държави не се бунтуват така лесно.

Но идва 9 ноември 1989, стената пада, ражда се момче. Тук някъде всички очакваме в клипа да дойде 10 ноември. Добре, нямаме си нашата '56, '68, '81 (макар че не обичаме да ни го казвате), но не ни отнемайте 89. Десети ноември не може да не го е имало. Всеки от нас пази история за този ден. Кой от кого научил, как чул за първи път и не повярвал, къде били, па се напили, но не смеели много да се радват, защото можело да е провокация. Познавам хора, които месец по-късно, а някои сигурно и години, не смееха да повярват съвсем на това, което виждат. Така и не се зарадваха тогава, отлагаха си радването като нещо, което предстои, ама първо да видим накъде ще идат нещата. После така и не се зарадваха. Но когото и да питаш, ще си спомни какво е правил в ранната привечер на 10 ноември. Във всеки случай никой от нас не е правил революция тъкмо тогава.

В този смисъл с какъв документален кадър да влезем в този клип? Вероятно всички се сещаме само за онази неадекватна, омърлушена, лексотанена физиономия на Живков в президиума. Изглеждаше така безпомощен, че чак да ти стане неудобно. От този ли брахме толкова страх? А как стана толкова лесно? Това са българските кадри от 10 ноември. Не съм много сърдит, че отсъстват.

Виж, ако имаше от градинката пред "Кристал" на 26 октомври... Или от онова първо шествие на 3 ноември... С целия страх, който ясно си спомням. С алибито на екологията, с цялата плахост да не поискаш повече, отколкото е позволено. Но и това е история, която се надявам да си разкажем един ден.

Днес този клип и нашата поредна тъга, че пак ни няма, може да произведе две неща. Обичайната сръдлива реакция "Европа ни мрази" или, ще ми се, отключване на разговора за 1989. И тогава можем да съберем нашите три минути съпротива, три минути свобода в документални кадри от последните 20 години. Това ми се струва по-важно.

Имаме ли всъщност споделено съгласие какво бихме избрали да влезе в българските три минути? Предлагам да опитаме.

Георги Господинов е автор на стихосбирките "Лапидариум", "Черешата на един народ", "Писма до Гаустин" и антологичната "Балади и разпади" (2007). Неговият "Естествен роман" има шест издания у нас и е публикуван на десет езика, между които английски, немски, френски, италиански, датски, чешки и др. Рецензиран е в издания като "Нюйоркър", "Гардиън", "Вилидж войс"... Автор е на книгата с разкази "И други истории", преведена на няколко езика. Редактор на сборника "Аз живях социализма. 171 лични истории" и съавтор на "Инвентарна книга на социализма".

От http://dnevnik.bg/