ДАНО САМО ДА Е ПО-РАНО

“Мощни личности, които да се издигнат високо над другите, които да имат власт над духовете, и не вследствие на външни и случайни обстоятелства, а в силата на своя гений – такива мощни личности ний нямаме. Като гримасничат като такива, са изкуствени идоли на изкуствени котерии” Тези думи са на д-р Кръстев от неговата статия  “Българската интелигенция”, поместена в “Мисъл” още през 1898 година. Казаното от Кръстев може да се отнесе и до сегашната ситуация. Каквото и да си говорим, както и да поддържаме самочувствието си, позовавайки се на един или друг  авторитет, трябва да признаем, че мощните ни личности ги няма. Доколкото ги има, те са маргинално явление, с което обществото не се съобразява. Защото неговите потребности са от друг порядък и доказателството  е в нашия провинциализъм, в ниските ни критерии, в това, че масовият българин няма слух за духовните послания. Ето защо нашият живот е толкова незавиден и трябва да го сравним с вакханалия на убогите колективни страсти и мисли. Погубено като морал през тоталитарното безвремие, обществото ни е далеч от онзи социум, където има солидарност, съпричастност към значимите идеи, където има обществен и национален идеал. Обществото ни допусна да се развихрят онези тъмни персони на разните “изкуствени котерии”, които се превърнаха в идоли. Те заглушиха гласа на истинските личности и техните имена се губят в общата шумотевица, в това, което са днес вестнициите и телевизиите.  Доминиращи са онези мерзавци, изпълняващи поръчаната им роля да бъдат “съвест” на нацията. “Историци” и певци, журналисти и писатели, и какви ле не още – все от пасмината, която Ботев нарича “рояк скотове” – заеха позата на сърцеведи, на оракули, на морални ментори, с две думи – на платени манипулатори. Те са навсякъде – на банкета, на купона, организиран от някоя мутра, на приемите и  по страниците на вестниците, къде ли не...     

 Но да не забравяме, че идолите все някога  слизат от сцената. Или все се намира някой, който да ги свали. Дано само да е по-рано...

АКО МОЖЕХМЕ ДА РАЗБЕРЕМ

            Ришард Капушчински казва в книгата си “Лапидарии”: “Много неща започваме да разбираме късно, още повече – много късно, най-много – прекалено късно”. С тези  думи той разкрива същественото в драмата на човешкото познание. Това е драмата на интелекта, в това е истината за нашите провали, за постоянните ни гърчове, за това,  че рядко съумяваме да бъдем своевременни в изнамирането на смисления отговор. Очевидно става дума за даденост на човешката природа, на това, което сме като разум и чувствителност. А колко по-различно щеше да бъде, ако можехме да разбираме навреме и разбраното да става плодотворно действие. Светът навярно щеше да бъде друг и злото щеше да да бъде по-малко. От друга страна това късно “разбиране” твори човешката съдба и историята на човечеството. Без него нямаше да бъдат възможни изкуството и литературата, с които се отхвърля заблудата в полето на самата заблуда. Без него щяхме ли да имаме историята с нейните абсурди,  с кръвта и насилията. Нали те са плод на това, че не сме разбрали навреме.

            Тъкмо закъсняващото разбиране прави съдбата ни по-богата, по-интересна. Нашият познаващ дух трябва да премине през безброй неистини, докато намери истината.

            В критичните ситуации, а ние пак сме в подобна ситуация, ще бъде самопредателство, ако не се събудим за тревожните истини. Ако не разберем начаса къде се намираме и какво ни предстои. И  ако останем в плен на апатията и безволието.

            Това, от което се нуждаем, е възприемането на един основен, императивен смисъл. Той съществува. Само че практиката, самата реалност, безпътицата в днешия живот не са плод на този смисъл, което означава, че пак не сме разбрали навреме и че пак ще разберем със закъснение.

            Ние позволихме да ни объркат, да ни отчаят, а време е да станем господари на съдбата си.          

Боя се, че споделеното е по-скоро вопъл,  но вопъл-истина. И тази истина все още не се разбира от мнозина. Ако така бъде и занапред, пише ни се лошо, защото ще се окажем там, където са онези, които  н я м а т   себе си   и  н я м а т   бъдеще.

ЗИД, НА КОЙТО СЕ ЛЕПЯТ АФИШИ

            Припомням си Далчевото стихотворение “Носачи на реклама”. Смятам го за една от най-човечните рефлексии за участта на отхвърлените хора в нашия свят. Превърнати на вещ, както пише поетът, тези хора бродят без цел и, притиснати от глада, носят върху себе си “меню на някой ресторан”. Заради тях, заради унизената човечност, заради отхвърлянето на човека от себеподобните Далчев казва: “Човек не ни е брат, а зид, / на който се лепят афиши”.

            В това стихотворение липсва патетичното заклеймяване, така присъщо на тенденциозната поезия. Стихотворението  е пронизано от неподправено човеколюбие, от безрезервно отдаване на идеята за човека, който според Далчев не заслужава участта си на вещ.

            Навярно ще прозвучи нелепо, но си мисля, че Далчевата творба трябва да се чете всяка сутрин от властника и политическия деец, от депутата в Народното събрание. Но не се надявам да се случи нещо, защото  посланието на Далчев, за да бъде почувствано, изисква интелект и съвест, състрадание и човещина.

            Господарите на деня, тези, които спрягат постоянно заучените формули на моралната отговорност и гражданския дълг, имат атрофирана чувствителност. Те населяват друго пространство, което е далеч от Далчевите “носачи на реклама”. Угоени, развратени от богатството и  жалката си слава, те обитават една само тяхна действителност, до която не стигат стоновете на гладния и унизения.

            Не разбират ли  о н е з и,   че е съвсем възможно “носачите на реклама” да излязат някой ден на улицата, но без “менюто” на ресторанта, който са рекламирали? Не намеквам, нито пък призовавам за възможното насилие, знаейки, че то не води никога до това, което се е очаквало. Но наистина е възможно стаяваното недоволство на “носачите” да прерасне в нещо друго.

            Разбира се, че отхвърлям утопичното равенство, за което се пледираше някога. Каквото и където да става, неравенството ще пребъде. Но поне, както е някъде по света, бедността у нас да не бъде равнозначна на скотския живот.

“ДЕЦА, БОЯ СЕ ЗАРАД ВАС”

            И пак се връщам към нашите предци. Разгръщам страниците с написаното от Славейков и д-р Кръстев, от Боян Пенев и Яворов... Чета и онези страници, в които изповядват болката си, породена от тежката ни съдба. И в които след много терзания и съмнения те прегръщат отново своите надежди, за да изпаднат пак в плен на тревогите си. За кой ли път изпитвам чувството, че сякаш нищо не се е променило от тяхното време до днес. Едно след друго са се случвали събитията, въздействали върху духовната ситуация и социокултурния климат, но истината e, че не сме могли да заживеем наистина  н о р м а л н о. А споделеното от духовните ни предци би трябвало да ни разтърси. Техните мисли и прозрения, печалните им констатации за това, което е човешката участ и по-специално нашето българско битие, сякаш са написани сега. Но колко са нашите съвременници, които ще изтръпнат при мисълта, че  няма нищо ново под небето ни. Светът ни, станал по-шарен, по-задъхан, далеч по-сложен, в своята същност напомня пак за отколешното.

            Ето написаното в дневника на Боян Пенев през 1912 година: “Ние ще страдаме до края на живота си, може би повече, отколкото днес. Нито една наша мечта не гря слънце. И въпреки толкова разочарования запазихме бодростта на душата си, борихме се за човека в нас и отстоявахме личността си, убедени, че в нашата индивидуалност има нещо, което ни издига над една безцветна среда.” Разликата спрямо онази далечна 1912-та е само в това, че от нашата бодрост нищо не е останало, въпреки че и ние продължаваме с опита си да бъдем над “безцветната среда”. И различното е, че  въпросната среда е отдавна  с далеч по-големи мащаби. В нея са едва ли не всичките ни политици начело с поредния “спасител”, бил той премиер, основател на гражданско движение при липсата на истински г р а ж д а н и  или пък  тлъст представител на клира, забравил какво е проповядвал Иисус. В безцветната среда е войнството на масовия българин, който не е чувал за Боян Пенев и като чете само жълтия си вестник, съвсем не мисли за значимите неща от миналото. Тук са вестникарите и това, което по инерция наричаме още “интелигенция”. Тук са и много от младите хора, обхванати от заразата на цинизма и прагматизма. Тъй че как да не се запитаме колко са онези, които като Боян Пенев са отстоявали своята индивидуалност? И за каква индивидуалност да говорим, след като масата въздиша  комай само по онези твари от шоупрограмите на екрана. Те са днешният идеал, образецът, само те са моделът за живот и просперитет...

            А ето и мислите на Боян Пенев, споделени в дневника му  през 1913 година: “В името на какво можем да работим ние тук? В името на човещината и културата ли? Но не е ли всичко това една фикция само? Кой ще ни гарантира, че още десет години, че още три години ще живеем спокойно, независимо, ще бъдем свободна държава, свободен народ? Отвред се протягат към нас алчни ръце, отвред надничат вълци и хиени. Ние стоим пред един твърде мъчителен въпрос: ще съществуваме ли като отделна народност, или не?”. Жестока е била онази 1913 година, но и днес ги има алчните ръце, искащи да ни сграбчат в прегръдката си. И днес се питаме как да работим “в името на човещината и културата”, защото, знаем го добре,   и най-благородните усилия в това отношение рядко срещат отклика, който заслужават.

            Сещам се за горчивината, с която напускат живота Пенчо Славейков и Яворов. Знам за онази болка и отврата в душата на  Стоян Михайловски, унизен от неблагодарните си съвременници. Ще напомня и за Петко Славейков, и за това, което е изпитал още преди Освобождението, за да напише една от най-въздействащите си творби. Поради казаното не мога да не попитам, както са питали и други, дали има  въобще у нас крупна фигура, безкористна и съзидателна,   която да не е била споходена от подобни чувства. Да не говорим пък за избитите и унизените по време на тоталитарния терор.

            Ще се позова и на Яворовото стихотворение “В часа на синята мъгла” – един от многото му шедьоври. “Живот и смърт се разминават всеки час. / Но кой ще назове честта и кой позора?” В тези два стиха са жестоките прозрения на поета и целият ужас, изпитан от него, когато пак са го връхлетели земните и  “свръхземните въпроси”. След тези два стиха е следващият, достатъчно известен, коментиран и многозначен, за да си позволя само да го цитирам: “Деца, боя се зарад вас.”

            Не поради някакво мимолетно настроение, а защото все по-често ме спохождат мрачните мисли, и аз бих извикал сега тези страшни думи: “Деца, боя се зарад вас.” Защото и утре ще се живее трудно, без основанията за надежди. И ще страдаме “може би повече, отколкото днес”.

            Действително нищо или почти нищо не се е променило у нас. А отдавна е време  да се промени.

ПЪРВИ И ПОСЛЕДЕН ХОРИЗОНТ

            “Модерното” ни време ни лиши от нашето човешко, вътрешно време, без което не разполагаме със собствена идентичност. Бързите обороти на времето, наситено с толкова “събития”, в които няма нищо съ-битийно и съкровено, обезсърчават  духовните ни пориви. Времето ни погълна, превърна се в непоносим товар, придоби стойността на истинско нещастие. То ни завъртя шеметно в своите порочни кръгове, където всичко се диктува от ефимерното и незначителното. Времето скъса плодотворната си връзка с миналото и традицията, отказа се да бъде духовен проект за самонадмогване. То стана едно илюзорно  “тук и сега”, където се разгръща перверзната  страст за бърз успех и пошли удоволствия. Човекът се разтвори  в него без остатък и възприе без съпротива отвратителните му  съблазни. Той забрави, че има нещо надвременно, което трябва да бъде първият и последният хоризонт. Забрави за тайната на времето, за неговата магия, за това, че то предполага личностното отвоюване на едно вътрешно време, без което  л и ч н о с т т а   е невъзможна. Така станахме роби на едно  погубващо време, което ни лишава от ценностен избор, зачерква личностното в нас за сметка на колективните страсти.

            Едно анонимно и безпардонно време на масовия вкус, на бързо отминаващата  мода на всичко в съвременния живот. Едно време, което не търпи самобитното, изключителното, неповторимата инвенция, истината за уникалния характер на отделната човешка съдба. То беше и си остава маскарад на безличното, безплоден “бунт на масите”.  Такова беше времето на революциите, завършили с лагери, където разстрелваха времето на милиони хора. Такова беше и времето на двете световни войни, на онова безвремие, устремено към “сияйното” бъдеще.  А сега е времето на  зрелища и стадни пориви. Едно време на истерична комуникация, изпразнена от смисъл.

 Оставайки подвластни на него, ние подписваме присъдата си. Ще разберем ли най-после, че времето ни  з а д ъ л ж а в а, че имаме дълг към него. Ако не се завърнем към себе си, ако не излекуваме парализата, обхванала душите ни, животът ни ще продължи да бъде едно безвремие.