Негласуването като народопсихологически феномен

Под 50% ще бъде избирателната активност и на евро-изоборите, и на тези за български парламент – сочат резултатите от представително проучване на “Алфа Рисърч”. 38% от българите ще гласуват на първите и 48% - на вторите. И ако за евровота подобна активност дори надхвърля очакванията, то при парламентарните избори отказът на над половината българи да упражнят правото си на глас се превръща в проблем.

Не защото облагодетелства тази или онази партия. Ниският вот е от полза, разбира се, за червените и ДПС – както е било винаги: те имат дисциплинирано твърдо ядро, което гласува независимо от това какви са ги надробили през предишния мандат. По-сериозен обаче е знакът, който дава този отказ от гласуване – неговото народопсихологическо послание. Това послание може да бъде тълкувано в два аспекта. Първо, българинът е дотолкова отвратен и обезвенрен в политическото, че разглежда собственото си отиване до избирателната урна като скверно действие. Той се чувства използван от политиците, а самият избор за него не е проява на свободен акт, а алъш-вериш с неговата воля, която – смята той – неизбежно ще бъда изтъргувана на политическия тезгях за негова сметка. Няма с кого да се идентифицира политически, защото всички са маскари – а опитът му да гласува за по-малкото зло при предишни избори е довел само до натрупване на негативен опит.

Второ – българинът не се чувства субект и суверен на властта. Няма самочувствието, че чрез своя глас назначава определени лица, чийто масраф е плащан от неговия джоб, за да работят в полза на общото и лично неговото благо – и че със същия глас той подновява трудовия им договор, ако е доволен от тях – или ги уволнява, ако е недоволен. За него властта не е структура, която регулира и подпомага общото живеене така, че хората да не си пречат взаимно и да им бъдат гарантирани сигурност, права и шансове за просперитет. За него властта е мафиотски концерн, създаден за систематично ограбване на него и себеподобните му – в полза на самите пребиваващи в него и попаднали там благодарение на неговия глас.

Затова единствената валидна формула за протест срещу това статукво той вижда в отказа от гласуване – самото му обществено живеене е мислено единствено през призмата на разните стратегии за лично оцеляване.

Прочее същите са и най-сериозния му мотив за обратното – за отиването до урните. Както стана ясно, в България – въпреки че уж всички са маскари, към един милион българи кътат в джобовете си партийни книжки. Правят го обаче не заради някакви си идеи, а заради шанса по този начин да се отъркат около властта и около някой конкретен властник – от когото биха могли да очакват да ги “уреди” по един или друг начин, след като бъде избран. Защото за мнозинството българи единствнената реално възможна полза от властта е употребата й по втория начин – и този възглед не е плод на някакъв ориенталски манталитет, а на реален опит от хожденията по разни администрации и институции. Същите могат да убедят и най-големия скептик, че родината на Бай Ганьо нещата вървят единствено ако имаш нужния “свой човек” на нужното място.

Именно затова в България се гласува най-вече по конюнктурни съображения, затова и избиратели, и политици прехвърчат като пеперудки от цвят на цвят, кацайки най-често при по-силния. Не говоря, разбира се, за малцинството, което следва определена вяра или идеология – и иска реално да промени живота в България към по-добро. Говоря за мнозинството – онова мълчаливо мнозинство, което си самоорганизира масови излети за гъби в изборния ден – или произвежда и възпроизвежда във властта екзотични идиоти, само защото на гласуващите някак си им се ще да се идентифицират с лъскавото, напомпаното и загадъчното, с големите празни думи и ефектните кухи жестове.

От което следва тъжния извод, че българите продължават да гласуват не като граждани, а като поданици. Не с чувството, че са господари на съдбата си и потвърждават това свое право със своя глас на изборите. С чувството, че са предварително изиграни. От една държава, която не е майка, не е дори и мащеха, а е нещо като тьотка в общежитие за сираци.При което малко по малко самото гласуване заприличва на сеирджийско сборище, на което се ходи с нагласата: “Тоз тука още не ни е мамил – я да видим сега как ще ни преметне тоя синковец!”