ГРАНИЧНАТА ДАТА 9 СЕПТЕМВРИ - ДИСКУСИЯ ЗА ВИНАТА, СВОБОДАТА И ДОСТОЙНСТВОТО. ЧАСТ ПЪРВА

Без съмнение границите във времето между две епоха имат важен и непреходен смисъл. Граничните дати възвестяват края на стара и начало на нова историческа епоха или период, маркират преломните моменти , които пречупват съдби и биографии на милиони хора. Те отбелязват и началото на постигането на нов политически консенсус относно разбирането и ценностната интерпретация на предходната епоха.

Без съмнение в най-новата история на България такива гранични дати са 09.09.1944 и 10.11.1989. Те отбелязват началото и края на социалистическия период в нашата история, маркират преломната епоха, в коато бяха пречупени милиони съдби и биографии. 

Те бележат началото и края на ...

Но още оттук започват споровете в посткомунистическата историческа наука. За посткомунистическите „леви” историци и политически изследователи 9.09. 1944  все още е или „народно антифашистко въстание”, или „начало на социалистическа  революция”. Докато за посткомунистическите изследователи-демократи е „военен преврат”, поставил началото на комунистическа диктатура. Дори по този първи, но фундаментален въпрос у нас консенсус – научен и политически не е постигнат.

Защо става това?

При всеки подобен случай граничните дати повдигат спорове и дискусии навсякъде по света. Но другаде за такива дати се постигна (с взаимни усилия и компромиси между заинтересованите страни) национален консенсус както за предоляването на идеологическите различия, така и за постигането на обща и обществено приемлива оценка, която задължително е и научно обоснована. Различните интерпретации са възможни, но те са в рамките на приетия на основата на научния анализ обществен и политически консенсус.

Такъв консенсус, относно подобни дати, е вече отдавна осъществен в Чехия, в Полша, в Унгария, в Румъния, в Словакия. Това не означава, че в тези страни няма пристрастни идеолози, които излизат извън рамките на обществения консенсус, че няма публицистични интерпретации, които да го нарушават. Но мейнстрийма на обществения и политическия живот се движи в рамките на този общоприет консенсус.

Разбира се, в условията на демокрация не е възможно такъв обществен консенсус да се установи силово, чрез политическа санкция на правителството. Само в условията на диктатура е възможно да бъде наложен обществен консенсус с насилие, а не по волята на обществото и на основата на научна интерпретация на историческите факти. Но това вече е съвсем друг „консенсус”, това е псевдоконсенсус. Той е постигнат на практика с насилие – до следващата гранична дата. Такъв бе „консенсусът” до 10.11.1989 за предишната гранична дата 09.09.1944. – дата, наложена за национален празник от тоталитарния комунистически режим, установен вследствие на съветската военна окупация на България от 1944 г.

Но нима и у нас не е възможен демократичен консенсус в историческата и социологическата наука след 10 ноември 1989 г.? Нима не е възможно да се преодолеят идеологическите предразсъдъци, да се отхвърлят явните или по-прикрити фалшификации на българската история, да се признае зависимостта на историческата и не само историческата наука от властта по времето на комунистическата диктатура? Иначе за какво бе 10 ноември 1989 г. – да заменим една фалшификация с нова??? 

Засега се оказва, че за българската историческа (философска, социологическа и политологическа) наука демократичен консенсус относно датата 9.09. няма. Защото за да има такъв консенсус е необходимо спорещите страни да са отхвърлили „ценностите” на тоталитарната диктатура и да са приели ценностите на съвременната либерална демокрация. А това у нас след 10.11. 1989 г. не се случи, въпреки демократичните заклинания...

ЗАЩО САМО У НАС БЕ НЕВЪЗМОЖЕН ДЕМОКРАТИЧЕН ПОЛИТИЧЕСКИ И НАУЧЕН КОНСЕНСУС?

След промените в Централна и Източна Европа, довели до падането на комунистическите режими във всички посткомунистически страни се установи един троен посткомунистически консенсус – едновременно антитоталитарен, антиноменклатурен и антикомунистически. Този консенсус се основаваше на разбирането, че комунистическият режим е наложен със сила като резултат от съветската военна окупация на Източна и Централна Европа по времето на Втората световна война. На второ място консенсусът се основава на разбирането, че комунистическите режими по своята природа са престъпни и са донесли не „всеобщо щастие”, а „всеобщо нещастие” на покорените от комунизма народи. На трето място това бе разбирането, че „нежните антикомунистически революции” са антиноменклатурни, т.е. са против установената система на господство на партийната номенклатура като нова управляваща или политическа класа. И като резултат от тези революции цел е построяването (връщането) към модерно капиталистическо буржоазно общество, в което господстват ценностите на либералната демокрация и пазарната икономика.

Такъв консенсус, едновременно научен и политически бе постигнат навсякъде в Централна и Източна Европа, част от Европейския съюз, включително в Румъния. Дори в страни извън Европейския съюз като Хърватска, Босна и Херцеговина, Албания. Даже в Сърбия бе постигнат такъв консенсус след падането на режима на социалиста Милошевич.

Само в България, Русия и постсъветското пространство (без балтийските държави и Грузия) такъв консенсус не бе постигнат.

Само в България бившата комунистическа партия не само не се саморазпусна, но остана на власт фактически през по голямата част от т.нар. „преход към демокрация”. Само в „Европейска” България се установи една „фасадна демокрация” и посткомунистически полу-олигархичен режим, независимо от партиите, които се сменят в управлението.

Това се случи и заради характера на българските посткомунистически елити. Не само политическите или икономическите. Но и поради левичарските заблуди на българския посткомунистически научен (политологически, социологически и исторически) елит. Думата ми е за отговорността на интелектуалците, на мислещите хора в тази страна.

Преосмислянето на близкото минало след промените бързо се превърна в тема за размисъл на българските историци. Но за обвързаните с бившата комунистическа партия автори като Искра Баева и Евгения Калинова промяната, започнала на 10.11.1989 г. се разглежда твърде двусмислено. От една страна те я приветстват, но, от друга страна, свързват предимно с такива  „негативни явления” като „пренаписването на историята”, „писането на нови учебници и учебни програми, с преименуване на градове, улици площади, с подмяна на паметници” и т.н. Това според тях е по-скоро негативен, отколкото еднозначно позитивен процес ... включително и поради това, че  „с тази работа се заемат не професионалните историци, а медиите – преди всичко журналисти, политически наблюдатели, публицисти, популяризатори”. Но главното е, че всичко това се извършвало в „силно политизирания контекст на българския преход към демокрация”, което пречи на „обективността”. (Вж. Калинова, Баева, Историческите рефлексии..., с.265-267)

Но кой наложи този „силно политизиран контекст на българския преход”? Не беше ли това и партията, член на Висшия партиен съвет на която е Искра Баева? Защо тази партия не „сведе очи” и не пое вината и отговорността си за комунистическото наследство. Защо цинично заяви чрез съветника на своя президент Първанов Филип Боков, че той „поема вината само с мезе”? И защо никой социалист не протестира срещу тази съвсем не демократична наглост?

И какво значи такава „обективност”, която сега, при демокрацията(!) ни била напуснала? Къде беше същата тази „обективност” и защо тя не бе търсена преди промените, по времето когато партията определяше кое е наука и кое не е? Защо изобщо се налага това преосмисмисляне и пренаписване, ако преди всичко е било „наред”? Не е ли поради фалшифицирането по идеологически и политически причини на историческото наследство през социалистическия период?

Според друг съветник на червения президент Андрей Бунджулов „битката за миналото” се води в „публичните пространства на историята” – медии, митинги, парламент, партийни централи. Битката е между „старите бивши” и „новите бивши”, между репресираните от комунизма и „репресираните от демокрацията” бивши комунистически величия. Едните искат да реституират паметта и собствеността си, другите искат да превърнат политическия си символен капитал в съвсем не символен икономически капитал. (Срв. Бунджулов, А., цит. съч.157-168)

Но Бунджулов не обяснява защо изобщо трябва да се води битка за миналото. Да не би защото неговата партия трябваше фактически да запази комунистическата си идентичност чрез тази битка? И как изобщо могат да се сравняват комунистическите репресии с „репресиите” (?!) след падането на комунистическата диктатура. И как изобщо може да се говори за „репресирани от демокрацията”?

В тази битка за миналото особено място заема и въпросът за смисъла на самата дата 9 септември. Въпросът дали на нея е извършен „държавен преврат” или „народно въстание” съвсем не е маловажен. Той ни отправя към движещите сили на случилото се на тази дата. Дали това е „народът”, вдигнал се на въоръжено въстание срещу „омразната монархо-фашистка диктатура” и „германските окупатори”, както твърди комунистическата пропаганда, или е военен преврат, извършен от шепа професионални превратаджии, станал успешен поради започналата два дни преди това окупация на страната от „Червената армия”, както твърдят професионалните историци? Каква е ролята на вътрешните и външни фактори за тази драматична смяна не просто на една власт с друга, а на коренна промяна в българското общество?

Този въпрос съвсем не е маловажен и заради това е и проточилият се спор относно съотношението между вътрешни и външни фактори за 9.09.1944 г. Защото ако доминира външният фактор – интерпретацията е една, а съвсем друга, ако се окаже, че е доминирал „вътрешният”...

По време на социалистическия период българските партийни истирици поначало се стремяха да засилят значението на вътрешния фактор, на вътрешната съпротива срещу „монархо-фашисткия режим”, както те се изразяват, т.е. срещу законното правителство на страната. Това бе продиктувано от по начало скромната съпротива на българите срещу присъединяването на страната към Тристранния пакт.

В същото време обаче (без да го осъзнават) те едновременно твърдят две логически несъвместими неща – „народът” чрез всенародното въстание на 9 септември смъкнал „омразния монархо-фашистки режим”, от една страна и едновременно с това твърдят, че  комунистическият СССР ни бил освободил на същата тази дата.

Но ако сме се освободили сами от „фашистката окупация”, от кого ни е освободил тогава СССР??? Може би от самите нас?!

В своя блог Антоний Тодоров констатира днешната гледна точка на по-интелигентната част от българската посткомунистическа левица:

 „...няма да може да се постигне обществен консенсус около датата 9-ти септември. За едни това е празник, за други – черна дата. Днес случилото се  през нощта на 8-ми срещу 9-те септември 1944 г. е комунистически преврат, други продължават да го отбелязват като социалистическа революция. Парадоксално, но нито едното, нито другото е вярно”.(Тодоров, Антоний, Блог за политика и критическо мислене http://antoniytodorov.wordpress.com/)

Любопитно е как по-модерни представители на демократичната левица отхвърлят „мита” за „социалистическата революция”. Това е твърде странно, доколкото същите тези модерни представители на левицата признават, че в България е имало „реален социализъм” (който е създал редица предимства, но и „някои” недостатъци). Но не е възможно едновременно 9.09. да не е начало на социалистическа революция, а след него да се е установил „реален социализъм”, нали?

И така - ако 9.09. не е начало на социалистическа революция, или поне пролог на започналия от 1948 г. социалистическия период, нито е „преврат”, то на какво е начало 9 септември?

Според друг представител на левицата, специално занимаващ се с този период и преди 1989 г. (когато за нас бе едва ли не „ревизионист” и почти „дисидент”), и след 10.11.1989. (когато започна да изглежда като комунистически ретроград) Мито Исусов в своята последна книга заклинателно ни увещава, че 9.09. не е военен преврат, а резултат от „дългогодишната антифашистка съпротива на българския народ и въоръжено народно въстание”. Дори той си позволява да твърди нещо абсурдно и отричащо очевидни исторически факти - според него „съветската окупация на страната е легенда”! (Исусов, с. 98)! С други думи според него и без „решаващата помощ” на окупиралата страната съветска армия 7-8 хиляди български комунисти по това време биха могли по мирен и демократичен път да вземат властта. Впрочем според същия автор и последвалия период от 9.09.44 до края на 1947 година бил народно-демократичен, а не период на установяване на диктатурата на една партия, опряна на щиковете на чужди завоеватели. (Вж. Исусов, М., Георги Димитров..., с.96-97)

Че съветската окупация не е мит, може лесно да бъде доказано. Но това може да се направи и по особено йезуитски начин.  Йордан Баев например пише не за „окупация”, а за „съветско военно присъствие” (Вж. Баев, Йордан, с. 310) Това става формално от 1944 до края на1947 г., но фактически продължава чак до 1991 г.)

Как да не го сравним с „османското присъствие” по българските земи от ХІV до ХХ век... Само че османското присъствие унищожаваше (неуспешно впрочем) само физически българите, докато съветското „присъствие” доведе до невъзобновими духовни поражения,  на практика унищожи духа ни като достоен и велик народ. А и не е сигурно, че това „присъствие” не продължава и днес...