СЪБУЖДАНЕ СЛЕД ДВА ВЕКА.Политически и нравствени проблеми в романа на Димитър Коруджиев „1989”

                                            Човек, поробен от друг и измъчван от

                                                           подтисничество, дири покой в бягство.

                                                           Ала къде да прибегне поробеният от

                                                           греха? Където и да отиде, навсякъде

                                                           себе си влачи след себе си.

                                                                                       Свети Августин

            Неуместно е да се търсят учени термини и да се натрупват философски спекулации, когато човек е затворил и последната страница на романа „1989” от Димитър Коруджиев. Можехме да очакваме от автора своеобразен мемоар, в който да изтъкне действително значителния си личен принос за всичко, което се случи тогава, когато с бавни стъпки комунизмът започна да напуска Източна Европа. Именно той е този, който има пълното право да ни отведе в собствения си апартамент, където се раждаха мечтите за промяна, където се изковаваха първите броеве на вестник „Демокрация”, където в кипящи спорове се утвърждаваха лидерите на новото време. Белетристът дълги години работи над тази своя книга. Виждали сме ранни варианти, които носят в себе си усещането за документалност. В окончателния текст всичко това е изчезнало, тъй като целта на автора е далеч по-значима и всеобхватна. Безспорно сме изправени пред сложен философски текст, който далеч надхвърля конкретните политически измерения на темата. „1989” не е роман за един свален диктатор, нито за трагикомичния преврат, който предопредели битието на българите през следващите десетилетия. Макар в едно интервю с литературоведката Катя Митова Коруджиев скромно да говори, че само „внася християнски елементи в чисто художествена творба”, дълбокото ми убеждение е, че той е написал разтърсващ християнски роман, към който многократно ще се връщаме, за да преоткриваме всички пластове на дълбокото послание. В следващите редове аз само се опитвам да маркирам някои от знаците, поставени от автора, за да разберем невидимите на повърхността измерения на епохата, в която съществуваме.

            За да можем да проследим развитието на идеите на Коруджиев, трябва да тръгнем от разбирането му, много точно формулирано от Ернст Касирер в „Есе за човека”, че „Именно обогатяването и разширяването на Аза, на нашето познаващо и чувстващо Его е целта на историческото познание”. (1) Всъщност създаването на този роман започва в момента, когато писателят прави за себе си едно смущаващо откритие. Той се връща назад във времето и внезапно установява, че при събарянето на Берлинската стена през 1989 г. се навършват точно двеста години от превземането на Бастилията през 1789 г. и провъзгласяването на нейния лозунг „Свобода, братство, равенство”, който довежда до терора, отлично представен от Франсоа Фюре: „Терорът е власт на страха, която Робеспиер теоретично определя като власт на добродетелта. Роден, за да изтреби аристокрацията, терорът се превръща в начин за унищожаване на лошите и изкореняване на злодейството. Отсега нататък той е неразделен спътник на революцията, тъй като само той може да доведе до създаването на една гражданска република.” (2) В това белетристът вижда мистичен знак и художественото му съзнание ражда героя на романа Тихон, който е човек с драматична, но не невъзможна съдба. Историята му започва през шестнайсети век, с един бедняк, който намира меч, изкован от блестяща стомана във френската долина Везине и потегля за Париж, където в предградията убива човек, спасява любовницата на Шарл ІХ от грубите закачки на двама войници и получава благородническа титла. Орисията на аристократичния род е трагична, а по време на революцията оцелелите бягат в Русия. По-късно, когато на историческата сцена излизат болшевиките, дворяните се прехвърлят и в България. Тихон е последната прашинка от този род на френско-руски графове, той е принуден да се прехранва като бояджия и по този начин споделя съдбата на хиляди отхвърлени люде, нарочени от „ангелите” на революцията да бъдат „благодарни”, че са оставени живи, като едва свързват двата края, без право на образование, на достойно място в подчиненото на жестоката уравновиловка общество. Извеждането на сцената на Тихон преобразява романовата структура, отваря повествованието към много по-широки хоризонти. Излизаме от обсега на тясно нашенското и започваме да усещаме налагането на комунистическата система като наднационална структура. В полезрението на читателя вече присъства не само българският пейзаж, а дискурсът, посветен на два века от световната история. Оттук следва и задълбоченият политически анализ на обстановката в страната и в Европа в навечерието на поразителната промяна, анализ, който нито за момент не преминава в публицистика, тъй като ние следваме напълно логичните ходове на героя, който се превръща както в индивидуален, така и в събирателен образ.

            Началната точка, в която се сблъскваме с Тихон, е мигът, когато страхът почти го парализира. Така се докосваме до  чувството, което беше основополагащо за повечето от нас в онези времена. Страхът е инструмент на системата, нейно може би най-силно оръжие. Големият изследовател на тази тема Жан Делюмо в своя труд „Страхът в западния свят” е категоричен, че „нищо не се анализира по-трудно от страха. Още по-трудно е, когато трябва да се премине от индивидуалното към колективното.” Той задава въпроса: „Могат ли цивилизациите да умират от страх, подобно на отделни личности?” (3) Димитър Коруджиев отделя в своя роман полагащото му се място на страха, при това той тръгва именно от индивидуалното чувство, за да достигне до обобщението за колективното. Страхува се не само Тихон, страхува се хазаинът му, когато той не запалва лампите на стълбището, страхува се прекрасното семейство Минковски, което го приема в дома си, страхуват се дори дисидентите, когато не знаят какъв точно е този човек, който се е озовал сред тях. До последните страници на творбата ние имаме възможност да се вгледаме в стотиците лица на страха и да почувстваме, че като че ли това е една от най-характерните черти за режима. Силно е и представянето на онези, които несъмнено са господарите на страха – офицерите от Държавна сигурност, изпълняващи безпогрешно партийната повеля да налагат комунистическия ред. Тихон е набелязан за поредната жертва на силите на реда, той трябва да проникне сред дисидентските среди и да предава сведения на властите. Това е мигът, в който той вече се чувства като животно в клетка. Търси състрадание при приятеля си Христо, който е вярващ, но смята, че единствените средства за защита на индивида са иконата и кръстният знак. Той не признава воденето на война със злото. „Бог ще воюва сам, когато реши.” (4).

            Архитект Минковски и съпругата му Райна откриват на Тихон, че в България съществува мълчаливо мнозинство, което не приема перверзиите на системата и се опитва да живее, доколкото е възможно, по свои закони, като търси себеподобни, слуша емисиите на радио „Свободна Европа” и се мъчи по-често мислено да пребивава в забравения свят на демокрацията. В почтения дом на архитекта Тихон за първи път се докосва до катарзисната истина на Александър Солженицин. Коруджиев не се смущава да цитира в романа си няколко смразяващи кръвта страници от „Архипелагът Гулаг”. Въвеждайки истината за концлагерите, цитирана от първоизточника, той поднася и преценката на великия руски свободолюбец за броя на жертвите – 66 милиона. Тук можем да напомним изнесените в „Черната книга на комунизма” данни за жертвите на комунизма в световен план. Само в Китай убитите са 65 милиона, а в световен план може да се говори за повече от сто и трийсет милиона загинали. Тихон, който до този момент мисли предимно за себе си и за собствените си злощастия, усеща, че му прилошава. Той за първи път изпитва ужаса от колективната трагедия. Появяват се и съседите Таневи от третия етаж, които са запазили вестници отпреди 1944 г. Жадуващите свободата семейства ще осигурят среща на Тихон с тесния кръг на дисидентите, тези, които често пъти споделят своята истина със слушателите на заглушаваното радио „Свободна Европа” Срещата обаче е крайно разочароваща за проглеждащия мъж. Той установява, че героите на деня, вдигнали глас срещу Живков, не са противници на системата, а само на диктатора. Повечето от тях са членове на комунистическата партия, които посрещат с подозрение потомствения аристократ. Като че ли политолозите и официалните среди у нас продължават да премълчават тази толкова характерна особеност на преходното време. Действително, онези, които водеха на първите митинги, бяха в по-голямата си част инакомислещи комунисти. Говореше се за „социализъм с човешко лице”, за козметични промени, за сваляне на Живков, но запазване на системата, която уж можела да се освободи от „авторитаризма”. В романа настроенията на дисидентите обобщава един от тях, Андреев, който казва: „Ние критикуваме шайката на Живков защото умъртвява великите идеали, а вие се радвате – идва краят на комунистите. Да, служим си с радиото на враговете ни, използваме тяхната наивност. Другари, хайде да не заблуждаваме човека, всички членувахме в партията. Всички обичаме партията и един ден ще се върнем в нея” (с. 62).

            След тази среща Тихон напуска столицата. Първата му спирка е малко градче, където го очаква сблъсък с бащата на един младеж, с който е работил в строителна бригада. Този човек е комунист-идеалист, бивш партизанин. Тук осъзнаваме окончателно, че не може да се говори за необходимост от сваляне на тоталитарната власт, а човечеството просто трябва да се сбогува с комунистическите химери. Мъжът наистина живее аскетично, но неговите най-страшни врагове са буржоазията и църквата, Тихон изтръпва от фанатичния му поглед. Той нарича себе си „войник на революцията”, не съжалява, че по девети септември е застрелял кмета на селото, категоричен е: „историята го уби” (с. 73). В този смисъл осъзнаваме, че разликата между Троцки и Ленин е също толкова нищожна, тъй като и двамата „умъртвяват миналото”. Малко по малко Тихон започва да разбира, че в това струпване на черна енергия несъмнено са намесени сили на отвъдното. Проникването в демоничния свят качествено  различава този роман от всичко писано за промените след падането на комунистическата система. Онези, които не вярват, ще отминат тази съществена част на повествованието с неразбиране и отхвърляне. Но тя е много важна, за да осмислим в световен план случващото се. Бягайки от столицата, Тихон попада на още по-страшно място. Той се озовава в редиците на хората, които са принудени да напуснат родината си, тъй като тук сменят брутално имената им, опитват се да изкоренят вековната им връзка с рода. Така героят сякаш влиза в отворените страници на онази книга на Солженицин, която четеше в дома на архитекта. Коруджиев дори ни спестява панорамата на насилието, което цари в така наречените „турски райони”. Той обаче среща своя Тихон с учителката Хайрие, преживяла зловеща лична драма. За първи път индивидуалната му мъка се слива с огромната мъка на другите. Той участва в шествието на прогонените, което „върви от хиляди години към някакво място на утехата”. (с. 125) Ето как отново конкретното събитие се изпълва с общочовешки смисъл и с митично звучене. Дотогава Тихон не е практикуващ християнин, това му позволява по-лесно да намери общ език с другостта. Както в един момент му казва Хайрие, той като че ли „вярва в злото, а в доброто не” (с. 183) и това е така, защото му е трудно да отвори душата си и да се замисли за спасението. Когато близките и съселяните на Хайрие преминават границата, тя и Тихон се завръщат в изоставеното село, което се е превърнало в свърталище на бесовете. Жената има ужасяваща съдба. Тя изгубва съпруга си, а малко след това двамата й сина, един след друг, се самоубиват. В тези страници книгата все по-силно ни напомня за антична трагедия. Двамата самотници устройват в печалната обител своеобразен екзорсизъм, прогонване на духовете. Изоставените къщи и дворове, почти подивелите животни, всичко напомня за могъществото на злото. Тук можем да дадем думата за коментар на белетриста: „Когато се борим със земното зло, ние се противопоставяме и на демоничния свят. И не бива да очакваме милост, той не я познава. Можем да си създадем лично защитено пространство единствено с молитви и вяра. Христовото име е невероятна защита. Всичко, което човек върши, всяка негова постъпка и дума, може да е част от тази борба.” (5)

            Тези думи трябва да бъдат показателни дори и за онези, които не вярват, тъй като те издават осъзнаването на християнската мисия като право на избор, като възможност наистина да се опълчиш срещу демоничното и да потърсиш изява на най-доброто в себе си и в хората около тебе. Освен че тръгва по стъпките на потърсилите смъртта деца и се опитва да успокои духовете им, Тихон по цели нощи води Хайрие на въображаемо пътуване из прекрасната Италия. Неговото романтично пътешествие е проникване в царството на красивото и доброто, което означава силно натрупване на положителна енергия. Без още да е християнин, Тихон мисли като такъв. Нещо повече, той е изпълнен с огромна толерантност към духовното своеобразие на учителката, а несъмнено това е бъдещето на Христовата вяра, която все повече се отваря за заобикалящия я свят. Аристократът започва още по-силно да вярва, че любовта не може да изчезне, че великата доброта на праведниците не е дошла от нищото и няма да отиде там.

            Разтърсващи са диалозите за вярата и надеждата в своеобразната пустиня, сякаш заселена от първите хора, които се опитват да стигнат до генезиса на доброто и злото. За тях е повече от ясно, че и злото има своята трагедия: то е еднолинейно, „погледът му стига само до часа на престъплението” (с. 192-193) Заедно с тях съпреживяваме откровението, че веригата на демоните може да бъде пробита, както е вярвал и великият мистик Якоб Бьоме. Именно това се случва в социалистическия лагер. Проникваме в мислите на Тихон и повтаряме заедно с него: „Комунизмът дойде, за да прогони Бога. Най-важната му цел, останалото е прикритие. Милиони хора, робска маса. Да се съборят църквите, да се забрави, че на земята е живял Христос. Да оглушееш за Неговия глас, да чуваш единствено гласа на господарите. И да не знаеш, че душата ти плаче и очаква своето спасение. Душата ти, чийто произход е небесен.” Дори онези, които са скептични към религиозната терминология, не могат да останат безразлични към нравственото послание на писателя. Той се бори за любовта, за добротата, за човечността без окови, за толерантността между вярванията. На него, пък и на героите му е пределно ясно, че със сгромолясването на режима не идва краят на човешките мъки. Тихон и Хайрие си дават сметка, че предстои развихряне на страстите, освободени от страха. Те прозират и още нещо, много по-страшно: онези, които са преследвали собствеността и буржоазията, бързо ще се превърнат в капиталисти и буржоа. Или както се изразява Хайрие: „Страданието се изпраща със сълзи, със свещена тишина, не с крясъци и песни.” (с. 212).

            Няма съмнение, че „1989” е книга, която не може да ни остави безразлични. Тя е не само проникновена в политическите анализи, но и дълбоко човечна в утвърждаването на великите християнски ценности, такива, каквито те са особено нужни на обществото ни в сегашното му драматично състояние.

БЕЛЕЖКИ

1. Ернст Касирер, „Есе за човека”, превод от английски Стефан Попски, ИК „Христо Ботев”, 1996, с. 316.

2. Francois Furet, “Terreur”, в F. Furet, Mona Ozouf, Dictionnaire critique de la Revolution francaise, Paris, Flamarion; цит. по Стефан Куртоа, Никола Верт и др., „Черната книга на комунизма”, ИК „Прозорец”, 1999, с. 677-678.

3. Жан Делюмо, „Страхът в западния свят, ХІV-ХVІІІ век”, превод Нина Венова, ИК „Рива”, 2002, с. 22.

4. Димитър Коруджиев, „1989”, ИК „Летера”, 2008, с. 5.

 5. Пак там, с. 236.