“И ВСЕ ПО-САМОТНИ ПОЕТИТЕ БРОДЯТ...”

 Тадеуш Ружевич, така добре преведен от Първан Стефанов, казва, че “съвременната поезия е/ битка за дъх”. Мисля, че думите му съдържат истината за времето ни и за словото, което и днес, след Гулаг и Освиенцим, а също и след 11 септември с двете разрушени кули трябва да бъде отговорност. Една огромна, постоянна отговорност в името на хуманизма, който нихилистичното ни време лиши от съдържание. Битката за дъх е битката на словото за духовност и човечност, за порядък в ситуацията на една безпорядъчност. Това е битка със самите нас, поразени от погубващия скепсис и от мисълта, че все по-малко ще разполагаме със смисъл, отричащ този свят на разложение и абсурди. Най-значимото в поезията на Първан Стефанов е също “битка за дъх”. Отнесена към този поет, думата “битка” звучи смущаващо, защото той е сдържан, не обича патетиката и така остава чужд на онази призивност, в която има шум и декларации, притворство и демагогия. Но битката е налице! С този овладян, лишен от ефекти и самоизтъкване драматизъм, и тъкмо поради това така въздействащ, поетът казва своето “не” и своето “да”. Отричайки и утвърждавайки, той създава  пространство от внушения, които са неговата “битка за дъх”. В това пространство има толкова болка и носталгия, неприязън и копнеж, неутоленост и жажда, а понякога и  разтърсващ трагизъм.

Ще дам като пример едно стихотворение, в което се казва: “Убихме Христа. И ония се върнаха в храма. / Възможни са всякакви грехове...”. От същата творба са и тези два стиха: “И не знаеш кого да презреш и кого да обикнеш. / И объркан се питаш: а кой  си самият ти?”. Ще цитирам и завършека на тази творба, написана през 1987 година:

 

И все по-самотни поетите бродят.

И вият космически ветрове.

Страх ме е, страх ме е от народи,

които

не четат стихове.

 

За миг да си припомним  за фалша и гнусното обилие от тривиалности, каквото бяха и през 1987, и десетилетия преди това писанията на много автори. Сравним ли ги с творбите на Първан Стефанов, ще усетим веднага огромната разлика. Дори само цитираната  творба да имаме предвид, пак е основателно твърдението, че Първан Стефанов е поет със съвест и съзнание, измъчвано от факта, че се е случило нещо страшно. Лаконично и с емоционална сдържаност, но така искрено – като вопъл от дъното на душата-, поетът ни внушава цялата трагичност на случилото се. А то е, че  сме в състоянието на ценностна криза,  че  времето ни вече няма ориентир и хоризонти. Станало е времето на самота, на една нетърпима самота, с която поетите и въобще нестандартните, духовните люде бродят из лабиринта на живота, където господства инертният и бездуховен човек.

        Ще спомена и за стихотворението “Нелепа жал”, написано през лятото на 1989. Смятам го за едно от най-силните в творчеството на Първан Стефанов, а навярно и в съвременната ни поезия. Думите в него са израз на “дива болка” и на присъда за онзи “някой”, който е “погубвал чужд живот / не от свое, не от мое име, / а от името на цял народ”. Същата “дива болка” усещаме и в “Реквием”, посветено на “Новите безследно изчезнали”. Нали  “имаше вода и хляб за всички” – казва го поетът. Защо тогава сме го допуснали, защо е било това Средновековие, както предната творба дефинира този  период в страната ни...А краят на стихотворението ще поиска от нас  да замълчим и пак да си припомним, че животът ни трябва да бъде преди всичко нравственост и отговорност. Не бъде ли, “оня гарван” ще продължи да грачи над снагата на измъчена България и ще се окаже истина, че тя зачева “повече палачи, / отколкото човеци...”.

        Поезия, сътворена с думите на мъката и отчаянието, с думи, откликнали без уговорки и снизходителност на трагичното в живота, за да бъдат само истина и съвест, ще съхрани своята актуалност и идейно-естетическа активност. Тя ще ни изправя и занапред пред неотложността на въпроса дали сме на страната на Доброто или на Злото. Такава е за мен поезията на Александър Геров, в която е болката му по изгубения образ на човека. Такава е поезията на Иван Теофилов, Константин Павлов и Николай Кънчев, и тази на Борис Христов с нейния “вик в тишината” на безчовечното време. Такава е по един свой начин и поезията на Първан Стефанов, защото и тя  визира страшните пропадания на човека в бездната на онова Нищо, което е насилие, пресъхнал извор, взривени мостове. Много от стихотворенията му говорят за “студените пространства между нас”, за “огромна самота” под “празничната празна видимост”, за този продължаващ като агония  ХХ век, “болен от самоубийство”. Диагнозата на поета е, че “става дума за патология” /”Диагноза”/, за  перманентно болестно състояние, за неизличима сякаш склонност “нещо живо да се втърдява”. Но да отбележа изрично, че в неговите констатации, в упреците и присъдите му няма и следа от онзи пошъл “нравствен максимализъм”, за който все се говореше преди години, когато се хвалеше уж моралното чувство у някой автор. Въпросният максимализъм беше в повечето случаи израз на псевдопозиция, заемана от мнимия праведник спрямо грешния човешки свят. А при Първан Стефанов е иначе. Колко пъти в творбите му има  самообвинения, защото не е притежавал необходимата решителност и категоричност в отстояването на себе си, на това, което трябва да бъде. Стихотворенията му говорят неведнъж за терзания и неудовлетвореност, за това,че “Вината ни към тоя свят се трупа / като огромен кредит, като заем”.

Йосиф Бродски споделя, че “крайната цел на съществуването трябва да е обусловена от етическа позиция, от етическа оценка”. Убеден съм, че и нашият поет изповядва същото. Заради своята етическа позиция той е написал стихотворението си за Висоцки, което го представя като поет на “великата болка”. Заради него ще се появи и онази изключителна творба, наречена “Сняг в Берлин” и посветена на разделения от човешкото безумие град на две политически системи. Ще цитирам само един фрагмент:

 

Пресечени улици. Пресечени вени.

Пристегнати здраво. Но пак кърви.

И болката някак подземно стене.

Или с патерици върви.

 

Тъкмо етическата позиция на Първан Стефанов е повод да се появят и тези стихове от “Г р а д и х  авторитет и къща...”:

 

        Градих. Градих. А нямам мира

        пред идващата яснота:

        ще мога ли да де-г р а д и р а м

        до първородните неща?

 

И като тези от “Внезапно”:

Отлагах срещи,

стълкновения,

от нерешителност, от свян –

додето, изумен и сребърен,

открих с връхлитаща тъга,

че съм отложил просто себе си...

Но за кога? Но за кога?

 

В първото стихотворение е мисълта на поета, появяваща се често в творбите му, че под различните равнища на живота ни има едно първозданно, истинско, което непременно трябва да опазим и защитим. Улисани и забързани, печални поданици в света на  мними стойности, търсещи спасението си не където трябва, колко пъти сме приемали без съпротива  тиранията на вещите и парите. Но ще можем ли, пита ни и нас поетът, да де-градираме, да се завърнем към истинното, към това, което са “рисунките на нашите деца” /”Най-трудното”/. Колко много ни липсва “безхитростният образ на света”, споменат в същата творба. “Как ми липсват птици, треви, дървета!” – изповядва се поетът в “Бялата птица”. “Не стига мъдростта на философите, / за да смекчим контура си суров” /”Най-трудното”/. Трябва ни още нещо, трябват ни “първородните неща” от рая на детството и невинността, отдавна прокудени от душите ни. Имали сме нашата Атлантида, но тя е потънъла. Така носталгичен към нея, поетът прави от името на тази митична земя образ на съкровеното, на вече изгубеното, което се ражда повторно само в сънищата и въображението му. Заради тази носталгия той  се вглежда постоянно и в чудесата на сетивния свят, на това, което е природата с магията в нейните превъплъщения. Художник с богата палитра, с тънък усет за прелестното в природата, от която бликат   едновременно радост, красота и тъга, Първан Стефанов знае какво да ни покаже от нея. Той насища рисунъка  си с многообразието и въздействеността  на онази тоналност, живееща в душата му. Като че ли “истината за нещата”, на които най-сигурно може да се опре, е тъкмо там – в природата,  в даровете на щедрото време, за което пише в “Циганско лято”. В  светлината на това лято мислите му се успокояват. Заради онази прелест, спомената в стихотворението “Щедрост”, той смирено и с тих възторг ще благодари на Бога. “Тези китки и тази трева” го даряват с благодат и кураж. Сега и винаги простите цветчета ще бъдат за него спокойствието, потърсено и намерено от духа му. Ще бъдат и намерената мъдрост, защото в природата властва “Един порядък – и добър, и вечен”. Поетът  усеща този порядък и в катеричката на клона, която “на око пресмята” жълъдите. Всичко в природата е хармония, равновесие, благодат – тъкмо това, което ни липсва, обречени да търкаляме “своето неравновесие”.

Колкото до стихотворението “Внезапно”,   в него става дума за често спохождащата го мисъл за човешката идентичност. За това, че рисковете да изгубим себе си, облика си, автентичното си самопостигане са така големи. Тези и редица други стихотворения са  свидетелство за мъчителния, но и увенчан с плодове стремеж на поета към самопознание. В самопознанието му трябва да се огледа всеки, поискал също да се приближи по-непосредствено до себе си, до това, което е човешкото като съвкупност от противоречия и безпокойства. Субектът в поезията на Първан Стефанов  живее с представата за драматичното в живота, който  е толкова пъти разрив, разпад и невъзможност за сигурна опора и суверенност на духа. В “Профили” се говори за съвременния свят с неговите “Несъвместими кръвни групи” и “Несъвместими интереси”. На свой ред и те са причина да се чувстваме объркани и несигурни, за да изпитваме и чувството, че населяваме един студен свят на омраза и отчуждение. “И мостът между нас се чупи. / И ти внезапно викаш: “Де си?...”. Един такъв въпрос е неизбежен в “света - / изпълнен с пътни знаци / и означени направления” /”Калинка”/. В света, задръстен от готовите и  неверни рецепти за живот и поведение, от софистиката на една цивилизация, вече твърде изтерзана от делата и думите на своите  спасители и пророци. И забравила отдавна за калинката, за “червенополата пророчица, / врачувала върху дланта ни...”.

Страшно е това признание в стихотворението “Внезапно”, че “съм отложил просто себе си...”, че уж съм бил себе си, но не съм бил това, което съм искал. Но в нашата поезия има и едно друго стихотворение за отлагането, останало в съзнанието ми. Авторът му е поетът Димитър Стойчев, напуснал ни преди години. Ще цитирам творбата му, защото, макар и равносметка на друг живот, тя е в съзвучие с въпроса за човешката идентичност, за нейната възможност или невъзможност. И защото е сред силните обвинения към времето, лишило човека от избор и съдба извън позволените предписания:

 

Отложиха живота ми, отложиха.

Така понякога Природата отлага лятото.

Цветята, цъфнали без слънце, са без мирис,

житата – ниски и осилести...

А птиците, дошли от юг излъгани,

яйцата си във себе си излюпват...

Отложиха живота ми за никога...

Живота ми – една усмивка

в най-неподходящ момент.

 

Някои наши  поети откроиха в творчеството си обемно и многозначно идеята за човека и неговата участ в граничните ситуации на жестоки предизвикателства и покушения. Твърдя, че с доста от творбите  си и Първан Стефанов прави своя  принос в тази проблематика, а за някои от тях вече споменах. Ще спомена и за още две, доказващи пак същността на поетовото мислене в това отношение и според което “Човек е длъжен да определи/ държавата на своето достойнство” /”Граници”/. Едно от стихотворенията се казва “Случка в гората”. Алегоричните му внушения недвусмислено разкриват какво е човешкият живот в условията на “несправедливост, /без спомен за небе и без борба”. Приели “удара като съдба”, смалени в “свойта нищета”, “изгубили рефлекс да различават / безчестието от честта...”, хората всъщност престават да бъдат хора. Подобни творби са доказателство за огромното значение на една тема с непрекъсваща актуалност в историята.  

А другото стихотворение е “Емигрантите ни”, написано през 2003 година. Мисля, че и то е сред най-ярките като проблематика и въздейственост в творчеството  поета. Тук е мисълта за хилядите, многото хиляди човеци, принудени да напуснат страната ни, търсейки хляб и смисъл на живота си в чужди земи.  Съпричастност, укор, много скръб и пак чувството за вина, защото сме допуснали да се случи и това ужасно събитие – това ще усетим в атмосферата на творбата, която е вопъл на поета, предизвикан от нелепостите на едно преломно, но и безнравствено време. И която е една покоряваща, разтърсваща ни творба за човешката участ и за преживяното от поета заради нея:

 

Те бодърствуват някъде далече

в единоборство с тоя свят бездомен.

Не мигваме и ний до късно вечер –

да ръсим с нафталин обречен спомен;

да слушаме в безбрежните си бдения

как вън расте тревата на забравата...

 

И още, а това са последните два стиха на творбата: “Деца, не ни казвайте със прошка, / защото ви лишихме от родина”.

Ще спра дотук, за да прибавя към казаното от поета въпросът му от едно друго стихотворение: “Земя не поемеш ли о т г о в о р н о с т, / как ще се развидели? “ /”Вик”/. И за да притуря и стихът му от “Контрасти”: “Боя се от експлозия”. Не бих казал, че песимистичната струя е характерна за  стиховете на Първан Стефанов. Но не бих и отрекъл, че в тях има нещо, което подхранва песимизма ни. Това обаче е песимизъм с очертани граници. По-скоро е едно овладяно черногледство, непрестанало да се осланя на вярата в ресурсите на духа и на онази човечност, наистина унизена, но все още бдителна и съпротивляваща се. Нашият свят ще си остане едно поле, минирано със зарядите на несъвършенството. Повечето от тях експлодират, за да превърнат в пепел нашите  надежди. Но от пепелта отново възкръсва надеждата. Днес, по-уморена от друг път, тя пак пулсира в  очакването ни да се развидели...Пулсира и в поезията на Първан Стефанов, въпреки че там ги има мрачните му интонации, предизвикани от неговите разочарования и потрес. И въпреки, че поетът е стигнал и до прогнозата си, че:  “Времето и днес ще бъде подло” /”Сутрешна прогноза”/.

Колко прав е той, казвайки, че “едно от най-необяснимите неща в този живот е начинът, по който ни въздейства поезията” /”Пролука”/. Тази мисъл е предизвикана от стихотворение на Фурнаджиев, останало в неговото съзнание през целия му живот. Останало, защото творбата на Фурнаджиев, наистина великолепна, му е напомняла винаги за селото, за природата, за настроенията и нагласите, които не са го напуснали – него, бившия селски човек. Благодарение на тези нагласи, формирани в далечо време, но съчетани и с чувствителността на градския човек, на интелигента и твореца, съумял да проникне и да разбере света на големите наши и чужди поети и въобще на голямата култура -, Първан Стефанов създаде творчеството си.

Опитал се накратко да се вгледам в неговата специфика, ще завърша нарочно текста си с творба от “Триптих за Атлантида”. За мен като че ли тук е всичко онова, което е  Първан Стефанов с неговите дарби на художник, с неговата чувствителност, с тревожната му мисъл за битието човешко и неизменното в него, заради което поетите са самотни, а навярно и, както ни го казва той, “все по-самотни” ще бродят:

 

Скрипне някъде главина, някой

кара от гората топлина.

Вол ще промучи като проплакал.

И отново дива тишина.

Диви шипки са превзели къра –

капки кръв от вчерашен живот.

Тъмна врана ситни по бакъра

на октомври...

                        Самота без брод.

И коларят по какви ли дири

е поел? Кого ще срещне там?

Сигурно е Авел, който дири

брат си Каин – да не бъде сам.