УСИЛИЕТО ДА СЕ НАДЯВАМ

Константин Павлов, един от най-добрите ни поети, написа в началото на 80-те години стихотворението си „Беше ХХ век“. То звучи като реквием на едно столетие, което многократно и брутално погазваше идеята за човека и свободата. Едно столетие, из­пъл­не­но с на­си­лие и скепсис, це­ли сто го­ди­ни на ужас и самота, за­що­то ако не бе­ше така, ня­ма­ше да ги има войни­те и диктатурите. Същият по­ет каз­ва­ше по друг повод, че „Повечето от революциите, на ко­ито бях­ме свидетели, са ско­ко­об­ра­зен ход към пещерата, а не към Кьолнската ка­тед­ра­ла“. Невероятното е, че въп­ре­ки пре­жи­вя­но­то не се вър­нах­ме в пещерата. И то­зи път чо­веш­ки­ят дух се пре­бо­ри с де­мо­нич­ни­те сили, за да ос­та­не надеждата.

Следователно Поезията не бе­ше убита. Тя сто­еше на стража, от­б­лъс­к­вай­ки ве­ро­лом­ни­те ата­ки сре­щу ка­тед­ра­ли­те на духа, на ис­тин­но­то и по­етич­но­то в живота. На стра­жа бе и на­ша­та по­езия в ли­це­то на най-го­ле­ми­те є създатели. И в страш­но­то вре­ме на дик­та­ту­ра­та тя, ако мо­га да ци­ти­рам ед­на де­фи­ни­ция на Октавио Пас, от­на­ся­ща се изоб­що до поезията, си ос­та­на „труд­на и не­по­дат­ли­ва ерес“. Въпреки го­ля­ма­та стаг­на­ция тя съх­ра­ни зна­че­ни­ето си на сво­е­об­ра­зен бунт, от­х­вър­лящ на­ло­же­ния порядък. В ли­це­то на ре­ди­ца на­ши по­ети тя се бун­ту­ва­ше сре­щу „цен­нос­ти­те“ на онези, ко­ито без­пар­дон­но влас­т­ва­ха в живота. Чеслав Милош казваше, че „чо­ве­кът се нуж­дае от ис­ти­на“. Тази ис­ти­на за на­ша­та участ, за живота, за труд­ния път към ав­тен­тич­но­то ка­то сми­съл и опо­ра от­к­ри­вах­ме у по­ети от раз­лич­ни генерации. В то­ва нев­рас­те­нич­но и без­на­деж­д­но вре­ме ис­тин­с­ки­ят по­ет бе­ше „ед­на оголена, под­виж­на ра­на“, а най-ис­тин­с­ко­то в по­ези­ята бе „стра­да­ние и вик сред оке­ана“ (Борис Христов). Тъкмо то­ва страдание, тък­мо та­зи неп­ри­ми­ри­мост на съзнанието, коп­не­ещо за „сък­ро­ве­ния сми­съл на не­ща­та“, как­ва­то е спо­ред Ролан Барт Поезията, сът­во­ри най-хубавото, с ко­ето из­п­ра­тих­ме двайсе­ти век. То бе зап­ла­те­но с це­на­та на мно­го бол­ка и ду­хов­ни усилия, вклю­чи­тел­но и с най-страш­но­то – при­ну­ди­тел­но­то мълчание. Спомнете си кол­ко го­ди­ни не пе­ча­та­ха ня­кои от най-доб­ри­те ни поети, вклю­чи­тел­но и спо­ме­на­тият Константин Павлов. Но те не бя­ха сло­ме­ни и сът­во­ре­но­то от тях е с при­нос­но значение.

Напрегнатият слух на по­ети­те до­ла­вя­ше не са­мо страш­ния стон на епохата, но и гла­са на поетичното, на онова, за­ра­ди ко­ето из­кус­т­во­то става „мигновена метафизика“ (Башлар). Творчеството им бе във всяко отношение победа на човешкия дух, вселена на познанието за самите нас и битието. В техните творби бе „душата на художника“, за която говореше още Пенчо Славейков. Те придобиха измерението на един по-висш модел за света и човека, с който се отхвърляше нихилиз­ма и лъжата.

Не мога да не изразя голямата си признателност към творците на тази „мигновена метафизика“. Те бяха благословени от ангела на Шартърската катедрала, за който Далчев написа известното си стихотворение. Творчеството им остава благослов към всички нас, които няма да тръгнем по обратния път към пещерите. Защото по една безсмъртна Кьолнска катедрала на вярата и надеждата продължава да живее в душите ни.

2.

И аз съм от тези, които обичат да ходят по гро­бищата. Виждал съм гро­бо­ве­те на Достоевски, на Балзак и Бодлер, на Кафка и Марсел Пруст, на Албер Камю, на още много, ко­ито и за мен ся­каш са още живи. Особено е то­ва усе­ща­не на съп­ри­кос­но­ве­ние с го­ле­мия творец, с мястото, къ­де­то е по­ло­жен завинаги. Имаш чувството, че се доб­ли­жа­ваш по-не­пос­ред­с­т­ве­но до него, кол­ко­то и стран­но да звучи. Отиваш на гро­ба му и се за­мис­ляш как си из­рас­т­вал с кни­ги­те му и как не би мо­гъл да му се от­б­ла­го­да­риш никога. Представяш си хората, ко­ито са би­ли на пог­ре­бе­ни­ето му, са­мия дух на епохата, в ко­ято е жи­вял и страдал.

 Ето го гро­ба на Бодлер. В не­го са и ос­тан­ки­те на май­ка му, и на вто­рия му баща. Върху гро­ба има лис­т­че­та с ня­как­ви думи. Очевидно са ги ос­та­ви­ли почитатели. Писмата на Бодлер до май­ка му, по­се­ще­ни­ята му в Лувъра, не­го­ви­те есе­та за изкуството, лю­бов­та му към твор­чес­т­во­то на Едгар Алън По, от­ча­яни­ят опит да спе­че­ли па­ри в Белгия, чудото, как­во­то е по­ези­ята му! Всичко то­ва нах­лу­ва в съз­на­ни­ето ми. Да, тук, съв­сем бли­зо до мен е Бодлер, кой­то е за­пи­сал в днев­ни­ка си, че „Може да има прог­рес – истински, то­ест нравствен, един­с­т­ве­но у ин­ди­ви­да и пос­тиг­нат от са­мия не­го“.

А ето го и гро­ба на Албер Камю. Времето бе­ше слънчево, а нав­ся­къ­де око­ло мен бе не­пов­то­ри­мо­то оба­яние на френ­с­кия юг. Нещо във въз­ду­ха ме ка­ра­ше да си мис­ля за мла­дос­т­та на Камю край морето, за мис­ти­ка­та на природата, ко­ято го е из­пъл­ва­ла със сила. Малкото гробище, сил­но­то вълнение, че съм пред гро­ба на човека, под­х­ран­вал уси­ли­ето ми да се надявам. Ето я над­г­роб­на­та пло­ча с не­го­во­то име и две­те дати. Нямаше из­дъл­ба­но ни­що повече. Наоколо, но то­ва ви­дях после, ко­га­то бях ов­ла­дял въл­не­ни­ето си, има­ше кипариси. Същите, как­ви­то е ри­су­вал Ван Гог. Беше и дъл­бо­ка­та ти­ши­на на лет­ния ден. Бяха из­ми­на­ли мно­го го­ди­ни от тра­гич­ния 4 яну­ари на 1960, пре­къс­нал жи­во­та на Камю. Но той все едно, че не съществуваше. Албер Камю про­дъл­жа­ва­ше да бъ­де жив и аз го чувах сякаш да ми казва, че „Ако светът беше ясен, нямаше да има изкуство“.

При „срещата“ ми с Камю и с другите, които съм „виждал“, застанал пред техните гробове, всеки път усещах как се стелеше над земята онзи незрим дух, който твори красотата и смисъла, за да има на света по-малко абсурд.

3.

При Достоевски, за каквото и да пише той, всичко опира до вярата и любовта. Той разкри гениално ужаса на бъдещия живот, настъпил след неговата смърт. Това бе животът след „смъртта на Бога“, тоест преживяното през ХХ век, когато се наложи онази безгранична самонадеяност, изпразнила човешкото сърце от разум и смирение, от мяра и любов. Над човека нямаше повече нищо. Духовното му небе бе изцяло заето от неговата самодостатъчност и така се родиха „бесовете“ на терора и безумието. Егоизмът и омразата, пък и другото, срещу което бе писал Достоевски, са белег и на сегашния упадък. Тъй че писателят и днес „върви“ до нас, като ни съветва и предупреждава, но малцина искат да го чуят.

А Камю не бе християнски писател. Започнал с темите за абсурда и бунта, и той намери в надеждата и любовта единствено спасяващия ни смисъл. Любовта се очертаваше в съзнанието му като навярно най-важната насока на творчеството му. Уверен съм, че Албер Камю щеше да напише превъзходни страници и за нея, ако не бе умрял така рано. От Достоевски до Камю писа­телското слово, което се бореше с нихилизма, не съумя да посочи някакъв друг спасителен изход. Просто нямаше такъв и никога не е съществувал. Но омразата си остана и тя продължава да захранва с разрушителна енергия сърцата ни. Така за кой ли път нашата човечност се оказа твърде нищожна, защото не можем да обичаме. А безпокойствата и внушенията на Достоевски и Камю и днес малцина ги разбират.

Дори не се опитахме да намалим омразата си. Въпросът не бе само да отречем онази безчовечност, насадила ужаса в душите ни. Въпросът бе да наложим и духа на любовта и доверието и най-сетне да изпитаме чувството за една обща съдба. Оказа се, че това е невъзможно, защото отдавна бяхме престанали да бъдем общност. Уж говорехме на един език и живеехме под едно небе, но сърцата ни бяха различни. Мразехме се взаимно и тъй като ще се мразим и занапред, няма да постигнем нужната ни човечност. А любовта ни липсва повече от всеки друг път.

4.

 Разбира се, има хора и явления, олицетворяващи абсолютното зло. Но нормалният човек, без да е злодей или светец, представлява преди всичко едно противоречиво същество. Човешкият ни свят не може манихейски да се раздели на две половини, ако не искаме да изпаднем в догматизъм.

От Достоевски знаем колко по-жесток е съдът на собствената съвест. И най-жесток е той у хората с развито съзнание. Дори и за малките си грешки те се измъчват с години, докато истинската аморалност няма тези безпокойства. Гьоте казва, че няма човек, на когото да не може да се прости. И християнството си позволява да бъде снизходително и опрощаващо. Само ние, наметнали инквизиторските тоги, се съдим за какво ли не, като не можахме да осъдим истинските престъпници.

Всеки от нас, включително и най-невинният, носи вината си, че е човек. Дори за това, че веднъж поне е бил равнодушен към болката на другия. Но да си непростимо виновен, задето някога си извършил някакъв компромис, е нелепо да се твърди. И никой няма правото на подобни присъди. Нека най-после да отхвърлим този максимали­зъм. Изначалната ни драма на смъртни същества е достатъчно тежка, за да разиграваме и фарса на абсо­лютна­та строгост. Нека по-малко да се съдим, за да се научим на малко повече любов.

5.

Есенното утро ме обгръща с меката си светлина. Само че вместо радостта, че съм жив и още съм частица от чудото на живота, в душата ми нахлува една потис­натост. Александър Геров казваше: „Съня нормализира обществото. / На сутринта то отново пощурява“. Тъкмо това пощуряване ме прави безпомо­щен и изтерзан. Питам се защо бързаме толкова? Ста­нах­ме прекалено механични и безлични, включително и заради мобифоните, закриващи лицата ни. Знам, че нашият живот ще си остане несигурност и неизвестност, поради което ще се напрягаме и занапред. Но нима смисълът е само в това напрежение? Нали трябваше и да „бъдем“? Но как да „бъдем“, след като се превърнахме в хората, за които пише Милош:

Заети са, но не с това, което е най-важно.

Бягат, сякаш повярвали, че ще живеят вечно.

И всяко за себе си е драгоценно.

И всяко смята себе си единствено.

Тези думи сякаш допълват мисълта на Александър Геров, но те осъждат и нашата безчувственост, и нашия егоцентризъм. Тъкмо заради тях забравихме за своята мимолетност и за това, че има по-важни работи, с които трябва да живеем, ако се смятаме за човеци.

 6.

Йосиф Бродски ни показа какво точно трябва да бъде човекът в една епоха на нечовешки изпитания. Една епоха, която убиваше писателите, а самият него прати на заточение и после го изгони от родината. Вече прокуден, той отново доказа духовната си независимост. Направи го пак заради „своята лична цивилизация“ и заради разбирането си, че „сама по себе си действи­телността не струва пет пари“. Бродски гледаше с болка и тъга на епохата. На света, какъвто го виждаше, той противопостави творчеството си и своя начин на живот. Той вярваше в силата на изкуството и в това отношение е характерна мисълта му: „Ако изкуството изобщо учи хората на нещо, то е да станат като изкуството – не като другите хора“. За него самата история на изкуството бе „история на добавяне и пречистване, на разширяване на кръгозора на човешката чувствителност“.

Мисля си, че Бродски е сред най-значимото, до което може да се добере духът, отстоявайки своята неподкупност и свобода. Собственото му творчество бе мотивирано „от личния стремеж към святост, към самоусъвършенстване“. И завърши с постигнатата святост. Питам се коя невидима ръка го подкрепяше, когато го изправиха пред съда? Кой глас му бе нашепвал как да се държи достойно? Откъде бе намерил сили да оцелее морално и духовно в затворите и лудниците? Струва ми си, че отговорът е в думата „призвание“, а може би и в думата „благодат“. Бродски бе призван да бъде изключение. Нему се падна да потвърди правотата на Спиноза, спо­ред ко­го­то „всич­ко въз­ви­ше­но е кол­ко­то трудно, тол­ко­ва и ряд­ко“. Така по­етът про­дъл­жи онова, ко­ето бя­ха пре­ди не­го жи­во­тът и твор­чес­ка­та съд­ба на Манделщам, Цветаева и Ахматова.

Опитвам се да си го пред­с­та­вя по вре­ме на за­то­че­ни­ето му. Виждам го там как че­те с реч­ник чуж­ди­те поети. Виждам го съв­сем млад, поч­ти юно­ша как раз­го­ва­ря с Ахматова, по­вяр­ва­ла вед­на­га в не­го­ва­та изключителност. И после, пред­с­та­вям си го пак, на­пус­кащ за­ви­на­ги ро­ди­на­та­та си, за да по­лу­чи не след дъл­го и Нобеловата награда. Присъдиха му я за не­го­во­то творчество, но и за­ра­ди чо­веш­ко­то му величие. А пос­ле – ето го аме­ри­кан­с­ки професор, тъл­ку­ващ сти­хо­ве­те на рим­ля­ни­те и гърците, на сво­ите съ­оте­чес­т­ве­ни­ци и Одън... А ето го и за­ед­но с Чеслав Милош. И нак­рая – ето го Бродски, пог­ре­бан в лю­би­ма­та му Венеция.

Бродски казва, че „нас­тъп­ва­ща­та епоха, об­но­вя­ва­щи­ят се свят ще е по-мал­ко духовен, по-релативистки, по-безличен, бих казал, по-мал­ко чо­ве­чен“. И то­ва из­ле­зе вярно, как­то и другото, про­из­не­се­но от не­го в стиховете, есе­та­та и ин­тер­вю­та­та му. Например това: „Политиката е най-дол­но­то рав­ни­ще на ду­хов­ния жи­вот“. И това: „Всеки, кой­то сим­па­ти­зи­ра на по­ли­ти­чес­ка система, уни­що­жи­ла шейсет ми­ли­она по­да­ни­ци за­ра­ди ук­реп­ва­не на ста­бил­нос­т­та си, тряб­ва да бъ­де ос­ви­де­тел­с­т­ван ка­то пъ­лен иди­от“.

 Преди го­ди­ни ак­тьо­рът Ицко Финци го бе­ше ка­нил да дой­де в България, но Бродски от­ка­за по­ра­ди сво­ята заетост. В Полша го удос­то­иха с по­чет­но­то зва­ние „док­тор хо­но­рис ка­уза“, но у нас не се сетиха. Не се се­ти­ха да по­че­тат и Милош, и Збигнев Херберт. Малкото ни оп­рав­да­ние е, че се­га по­не и три­ма­та ги пре­веждаме.

В едно от многото си интервюта Бродски казва, че вече му е „писнало от хората“ и че предпочита предметите. Знам, че трябва да е имал основание за подобни думи, дори и те да са израз на временно угнетение. Но дори и да означават трайно убеждение, мисля си, че той пак е имал право. Защото е Йосиф Бродски!

 7.

 Готфрид Бен беше написал: „Нужни са тези увличащи, да, богати часове, защото не работата, не товарът върху раменете или каишите на галерите ни изхабяват и толкова изморяват, животът сам за себе си, това съдбовно състояние, тежко и непрогледно, то е, което ни довежда така близко до непоносимото и срещу което можем да се възправим само броени часове, изхождайки от него като цяло“.

Изкуството се дължи на тези часове и въобще животът става по-истински, ако някой се добере до тях. Ако искаме, макар и за малко, да погледнем на света и на себе си с един по-вдъхновен поглед, непременно трябва да ги имаме. В противен случай ще бъдем пак обречени на вечното си недоволство и така ще си отидем от живота, без да сме разбрали поетичната му същност. Това са часовете на съзерцание, с чиято помощ ще забравим за омразата и натрупаното знание. Духът ни ще намери нужния покой, приютен в онази цялостност, за която ни говорят поетите. И всичко ще бъде едно красиво мълчание. Без да сме избягали от света, той ще се промени до неузнаваемост. Не си мислете, че е толкова трудно да стане. Просто трябва да намерим тези „броени часове“, благодарение на които Иван Теофилов е стигнал до същата истина:

... Светът е отзивчив и всеотдаен,

 когато укротим бъбривата си същност

 и безобидно се преселим

 в него.

8.

„Той притежаваше забележително достойнство: способността да бъде щастлив“. Това са думи на Робърт Луис Стивънсън и едва ли бихме могли да ги отнесем до някой друг. Защото никой освен Торо, знаменития автор на „Уолдън“ и „Гражданско неподчинение“, не можеше да бъде истински и трайно щастлив. Но тук възниква веднага въпросът за щастието, което в случая с Торо е преживяване, така непривично, та чак изклю­чително. На това щастие са били отдадени например китайците Лаодзъ и Чжуандзъ. Вторият от тях казва, че „фалшивото деяние наричаме изгубване на пътя“. Хенри Дейвид Торо също като древните си предходници отхвърля фалшивите стойности на живота. В друго време, когато Америка започна да става устрем, богатство, феномен на цивилизацията, американецът Торо я подсети, че и най-големият напредък, плод на съзидателното здравомислие, трябва да бъде подкрепен от волята за по-висш смисъл на живота. За него това бе смисълът извън стандартите на едностранчивия рационализъм и прагматизъм. Онзи смисъл, който не отрича реалността с нейните потребности и текущи задачи, но същевременно открива в нея божественото, мистичното, измеренията на космическото.

Торо излезе решително на Пътя, осмислен от древните китайци като метафора на истинското битие, на онова човешко съществуване, намерило своите корени в първозданното. Затова поетът Кенет Уайт го нарича човек на Пътя, тоест „един човек на Дао“. И по същата причина той казва в есето си за Хенри Дейвид Торо: „Да вървиш с Торо, това е да отидеш отвъд привидностите“. Авторът на „Уолдън“ тъкмо затова постигна извънредно, неизпитано от нас щастие. Той се отказа от здраво­мислието на своите съвременници, от което страдаме и днес. Той не искаше да върви с онзи разум, сътворил материалните чудеса на света, но похитил за съжаление неговата сакралност.

Решението на Торо бе да намери себе си. Разбрал, че в човешката природа има от субстанцията на космическото, което пронизва и Мирозданието, той искаше да заживее на равнището на първичното. Не на първичния инстинкт, а там, където духът се развива до степен на могъщ инструмент, с който се възприема най-истинното и най-красивото в живота. Решението на Торо е етическо, философско. Той казва, че „Нравственото усъвършенстване е усилие да отхвърлиш съня“. И пак той пише: „Мъдростта и чистотата са плод на усилия; невежеството и чувствеността – на леност“. Тези думи можеха да бъдат и на Чжуандзъ, и на Херман Хесе, и на нашия Пенчо Славейков. Така мислеха само онези, които, оставайки в реалното, постоянно бодърстваха, за да стигнат Другия бряг – онова пространство на знанието извън стандартното знание и логиката на привичността.

За Торо реалността е повече от реалност. Човек на Дао, той не изпитваше „тъга по вечността“, защото вечното и универсалното можеше да усети навсякъде около себе си. И когато се разхождаше по брега на езерото Уолдън, и когато седеше, надвесен над томчето с древна поезия. И най-вече, когато вървеше, когато „правеше“ своето ходене през гората, по брега на някоя река, по онези пътеки, по които крачеха и чернокожите бегълци от робството.

Хенри Дейвид Торо е навярно най-щастливият човек на Америка. Той прозря истините, до които се добра и Едгар Алън По. Но той не отрече самоцелния, изпразнен от духовност прогрес с намръщено чело. Неговото отрицание бе под формата на едно ведро, мистично извисено утвърждаване на естественото, на природното. И в това отношение Торо е настъпателен и активен с озаренията си, които не са поредната рецепта, а истина за един живот извън принципите и конвенциите на блокираното съзнание.

Словото на Торо е повече от литература и фи­лософия, защото е спонтанност, въплътена в личното му поведение. Словото на Торо и неговият живот са създаване на висш смисъл. В тях всичко е толкова поетично. Те са резултат на въображение, открило големите предимства на един друг начин на съ­ществуване, прогонил съня. „Бих искал да говоря отвъд всякакви предели, като току-що пробуден на току-що пробудили се...“. Хенри Дейвид Торо говореше точно така. И така премина с „ходенето“ си през своя живот, намерил и посочил други хоризонти за живота ни.

В „Гражданско неподчинение“ той споделя, че не е роден, за да бъде насилван. И в това отношение, като гражданин и демократ, той отхвърли социалното и политическото насилие. За него държавата и обществото не струваха нищо, ако не признават личността за „по-висша и независима сила“ от тях. Очевидно и в този аспект посланията на Торо съхраняват своята валидност. Торо казва, че „колкото по-приспана е висшата ни същност, толкова по-силно усещаме животното в себе си“. Хенри Дейвид Торо, невероятният човек на Пътя, и сега би могъл да ни помогне.

9.

                                        На дъщеря ми Александра

„Работата е да умреш непримирил се, а не в съгласие“. Това са думи на Албер Камю. Прочетох ги за първи път преди доста време. И досега, в моменти на отчаяние, те изплуват в съзнанието ми. И всеки път идват като лекарство за изтерзаната ми душа, за да настъпи после облекчаващото прояснение. На Албер Камю съм извънредно задължен. От години ме преследва желанието да напиша нещо за него. Но какво бих могъл да кажа? Та нали знам за онзи безброй от студии и книги, които са посветени на творчеството му. Малко са писателите, които са предизвикали такъв интерес. Да не говорим, че още по-малко са онези, имали живот и съзнание, каквито имаше Камю. Но и още нещо ми пречи да пиша за него. Та аз не мога да се дистанцирам, защото той е част от моята съдба, от нагласата ми. Звучи невероятно, но имам чувството, че съм го познавал лично. А това чувство става още по-силно, щом разтворя и неговите „тетрадки“, в които са дневниковите му записки и всичко, отнасящо се до творческите му проекти и въобще до израстването му като огромна фигура. И най-после как да напиша нещо, след като неговото име е за мен другото име на всичката любов и преклонение, на които съм способен. А при това положение можеш само да мълчиш.

И сега, току-що нахвърлял тези мисли, ме обхваща терзанието, че съм проявил непозволена дързост. Но ще кажа все пак още няколко думи. Прекланям му се, тъй като съумя да изрази, както никой друг, борбата на човешкия дух с абсурда. Както никой друг, Албер Камю разнищи парадокса, който се ражда при сблъсъка на съзнанието с неотстъпчивото мълчание на света. По-добре от всеки друг той разкри обстоятелствата, при които се ражда метафизичният бунт, борещ се „за ред сред хаоса и единство сред това, което убягва и изчезва“. И пак той написа, че „Човекът е единственото творение, което отказва да бъде това, което е“. От това разбиране започна неговият път, за да се превърне в познание, даващо надежда и смисъл.

Камю отхвърли спекулациите, които внушават на човека напразни илюзии. Той отрече демагогската позиция на онези, които отхвърлиха есето му за „Разбунтуваният човек“. Той знаеше, че епохата ни е заразена с нихилизъм и че въпреки малкото надежда, все пак има път към спасението. И този път ни го посочи с мисълта си, че „няма щастие извън човека“. Това означаваше да не разчитаме на утопиите и социалното инженерство, а просто всеки да се опита да намали поне малко страданието в света. Камю така добре виждаше онзи червей на съмнението, загнездил се в „човешкото сърце“. Книгите му, пък и целият му живот, бяха опит да се намали болката на сърцето. Затова той бе в Съпротивата, затова избухна конфликта му със Сартр, затова страдаше заради войната в Алжир. Жестоката епоха и неговият опит го изведоха до извода, че „Каквито и да са нашите лични слабости, благородството на нашата работа се корени в два трудни за изпълнение императива: отхвърляне на лъжата и съпротива против потисничеството“.

На съмнението и чувството за абсурд той проти­вопостави своя Сизиф, отказал да се покори. Познавайки „незавършения характер на човешката участ поради смъртта“, Камю тръгна от идеите за абсурда и бунта, за да намери в любовта търсения смисъл на живота. Той предпочете пред вечността историята и не защото я обичаше, а защото знаеше, че само в нейните предели можем да си помогнем. Камю видя в стремежа ни към единство основната причина за човешката драма. За него значението на нещата не струваше нищо извън човешката участ. В диалог с хората и времето, приласкан от спомена за морето и слънцето, за гърците и удивителното им чувство за мяра, толкова пъти самотен, но отказващ да се примири, той вярваше, че „истината предстои да се изгражда, както любовта, както интелигентността“.

Камю бе прав и когато твърдеше, че всеки има своите „нощи в Гетсиманската градина“ и че те се понасят много трудно. Но след мрачното си откритие той, сякаш поискал да утеши не само себе си, бързаше да каже, че „смазващите истини загиват, щом бъдат разпознати“.

Албер Камю бе написал и това: „Самата борба на порива към върховете е достатъчна, за да изпълни човешкото сърце“. Истината в тези думи бе истина и на съдбата му. Сигурно и по тази причина го обичам толкова много...

10.

„Кой е управлявал по времето на Моцарт, кой е обирал каймака, кой е давал тон и е имал тежест. Моцарт или търгашите, Моцарт или плиткоумните, посредствени хора? А как е умрял и е бил погребан? И аз смятам, че може би така е било и винаги ще бъде така, а това, което в училищата наричат Световна история, и каквото трябва да се учи наизуст за образование с всички герои, гении и чувства – е просто шарлатания, измислено от учителите за целите на образованието и за да има с какво да се занимават децата през съответните години. Все така е било и винаги ще бъде – времето и светът, парите и властта са принадлежали на малките и плиткоумните, а на другите, на същинските хора не принадлежи нищо. Нищо освен смъртта“.

Това го е написал Херман Хесе в романа си „Степният вълк“. Още си спомням вълнението, което изпитах, срещайки се със съдбата на Хари Халер – този „степен вълк“ на модерното време, който не иска да има нищо общо с глутницата на посредствените и масови хора, на онова некачествено човечество, живеещо само с капризите и алчността си, и с глупавите си инстинкти. Много пъти съм чел романа на Хесе, както и другите му книги, които също отричат живота, лишен от духовност. В прозата на Хесе ще намерим още много подобни мисли, илюстриращи и сегашната ни ситуация, и положението на духовния човек в нея, което не се различава от тъжната участ на „степния вълк“ Хари Халер.

„Кой е управлявал света по времето на Моцарт, кой е събирал каймака?“ Наистина винаги е било така! „Малките и плиткоумните“ ще си останат господари на живота, на обществото или по-точно на това, което лекомислено наричаме живот и общество. Защото тези, които са постигнали смисъла на истинския живот, са обречени да бъдат малцинство.

Знам, че няма идеални времена. Сигурен съм, че и занапред ще бъде подобно погребението на още неродения следващ Моцарт. Но така добре знам, че и абсурдът трябва да има някакви предели. У нас той е станал безпределен. И без да вярвам в скорошното тържество на истината и доброто, все още си мисля, че рано или късно нещо ще се случи. Така наистина не може повече! Глутницата няма да се свърши. Такива са болестите на цивилизацията и по-конкретно – на българското ни време. Но и „степните вълци“, колкото и да са малко, няма да изчезнат. Не бива да изчезнат, за да се знае, че ги има не само „малките и плиткоумните“.

Ако истината и доброто оцелеят и през новия ни век, това ще се дължи на „мъжеството да бъдеш въпреки усещането ти за бездната между това, което си, и онова, което трябва да бъдеш“ (Паул Тилих). В самотата на това мъжество, в тишината на духовните усилия, ако не друго, ще докажем, че сме обичали и защитавали живота.