Ранности, стомана и телеграми

Ламята: Еди, надявам се да си спомняш оная, що годе далечна година, когато не се познавахме. Аз вече стъкмявах стомана със зачервени очи за родината в МК „Кремиковци”, а ти се беше вживял в надобието да разнасяш по домовете казионни вестници и избухващи телеграми на ранните си длани с неоформени папиларни линии, дето в сетнешност се вдлъбват и вещаят какво те чака.

     Още по напред аз лежах в Александровскота болница. Бях само на 14 години и си бях вменил да бърша повръщните на всеки пациент, който се изпометне. Вече бях чел Уолт Уитман и му подражавах.  Имаше там един доцент по математика, парализиран от врата надолу, но си беше взел харизмата ведно с нещастната слука и повечето медицински сестри му дозволяваха да ги пипа по гъза. Не можеш да не ми признаеш санитарското хуманолюбство. Освен това в прегръдките на върлия наш социализъм имаше и друг пациент. Помакът дядо Ахмед, обитаващ душевността на четири жени, от които най-младата „а с четер нянки”. Той играеше белот и ме привключи към четворкатга. Умря внезапно от мастна емболия, защото му бяха отрязали единът крак и то докато пляскахме картите. Винаги ми казваше:”Като порастнеш момче, пази си краката!” Та това е времето, откогато си почнал да си харчиш крачките между пощенските кутии, негли?

Еди: Да, ламьо, това е времето, неопределеното време, далечното, многото години, в които не се познавахме – но май по е важно ще ли да познаем самите себе си днес – от отстоянието на повече от трийсет лазарника. Та докато ти си стъкмявал стоманата, аз привърших войниклъка и застана пред мен с пълна сила въпросът: ами сега накъде? Трябваше нещо да се следва – аз мислих, мислих – и избрах геология – щото, казах си, това е професия, дето не те оставя да се застоиш – легализира ти скитничеството. (Прочее додето ти си чел Уитмън, аз четях “По пътя” на Керуак – и бях изръшкал на стоп всяка керемидка в България, блъсках се в затворените й граници като птица в кафез.)

Наченах геологията – бях състудент с разни пичове като Пимпирев примерно, дето сега се пише “полярник” и приема ВИП персони в покрайнините на Южния полюс – ама се оказа, че това геологията не било само скитане – ами и химия, кристалография, висша математика и какво ли още не. Та се оплетох в тези науки като пате в кълчища – и като поставих на едната везна поезията, а на другата тъй важното в тия години висше образование – си казах: майната му, тая няма да я бъде. Реших, че изобщо ще зарежа последното, ще пиша стихове и ще работя нещо просто и глупаво, загърбил изцяло света. Имах тогава едно крехко и мъничко, но сърцато гадже, което си падаше по окултизъм, дъновизъм и прочее –изми – та и тя ми даде рамо в загърбянето на светските щения. Зарязах университета, при което всички се смаяха, даже декана на факултета специално ме извика да си говори с мен – да не съм правил глупости – ама аз не и не...

Напуснах и станах пощенски раздавач – не обикновен, а телеграфен – вестници и писма никога не съм носил. Клонът ми беше в Лозенец, а района – четвърт София. Дават ти един свитък телеграми, нареждаш ги, яхваш колелото и поемаш. Динамична работа. Ставаш един вид вестител на съдбата – носиш телеграми за сватба, носиш телеграми за смърт – и за пристигане на скъп близък, и за ненадейно сбогуване – и какви ли още не. Пред теб плачат и се тръшкат, пред теб се радват, разни недооправени клети женици се опитват да те вкарат в леглото си, разни недопили пияници ти сипват една, пък после хайде още една – какъв ли не шантав и шарен свят се изнизва пред очите ти.

Най-доброто: сам си си господар. Как ще си наредиш носенето и кога ще се върнеш си е твоя работа. И шарех аз по софийските улици, пък току приседна в някоя градинка, извадя тефтера и пиша стихове. Нищо друго не ме интересуваше тогава.

Колегите ми и те бяха едни чешити – еша си нямаха. Имаше един байчо – не зачервен, ами направо морав от пиене. Мине не мине време и току ни се обадят от някой участък – елате да си приберете раздавача. И ние отиваме, а той телеграмите, естествено, ги изгубил. Или просто ги хвърлил в канала, да не му пречат на пиенето.

Та такива неща правех, когато си наливал стоманата. А по-преди? По-преди, додето си се правил на Уитмън, прекарвах целите си лета в една фамилна къща в Кюстендил – на обратната страна на Хисарлъка. Стара една такава, от началото на миналия век, с големи каменни плочи отпред и на покрива, сред джанки, орехи и лозя, с плевник и пещ за хляб. Понеже беше на скат, покрива от едната страна беше нисък – и козите непрекъснато се катереха по него. Сайбия й беше баба ми Пара, която всеки обед пийваше ичкия и си имаше универсален, прилягащ на всичко лаф: “Че я онодиме некак си”. В съседната къща отрастваше братовчед ми Илко Димитров – и той като мен стихоплетец, ходеше с бръсната глава и широка жълта риза – като Маяковски демек. Събирахме фасове по шосетата и ги пушехме с момчетата от близкото сиропиталище, скитахме из осоговските планини, въздишахме па некви момета, рецитирахме си един на друг писанията си си го мерехме кой е по- и най-. Та тъй я карахме, ламьо.