Еврофондовете – или психология на крадливостта

Затяга се историята около злоупотребите по САПАРД, заради които България бе лишена от стотици милиони евро. Набъбват прецедентите на злоупотреба с еврофондовете за земеделие, чието разкриване се начена по българската следа, оставена от групата Мерио Николов – Людмил Стойков. Това съобщи Волфганг Шмитц, говорител на германската Митническа криминална служба и член на комуникационната мрежа на Европейската служба за борба с измамите (ОЛАФ).

Според него след установяването на българските злоупотреби в размер на 7,5 млн. евро, които станаха причина за безпрецедентни наказателни мерки срещу България и практическо спиране на евро-субсидиите, ОЛАФ е разкрила нови международни участници в престъпната схема в още няколко държави от ЕС – сред които Румъния и Литва, и е доказала злоупотреби в размер от 20 млн. евро.

Според Волвганг Шмитц "мозъкът" на престъпната схема за източване на еврофондовете чрез представянето на стари машини за нови е в Германия. Внесените в България машини, които бяха представяни като нови, също бяха немски – прясно боядисани, ала с щемпел “Произведено в ГДР” – и не ставащи за нищо. И още едно нещо в тази афера принадлежи на Германия – първите ефективни присъди. Те бяха произнесени още през октомври 2008 г. от баварския съд в Аугсбург над помагачите при оформянето на документите за престъплението - Улрих Райзахер и Михаел Енгелхард, издали фактури със завишени цени за машините, с което според германския съд са нанесли щети за 1.9 млн. евро. Те бяха осъдени ефективно, след като признаха вината си, върнаха нанесените щети и направиха пълни самопризнания.

Самите извършители и бенефициенти на престъпното присвояване обаче не са. Не се признават за виновни, не правят самопризнания, не връщат пари, не са осъдени. Още са си на свобода, раздават награди за безпристрастна журналистика и влизат с ръце в джобовете в съдебната зала, където тече типичния тегав български процес, при който все се разболява някой – я подсъдим, я свидетел, я адвокат – и делото се отлага.

Така новината за това, че българските крадльовци от еврофондовете всъщност са част от една доста обширна, международна престъпна мрежа, съвпадна с поредното отлагане на делото срещу Марио Николов и компания по здравословни причини. Нищо, че същото тече на първа инстанция вече от две години, че е следено под лупа от ЕС и че от неговия справедлив изход зависи изваждането ни от европейския фризер. Проблемът на България с европейските присъединителни фондове обаче далеч не се изчерпва само с това дело – или с отлаганото по същия начин дело срещу Веселин Георгиев, бившия шеф на пътния фонд, сключил договори с братята си за скромната сума от 120 милиона. Проблемът е, че волята да се краде от тези фондове е толкова мощна и обсебваща, че когато това е невъзможно, европейските пари просто не се усвояват.

Има цял куп доказателства за този специфично български синдром, който се проявява както на институционално, така и на политическо равнище. Съвсем наскоро например консултантската компания "АВП Консулт", която анализира промените, направени в програма "Регионално развитие" след първоначалното й одобрение от Европейската комисия, направи проучване за това какъв процент от предвидените за периода 2007 – 2012 г. средства в огромния размер от 1.361 млрд. евро, са усвоени от българска страна. Оказа се, че за две години от петте предвидени са сключени договори за едва 241 млн. евро, а на бенефициентите реално са преведени едва 7 милиона.

При което няма как да не си направим естествения извод, че коефициента на полезно действие на тази програма се измерва с части от процента. И няма как да не се усъмним, че едва ли обитателите на българските региони са тези, които не искат да приемат европейските пари, предвидени за подобряване на тяхната инфраструктура – и следователно за създаване на нови работни места.  Тези в Мадан и Рудозем примерно, или тези обезлюдените български села във Видинско едва ли обръщат гръб на европейските субсидии, като припяват припева от Стамболовата песен: “Не щем ний богатство, не щем ний пари”.

Най-вероятно те изобщо не знаят, че такива пари и възможности съществуват. Тези, които знаят, са разните чиновници от национални и регионални бюра, разни кметове и общинари, които не искат да си помръднат задниците за дейност, от която няма да има далавера. Или – ако все пак го направят – то това става по някоя друга, неизпробвана досега схема за преточване на фондовете в техните собствени джобове.

Точно това е и изводът от предприетото от "АВП Консулт" изследване – оказва се, че парите, предвидени за регионално развитие и инфраструктурни проекти, се “усвояват” по нова, различна от регламентите схема, определяна като "Организиране на иновативни културни събития", в която са включени цели 80 общини. Можем да си представим как действа тази схема на практика: събират местни певачки, правят един концерт в местното читалище и прибират едни хилядарки.

В същото време селата в общината нямат нормални пътища и канализация, хората често остават без вода и без ток. С отпуснатите от Европа пари това може да се оправи, но тази възможност се забравя от служителите по програмата и наблюдаващото ги министерство на регтионалното развитие. Защо ли става така? Ами много просто – защото съществува ОЛАФ и това не са лесните пари, които могат да бъдат пъхнати в джоба. Тези пари се следят, проектите по тях се проверяват – затова майната им на надутите европейци. С държавния бюджет и парите на българските данъкоплатци работата е къде-къде по-лесна.

Как работи това мислене на политическо ниво? По същия начин, само че в по-едър мащаб. Като изстиване на евро-ентусиазма и рязък завой към Москва. Участието в ЕС бе важно за сегашните управляващи преди всичко като перспектива за крадене от европейските фондове, като възможности за личен и партиен просперитет. Още година преди членството например ДПС усилено създаваше фондации и неправителствени организации – и обучаваше кадри, които “да поемат” еврофинансирането. Като видяха, че номерът не минава, че Европа не на шега се кани да налага норми и да ограничава корупцията и престъпността, а разкритията за техните золуми мътят водата и във вътрешнополитическата им съдина, управляващите напопържаха Запада за неговите “двойни стандарти”, подвиха опашки и поеха на Изток.

Сега са по средата на пътя до там – ако българите са достатъчно тъпи, за да ги оставят на власт още един мандат, сигурно ще стигнат до там, където в душите си винаги са били: коленопреклонно наведени пред портите на Кремъл.