ЗАГАДКАТА НА АЗБУКАТА

Да оставим училищния просветителски патриотизъм настрана и да си спомним, че Кирил и Методий са създали не кирилицата, а глаголицата. Тя е доста странна азбука. Академиците, западни и източни, отдавна се опитват безуспешно  да намерят някаква връзка и приемственост в нейното създаване. Фактът,  че ние пишем на друга азбука, а не на тая, която те са създали, си остава също необяснен факт.  Логично тогава излиза въпроса: защо те са създали глаголицата и защо не е успяла да се наложи? Отговори от сорта, че била трудна, не хващат вяра – много азбуки на света са трудни, но се използват безпроблемно. По начало всяка писменост е трудна.  Заедно с  тоя въпрос би трябвало да се питаме също защо изобщо празнуваме прочутата мисия на славянските просветители за азбука, която те не са създали, но която се приписва на тяхно име?

Ако до тук на възмутения български националист не е излезла пяна през носа, както стана с Баташкия опит за анализ, то тогава можем да погледнем на тия въпроси по-широко и напук на установените клишета. Клишетата наистина са много, но събитията, свързани с  двете азбуки, не са по-малко.

На нас ни се пробутва, например, че българската история започва от 681 година. Така предложена – 681 – тази година прилича повече на фикс-идея с елемент на помпозна френска националистична грандомания. Очевидно за досегашните български историци, комуняги или не, не е важно какво е ставало за тия 681 години или преди това. Много от тях и досега обичат да ровят тракийски могили и да се пъчат пред света с постиженията на древна Тракия, но никой не казва, че когато непокръстените и безпросветни  прабългари, славяни и готи са се наместили на територията на Византия, те фактически са попаднали под влиянието на местното тракийско и друго население. Парадира се с голямата дата за покръстването на България от Борис Първи, но никой не обръща внимание, че Тракия, Дакия и Мизия са покръстени още от първи-втори век и че новодошлите са се наместили в чужди земи с християнско население и по-напреднал етап на социално развитие.

Да припомним, читателю, че това е Източната Римска империя, единствената обществена формация със статут на развита държава, научни институции, икономическо развитие и инфраструктура, за които сред варварите са се носели легенди и много от тях са търсели в нейните земи защита и възможност за мирен и по-добър живот, така както днес всички гледат към Западна Европа и Америка. Тук паралелът с  европеизирането на доскорошния комунистически варваризъм е банално красноречив.

От Византия България е научила всичко, но въпреки това  цялата  наша  следосвобожденска история с Гърция  ни я пробутва  като обект достоен само за омраза, като поробител и асимилатор. Каква елементарно просташка грешка с елементарно просташки пропагандни цели!

Интересното е, че ако не бяха идейните манипулации, наложени от Русия,  с които са заливани още от малки мозъците на всички ни, събитията от ония векове щяха да са толкова интересни, колкото един роман с невероятна историческа стойност за целия континент.

                                                          КОЙ Е УЛФИЛА?

Да започнем с  многобройните готски нашествия на Балканите в 3-ти век. Балканите са част от Източната Римска империя, трансформирани напълно от интензивна урбанизация, нови пътища и високо организирана защитна система в Крайбрежна Дакия (тоест Мизия или Северна България). В нея живеят траки и огромна маса преселени даки. Империята не може да удържи натиска на готите, чиито нашествия продължават почти  два века, но в интерес  на мира тя прилага редовната си практика да ги приема  като «федерати», тоест готови при нужда да защитават нейните територии. Към края на тия нашествия започват и преселенията на прабългари и славяни.

Тук се появява фигурата на готския мисионер Улфила (или Вулфила) и неговия спътник и ученик Авксентий. Паралелът на тези двама мисионери с Кирил и Методий е очевиден: и двамата (Улфила и Авксентий) са от готски произход, тоест латинизирани варвари, но отрасли и образовани в Мала Азия, тоест в пазвите на Империята; Улфила създава  азбука за готите и нещо по-важно – превежда библията на готски език. В това няма нищо чудно – още в първи век по време на покръстването на траките библията е била преведена и на тракийски език, но превода е загубен и азбуката е неизвестна.

Това, читателю, става в днешните български земи. От двамата не е останало нищо. Никой не знае каква е азбуката, която Улфила е създал, нито преводната му дейност, освен една съмнителна по произход средновековна библия, която се пази в шведския град Упсала.  Днес  двамата се възприемат като централни личности за мечтите  на германци и скандинавци да имат някаква връзка с древността. И двамата, както Кирил и Методий по-късно, са изпратени в пети век в Крайбрежна Дакия (тоест Мизия или сегашна Северна България) с мисията да покръстят готите, които все още са на север от Дунава, преди  да влезат на юг от реката в имперски земи.

                                                             АРИЙСКАТА ВРЪЗКА

Ранно-християнският египетски презвитер Ариус е бил, и досега е, крайно неприятен трън в очите на християнските теолози. Макар че по негово време новата християнска доктрина печели неотстъпно привърженици, Ариус и немалко негови съмишленици далеч не са били готови да зарежат древната диалектика, традициите и свободите на политеизма в замяна с една тясна монотеистична (еднобожна) доктрина. И така, около 318 година той обявява идеите си, в които с Аристотелска логика отрича божествения произход на Христос. Изгонен от Александрия, той намира приют в Малоазийския град Антиохия – център на известната Антиохийска школа, където идеите на древността са много по-силни, населението е космополитно и  духовния обмен между Изтока и Запада е много по-динамичен.

По начало, първият акт за приемане на християнството като държавна религия идва в 301 година от Армения – много по-голяма и влиятелна сила отколкото я знаем сега.  Това събитие обаче идва с неудържими последствия – появяват се невероятен брой секти, неприемащи тая идея. Самото арийско движение печели огромен брой привърженици до степен, когато самия Константин Велики е принуден в 325 година да свика Никейския  събор, за да разреши кризата в духовния живот на Империята, в която християнството далеч не е установена религия. За над 300 години единодушието продължава да  е най-дефицитния елемент към новия бог в едно дълбоко разделено общество, като се започне от владиците и императорския елит до обикновените хора. На събора пред очите на Императора се разиграва демонстрация за спорния статут на този нов бог: владиците дори си бият шамари в разгара на дискусиите. Самият Константин през целия си живот почита Бога-Слънце (Sol Invictus) и е покръстен едва в края на живота си, както разбираме, от арийски владика.

Съборът не разрешава проблема, макар че на него  Константин налага волята си да заклейми недвусмислено арийството. Неговият ход обаче да приеме съществуването на абсолютна истина е нещо напълно ново в човешката история, това е началото на така-наречения «цезаро-папизъм», или абсолютизъм.

 Никейския събор не само не премахва арийството – напротив, след тоя акт започва един дълъг период от няколко века на динамична и много убедена опозиция, която печели популярност навсякъде в Империята и решително оспорва  намесата на държавата в религиозните дела и чиито последствия до голяма степен са част от живота на днешния християнски свят. Преследването и заточаването на арийците от един император продължава само толкова, колкото той е на власт, за да бъде заместен от друг, привърженик на  арийството. Огромна популярност печели и доктрината на персиеца Мани, която от 242 година до голяма степен доминира традиционно дуалистичния духовен живот на Източната Римска империя. Да напомним, че манихейството е в основата на богомилското учение.

Много от тия секти намират убежище в Тракия, традиционно по-привързана към стойностите на древността. Цяла Тракия, както и всички готски племена чак до Панония (днешна Унгария) са привърженици на арийството, много вероятно и заради мисионерската дейност на самия Ариус, който по някои признаци е завършил живота си в Далмация. Тракия и целите Балкани са всъщност арийски. Запазени са и имената на арийски владици като Силвестър на Крайбрежна Дакия  с център Рациария (днешното село Арчар), Авксентий в Дуросторум (Силистра), Секундиан Мизийски, Максим и Улфила в Никополис ад Иструм. Улфила е и водач на многобройното население на малаготите, което се установява в сегашната Търновска област и Варна в пети век. Така че мечтите за готско величие на германските нации неизбежно се преплитат с  историята на България. Тук вече допираме и до древните корени в духовната дейност на Търново, чиято история като ранен готски духовен център е старателно избягвана тема в цялата българска история. Допираме и до друго нещо – до средата, в която са попаднали българи и славяни след нахлуването им в имперски земи, а това е среда, в която е имало и азбука, и образование, и манастирски традиции, неизвестни и на прабългари, и на славяни.

                                                              ГЛАГОЛИЦА ИЛИ ГЛАГОЛИЦИ

Възможно ли е азбуката, която е създал или пригодил Улфила, да е била подобна на глаголицата? Това е въпрос на научни интерпретации и един от отговорите е – да, възможно е, особено поради това, че той идва от източна Мала Азия.

От тук следва и друг въпрос – възможно ли е такава азбука да е съществувала вече в България по времето на Кирил и Методий и точно нея те да са пригодили за използване от славяните в Моравия? Отговорът е отново – защо не? Многото арийци и сектанти от Армения и Сирия, които намират благоприятна среда на Балканите и в Тракия, не са дошли с празни ръце – те всички са носели със себе си някакъв вид писменост и образование. Да припомним, че Кирил и Методий  са родом от Солун – център на космополитно население и, според някои, родното място на богомилизма и традиционен център на еретични идеи. От своя страна богомилизма има малко причини да претендира за оригиналност като едно от многото разклонения на източния дуализъм и арийството, но неговата масовост си остава феномен с огромно влияние и в Източна, и в Западна Европа. Константинопол на няколко пъти преселва маси хора от Армения и Сирия в Тракия (Южна България) и Беломорска Тракия във времето между 8 и 11 век. Самият цар Самуил и семейството му са от арменски произход.

Традиционно вмирисаната на комплекс за малоценност българска историография редовно подбива ролята на богомили, катари, арменските павликени и други секти, обикновено дамгосани като еретици. По време на комунизма на тях им се придава едва ли не класов характер, а връзката им с европейския протестантизъм и франкмасонството е идеологически избягвана.  С други думи, в интерес на правата вяра се подбива историческата истина. Това е и причината информацията за тях на Запад да е много по-обширна.

 Публична тайна е, че официалната българска църква не е могла да наложи волята си над тях до идването на турците на Балканите. Много от българските царе са симпатизирали недвусмислено с тия движения, за да не настройват срещу себе си огромна част от населението.

А дейността на богомилизма  е огромна. В западноевропейската литература, особено френската и италианската,  са запазени неоценими подробности за контактите на тамошните катари и богомили с «църквата -майка» България, където те са получавали своя сан. Главно това е ставало в района на Драгунтия (погрешно произнасяното име на Драговития, тоест старото име на Македония по името на племето Драговити) и Солун. От там произхождат и Кирил и Методий, тамошния етнос  те са опознали най-добре и там са започнали мисионерската си дейност. Каква е обаче връзката на това население с глаголицата ние не знаем. Глаголицата си остава загадка.

                                                                ЕРЕТИК ЛИ Е СВЕТИ ИВАН РИЛСКИ?

Ако вярваме  на Патриарх Евтимий, той не е – напротив, той е светец. Да, но Патриархът е писал неговото житие 400 години след живота му и е бил силно заинтересован да го изкара праведен християнин. С други думи, той е направил това, което е правела и комунистическата цензура – фризирал е живота му, за да го изведе от еретизма. Но ако потърсите книжките на академик Иван Дуйчев (недолюбван от комунистите като съмнително-независим  академичен индивид, заровен в тъмните страници на българската история, включително и във Ватиканските архивни съкровища), ще видите крайно любопитни неща за светеца, въпреки патриотичния плам, с който академика залива творбите си, за да не се стовари върху главата му тежкия чук на комунистическата цензура. От тях ще научите, че когато цар Петър отишъл в Рила да се срещне с Иван Рилски, последния отказал. Той отказал и даровете, и златото,  които царя опитал да му даде и дал редица доста безцеремонни съвети на монарха. «Почти зад всеки съвет – пише Дуйчев – се крие посочване на някакво зло в тогавашния живот, така щото отшелническото писание се превръща всъщност в остра критика срещу господстващите порядки». Дотук имаме всички най-важни съставки от природата и отношението на традиционния еретизъм от началото на християнството  към живота като цяло и към властта и официалната църква  в частност, тоест същата съпротива срещу намесата на държавата в религиозните дела , съчетана с отзивчивост и съчувствие към бедните и страдащите.

Най-старите глаголически остатъци от книги в Рилския манастир датират от девети-десети век. Изобщо жалки са остатъците от глаголическа литература навсякъде по Балканите и в Моравия. Как е възможно това, когато във всеки учебник, във всяка история ние сме заливани от невероятно бурната книжовна дейност на братята Кирил и Методий, от преводите им и от хилядите ученици, обучени от тях? Кои тогава са Климент Охридски и Константин Преславски, които,( така поне ни се казва) са може би истинските създатели на кирилицата, кръстена от тях на Кирил? Каква точно е тяхната роля  в периода между създаването на глаголицата и създаването на кирилицата?  Ако се съди по близостта на кирилицата с гръцката азбука, тези двама наши светии чисто и просто са помогнали на новите пришълци, прабългари и славяни, да бъдат по-скоро интегрирани в имперския живот, тоест това, което е направил и Улфила с готите.  Акцията може би е имала и друга цел – да нанесе удар срещу еретичните движения и да прекрати тяхната книжовна дейност. Съществуването на две азбуки е станало невъзможно и едната е трябвало да бъде премахната. С това обаче провизантийската дейност на Климент Охридски и Константин Преславски още повече засилва позициите на еретичните движения на Балканите.

 Иван Рилски е спечелил своята популярност  заради дълбоките  традиции на траки и македони  срещу монопола на държавната власт над духовния живот на населението.  Тази жива древност е това, което оформя специфичността на българския духовен живот и като последствие неговото отделяне от Византия. Това не се отнася до славяни и прабългари, присадени на територията на Империята без никаква връзка с нейната древност. Един немалко  любопитен факт е, че в цялата българска история няма нито един славянски цар!

Азбуката, която и да е, е била само едно от многото средства за тяхното приобщаване. За такова приобщаване е мечтаел и моравския крал, когато е потърсил  с лична мисия в Константинопол помощта на Империята чрез мисионери-просветители.

Истината за тия векове, каквато и да е тя, е очевидно много по-важна от фанфарите на парада на 24 май.

Блогът на Николай Флоров -  http://nflorov.blogspot.com