Ненаучените медийни уроци

Deutsche Welle

По повод годишнината от майските протести на българските етнически турци през 1989 г. Георги Папакочев се спира върху ролята на чуждестранните радиостанции в тези решителни за падането на комунистическия режим събития.
 
Малцина днес си спомнят любопитния факт, че през декември 1988 година, малко след ареста на 16 активисти на Клуба за гласност и преустройство, комунистическият диктатор Тодор Живков заминава за тогавашната Западна Германия и в деня на отпътуването му всички заглушителни съоръжения на територията на България са преустановили дейността си, за да не я подновят вече никога. Късно.

Протестният глас на „вражеските” медии

„Вършачките” в българският радиоефир отдавна не бяха в състояние да заглушават предаванията на радио Свободна Европа, на ББС, Дойче Веле и Гласът на Америка.

По тях отдавна вече звучаха първите, макар и все още плахи протестни гласове на недоволните от комунистическия режим.

Дори повече, според дългогодишната шефка на българската редакция на радио Дойче Веле Румяна Таслакова, през тези решителни времена радиостанциите са си разменяли получаваните от България материали и информации, за да осъществят тяхното по-широко разпространение сред българските граждани.

На 4 юни 1989 година основателят на „Демократичната лига за защита на правата на човека” Мустафа Юмер чете по Свободна Европа едно разтърсващо обръщение на най-голямата тогава неформална организация на етническите турци срещу насилническата асимилаторска политика на режима, а неговият заместник Сабри Искендер разказа сега как връзката между звената на Лигата е била осъществявана чрез емисиите на Дойче веле и ББС.

През май същата година активисти на “Независимото дружество за защита на правата на човека” чрез трите „вражески” тогава радиостанции разпространяват известното “Обръщение към българския народ против асимилационната политика на режима”, като в предаванията непрестанно се четат текстове от името на неформалните сдружения или отделни техни членове в защита на турското малцинство.

Срещу униженията, срещу садизма

В края на юни проф. Антонина Желязкова разпространява своето “Отворено писмо до моя приятел Салих Бакладжиев”, в което иска извинение от турците в България за униженията и раните, които им нанася един авантюристичен и садистичен режим, а по същото време западните радиостанции бомбардират от ефира режима с есето на Блага Димитрова “Името”, което дори е внесено в Народното събрание с общата декларация.

След началото на т.нар. ”Голяма екскурзия”, обявено по държавните медии лично от Тодор Живков на 30 май, за разлика от много активни и днес „рицари на микрофона и камерата” журналистите там, отвъд клатушкащата се вече Желязна завеса, измиваха срама на професията пред българите, убедено и неуморно.

Което за кой ли път поставя въпроса за нуждата и днес от поглед отстрани и отгоре, от автентичен и почтен коректив на затъващата все повече в блатото на политическите, криминални и корупционни зависимости българска медия.

Срамота е след 20 години демокрация, и то в Европа, да се правят подобни констатации. Но те са факт. При това видим.