През януари- април 2006 г. бях в Киев по несвързана с литературата работа. Но още тръгвайки натам, много исках, макар че почти не се надявах, да намеря спомени на някои колеги на проф. Иван Шишманов от дипломатическия корпус в Киев през времето на неговата мисия там като български посланик. Покрай общата тема “литература и дипломация” ме интересуваше, как го е възприемала средата на кариерните дипломати. Така дойде и предпоследният ден на моето пребиваване в Киев, без да намеря и следа от предполагаемите мемоари, които ме интересуваха. Случайно обаче се озовах  за няколко часа в един екип с двама млади финландски дипломати. На сбогуване те ми подариха книга, издадена от финландското посолство в Киев. Загадъчното финско “Ukrainan murrosajoilta (kuusi kuukautta lähetystön päällikkönä kievissä)” през превода на украински означаваше “Украйна в преломно време (шест месеца начело на посолството в Киев)” от неизвестния ми дотогава фински дипломат и политически публицист Xерман Гумерус. Разбрах, че времето, отразено в  мемоарите на финския дипломат, съвпада точно с мисията на Шишманов и се зарадвах, но когато разгърнах книгата и прочетох „така смяташе добре информираният посланик на България Шишманов”, “моите най-близки приятели от дипломатическия корпус бяха посланикът на България Иван Шишманов и неговата жена- украинка”, реакцията ми може би беше твърде експресивна за стандартите на дипломатическата сдържаност. Тя обаче е напълно разбираема за библиофилите, историците и филолозите: най-случайно бях намерил книгата, която безуспешно търсих два месеца, при това- без да зная, дали  изобщо някой някога е писал такава книга.

 Дипломатическите кариери на  Иван и Димитър Шишманови  [1] са  различни. За бащата посланическият пост  в Киев е само едногодишен епизод в последното десетилетие на живота. Мисиите на сина във важни европейски столици бележат едно класическо професионално издигане по йерархията до пръв български дипломат- министър на външните работи в кабинета на Д. Божилов /14 октомври 1943 - 1 юни 1944/, за което ще бъде разстрелян от комунистическия режим през 1946 г. Интересно е, че мисията в Киев е предлагана  първо на  Д. И. Шишманов, но  той  мотивира своя отказ „с чуждата за него канцеларска работа и дипломацията като начин на живот”. Епизодът в биографията на бащата  отбелязва началото,  а идеалната кариера на сина -  края на  един от най- трудните периоди от историята на българската дипломация . Това обаче не е единственото сходство.  Чрез свои текстове и публични образи двамата свързват литература и дипломация  по начин, който надхвърля описателните възможности на „чистия” биографизъм, /разбиран като фактографско  подреждане на напълно различни „траектории на живота и на писането”/, и  изисква поне опит за интегрален анализ. 

 Дали този анализ ще претендира  да бъде  „интердисциплинарен”, „интертекстуален”, „дискурсивен” или в духа на „културните студии”, не е най- важното. „Литература и дипломация” е „легитимна” тема за хуманитарните науки- доколкото подсказва съпоставимост, символична размяна на текстове, културни стереотипи и социални роли.  Както личи  от  заглавията по-долу,  в серия монографии от 80-те години насам вече са търсени  паралелите между   “литературата и...” : философията, науката, техниката, историята, телевизията, медицината, политиката, социологията, музиката, изобразителното изкуство, фотографията, архитектурата, еротизма.[2]  Съвременни  интердисциплинарни   изследвания сериозно въвеждат традиционния литературоведски читател  в   малко изненадващи  връзки като “Литература и екология” [3]  или  “Литература и  гастрономия”. [4]  Случилото се на Балканите през 90-те години е поучителен контекст, в който четем на сръбски „Национализъм и литература”.[5] В сборника „Език и дипломация” [6] няколко студии, близки  до”Новият историзъм” - направлението, за което проблемът на този вид символични размени стана основен, проследяват присъствието на литературата в текстове и в социални знаци на дипломацията, и на  дипломацията – в света на литературния живот и на литературните текстове. „Инструмент” на  дипломацията е езикът, а както в литературата, в правото и в религията, и дипломатическите думи са eв  пряк смисъл действия;  видимото общо инвтерпретаторско поле сочи заглавието „Историческа реторика и дипломация”. [7]

  Mного национални литератури познават специфичния “баланс” или „съперничество на кариерите”  в образа на  литератора – дипломат.  Ако  се ограничим в по-нови времена, модерната литературна биографистика не пропуска да очертае интегрални паралели между “дипломатическото” и  “писателското” у класици като Шатобриан, Стендал, Ламартин , Тютчев, Бранислав Нушич - до нобелистите на ХХ век Иво Андрич, Георгиос Сеферис, Пабло Неруда, Отавио Пас,  Чеслав Милош...Противоречиви думи са казани за това, какво са спечелили или загубили литературата  и дипломацията от  “топоса” на това двойно амплоа. Сам по себе си обаче той е предизвиквал  интереса на литературната социология.  В изследванията си върху  писателската професия Р. Ескарпи например откроява в социометрични количествени параметри дипломацията /заедно с висшата администрация/ като втора по структурно значение  група в социалния произход на писателите през ХVІІІ – ХІХ в. във Франция. [8] 

В някои страни  биографични книги и цели енциклопедии  не само хроникират  кариерите  на писателите – дипломати. Те отново подсказват на науките за човека, културата и обществото, че има какво да изследват отвъд  биографизма в тях. Във внушителния не само като обем и полиграфия двутомник “Писатели в мексиканската дипломация”, издаден през 1998 г. от мексиканското Външно министерство сред 27-те биографични студии,  освен обичайните биобиблиографски  материали от рода на “Отавио Пас на дипломатическа служба” особено привличат вниманието на литератора   и  теми като “Дипломатическият космополитизъм и литературният универсализъм”.[9]  Белетристични  произведения от “Посланикът” на Морис Уест,  “Почетният консул” на Греъм Грийн и “Дипломатът” на Армин Ох - до „Консул на Голо Бърдо” на Чудомир или  „Мисия Лондон” на Алек Попов правят  от дипломатическите реалии  главни структурообразуващи елементи на литературната условност. Литературата може не само да включва автентични дипломатически документи и различни по степен на историческа достоверност персонажи в ролите на дипломати, но и да конструира в жанровата гама от „сериозния” роман до стихотворната пародия /у Хр. Смирненски „Кьор Хасан във Версай” например  фикционални светове на дипломатически събития и комуникативни стилове.

Описаната подробно още от Омир в “Илиада” мисия на Менелай до Троя  косвено свидетелствува за автономен събитийно-тематичен статут на дипломатическите действия в епическия “универсум” на гръцката древност. Може да се твърди, че в някои национални литератури наред с етногенетичния, военнозавоевателния, пътешественическия и битовия епос съществува и дипломатически епос. В него утвърждаването на собствения народ в очите на други народи звучи като епичен разказ не със звъна на оръжията по бойните полета и като символи остават не само възпятите от народните бардове вечнозелени лаври, “напоени с кръвта на юначните вóйни”, а и  пресъздадените от патриотичния историограф изкусни словесни двубои  на преговарящите пратеници.

Преобладаващо в събитийните категории на дипломатическата интрига  четем например до днес “Строителите на съвременна България” на С. Радев – наистина епично документално повествование  за времето, когато  с  дипломатически средства  Строителите успяват да опазят младата българска държава от многобройните й външни врагове. По законите на епичния сблъсък и враговете на свой ред употребяват срещу нея всичко от своите предимства като стари актьори на световната политическата сцена и от тайния инструментариум за дипломатически натиск.

Серия дидактично-нормативни трактати  през Ренесанса конструират  идеалния образ на Дипломата /”легата”, „пратеника”/ наред с този на /Владетеля, Секретаря, Рицаря, Проповедника, Военачалника, Финансиста и др./ според  традициите на една древна повествователна форма за обществена педагогика - “литературата  на личностните образци”.[10] Нейните автори и почитатели  изтъкват  благородната й наставническа  амбиция да регламентира дейностите на хората за- и в обществото  според идеални критерии ; в противоположното схващане тя просто обезличава индивидуалността на човека чрез  претенциозно проповядваните от нея конформистки стандарти.  Съдържанието и социокултурните функции на „литературата на личностните образци” носи  специализираният още от  античността реторично - философски термин “паренетика”. Ораторските класификации  прецизно обобщават  миметичния, повествователния и прагматичния аспект на паренетичното послание  като “демонстриращ род” / genus demonstrativum/-„ето защо точно такъв трябва да бъде съвършеният владетел, дипломат и т.н.” Този род “образци”- идеални изпълнители на човешки качества и  обществени  функции, на стратегически правила за публично поведение и действие, са белязани от двуединството на „реторично” и „политическо”- както и от стимула, че който ги изучи в тънкости, не само улеснява  своята безконфликтна адаптация към „средата”, но и принадлежността си към „елита”. 

Това литературно-историческо отклонение е оправдано, защото като български аналог на литературата с нормативен  поглед към “идеалните” или поне желаните дипломатически  достойнства,  откриваме писаното от П. Нейков-професионалният дипломат /любител литератор и бивш „българановец”/ [11], който съпровожда проф. И. Шишманов в Киев.[12]  

Кратката  мисия на Ив. Шишманов  /1 май 1918- 26 март 1919; формално е освободен от длъжност е на 30 април 1919/  като посланик („пълномощен министър и извънреден пратеник”) на Царство България в Киев се осъществява в изключително трудни за стандартната дипломатическа работа условия. Въпреки това той успява да предложи доста  двустранни инициативи от  политически, стопански и културен  характер, и да спечели голям авторитет сред украинските политици  и  дипломатическите среди в Киев.

На 21 април 1918 г. ученият отпътува, за да заеме посланическия си пост в една нова и нестабилна държава. Украйна съществува едва от десетина месеца, окупирана е по собствено желание от Германия и Австрия. В напълно условните си граници страната остава дезинтегрирана  до степен, в която не е ясно кой управлява,  каква част от територията  контролира, за колко време, с каква реална вътрешна и външна подкрепа,  в името на какви политически идеи и практически планове за държавно устройство. „Украйна- пише киевският колега и приятел на Ив. Шишманов финландският посланик Х. Гумерус- ...беше не повече от временен конгломерат руски губернии. Макар че през декември съюзните държави признаха Украинската Народна Република de facto , но само с надеждата, че тя ще стане противотежест на болшевишка Русия, която интригантствуваше с Централните сили. Украйна обаче не успя ефективно да се противопостави на болшевиките /.../ Вътрешният ред в страната не беше по-добър. Накратко, в способността на Украйна да стане независима държава, вярваха малко.”[13]

Вярвал  ли  е самият Шишманов? В интервю преди заминаването, на въпроса   „С какви чувства отивате на новия си пост?”, преди да изтъкне обстойно литературата като най- старата основа за българо-украинската близост, той отговаря:

 - Отивам с пълната вяра, че ще мога да използвам според силите си своето дългогодишно изучаване на Украйна, украинската култура и украинското движение, своите лични връзки, своите горещи симпатии към един народ, който в своето въъзраждане представя толкова поразителни аналогии с нашия, - за да се създадат по възможност трайни, неразривни политико-икономически и културни връзки между България и Украйна.[14]

В спомените си за своя „шеф” в Киев  П. Нейков търси отговор на същия въпрос. [15]

 Често съм се питал: професор Шишманов хранеше ли дълбока вяра в трайността на държавата, която се раждаше по волята на победителя? Той не беше от ония фанатични русомразци, които можеха да се възрадват от разпокъсването и отслабването на Русия. Нито беше страстен германофил, убеден в правилността на всяка германска стъпка. Но той наверно си каза: при създаденото положение, което не ми е по силите да изменя, при днешната извънредна конюнктура, мога ли да откажа сътрудничество в поле, дето не мога да принеса полза?[16]

В характерния за дипломатите маниер да се анализира  както актуалниятг международен  контекст на дадена мисия, така и родното политическо задкулисие на престижните посланически назначения,  Нейков разказва предисторията на Шишмановата поява на дипломатическата сцена.

Когато узна, че Централните сили решили да разкъсат Русия и да образуват отделна Украинска държава, човекът, който най-много се зарадва, беше Фердинанд Кобургски /така е в текста- б.м. Я.М./ Той имаше основания да се страхува от Русия и мисълта, че между нея и нас ще застане трета държава, му прилягаше като ръкавица. /.../ Второ: Фердинанд реши, че той трябва да е един от първите владетели, които ще признаят новата държава и ще установят с нея дипломатически връзки. Време беше, следователно да се помисли за пратеник, който ще го представлява в новата столица. От тази мисъл до избора на пратеник, който ще го представлява в новата столица имаше само една стъпка. Най-удобният човек /за този пост беше проф. Иван Шишманов - зет на украинския учен и писател Драгоманов ,  чиято дъщеря още имаше ценни връзки в своята родина. Речено и сторено. На професор Иван Шишманов се предлага постът пълномощен министър в Киев. И за голямо учудване на всичките му приятели, професорът приема /..../, но при условие, че ще му се даде един опитен в работата си дипломатически помощник /.../ „Отивам в Киев- казва той- ако ми дадете Нейков. И Радославов ме даде.

Мисията на проф. Шишманов е с двойна трудност не само поради политическия хаос,  песимистичните предчувствия и битовите тежести, които той и  неговите колеги в Киев през 1918-198 г. изпитват и засвидетелствуват в спомените си, а на самия него е съдено да погребе там и своята украинска „мамуся”- майката на съпругата му Лидия . Шишманов  представлява България, над която вече надвисва  националната катастрофа, в държава, чиито дни са преброени.

От установяването на украинската автономия (във федеративен съюз с Русия) на 20 март 1917 г. до 22 януари 1918, когато страната  придобива международноправен статут под името Украинска Народна Република,  правителството /Централната Рада/ се колебае, дали твърдо да отстоява независимостта с ефикасни военни структури  и дипломатически стратегии,  или да се ограничи главно до инициативи, които да възродят националния език, просветните институции  и културните традиции на украинския народ. Съвременно украинско изследване под поучителното заглавие „Идеалистите от Централната Рада. Урок как не трябва да се изгражда държава” [17] описва „фаталната нерешителност” на първото правителство на независима Украйна, въпреки искрените  му намерения да установи   демокрация, парламентаризъм, граждански свободи и малцинствени права. Изглежда необяснимо, но в условията на неутихналата световна война, на  хаоса  в Русия, на два големи руско- украински военни сблъсъка през 1917-18 г., на вътрешни въоръжени конфликти в проруския и в украинския лагери в самата Украйна, които пораждат най-причудливи и мимолетни военносъюзнически  конфигурации, на поуката от репресиите по време на няколкоседмичния болшевишки режим в Киев /чиито първи декрети забраняват украинските училища и издателства/, „младите социалисти-романтици” от Централната Рада, ръководени от премиера – големият историк  професор Михаил Грушевски, продължават да мислят, че украинската независимост може да бъде запазена  и без въоръжени сили, а само с малобройни милиции. Така 300 000 украински войници , по всички тогавашни свидетелства- силно мотивирани да защитават младата си държава, са демобилизирани. Чрез свои представители те, подкрепени от много граждански структури, призовават Централната рада: „Вземете властта в ръцете си! Бъдете силни, твърди, бъдете истинско правителство”[18].  Военният секретариат на Радата  обаче отговаря на тези отчаяни призиви със заимствуваното от Лениновата демагогия обяснение, че „ армията е била и ще бъде оръдие на господствуващите класи в тяхната борба срещу селячеството и работниците” . Когато на 29 януари 1918 г. – четири дни след като Радата накрая с четвъртия си „универсал” е провъзгласила пълна държавна независимост от Русия, а шестхилядна болшевишка армия от матроси и опитни войници нахлува към Киев, тя е посрещната при Крути от ...300  киевски  опълченци. Доброволците до един  са студенти и гимназисти без  военна подготовка; сякаш  Радата възпроизвежда симетрично военната безпомощност на Временното правителство на  Керенски, защитавано накрая от  женския  батальон. Нито за момент Централната Рада не ограничава свободната и масова болшевишка пропаганда. Показателно тя е насочена най-вече срещу културната и езикова „реукраинизация”-т.е.- срещу единствената системна и практически осъществявана програма на украинското правителство.

В  дипломатическите  ходове на Радата личи същата катастрофална  недалновидност . Още в първия ден на формирането си, тя декларира и залага в първите два държавни документи под името „универсали” федеративната обвързаност на Украйна с Русия, когато от целия руски хаос е ясно поне това, че надмощие в Русия вземат най-жестоките врагове на самостоятелна Украйна.Всички тези  примери за политическа наивност обаче имат своето обяснение в колективния психологически манталитет на „идеалистите от Централната Рада”. Тя е съставена от интелигентни и демократично мислещи  личности, които обаче в историческа ретроспекция не могат да бъдат оценени иначе освен като политически утописти и административни дилетанти.

       В по-мек тон съвсем същото за тях казва и Шишманов :

     „деца, добри и безволеви;  никой няма представа и понятие от механизма на управление. Идеолозите нямат куража да признаят грешките си. Старият Грушевски също не е реален политик...Неговата мечта: Черноморска конфедерация-България, Украйна Румъния, Турция, Кавказка република.Това е идея на Грушевски”[19].

В неговото правителство социалисти, леви есери, социалдемократи и, включени според  принципа, който днес  наричаме  „позитивна дискриминация” представители на етническите малцинства /поляци, евреи и руси/, наивно, дословно и непоколебимо вярват в идеала за „социалистическото братство на свободните народи” като движещ импулс „на всеруската и на световната  революция”.  Украинска политическа специфика /в сравнение с почти всички останали бъдещи съветски републики/ през този период е, че съществува значима местна  левица. Двете основни нейни направления- социалистическо и аграрно /„хлiбороби”/ генерерат множество независими партии, повечето от които възприемат като водещи идейни принципи  сериозно както интернационалния марксизъм, така и националните тежнения.[20] Много от левите украински интелектуалци и политици обаче още през 20-те години се убеждават, че болшевишкият тоталитаризъм и невижданите в историята репресии, с които той се налага, са само прелюдия към  неприкрита  шовинистична експанзия във великоруски дух; писателят-комунист  Микола Хвилевой  обречено иска да спаси  "революцията, младата украинска нация, украинския пролетариат и неговата интелигенция от пагубния диктат на руския бюрократичен шовинизъм, който крие истинските си цели зад брадата на Маркс". [21] 

Ако поставим иначе трудновъобразимото в историографията „ако...” пред разказа за евентуални събития отпреди век, едно успешно управление на Радата най- вероятно би  наподобявало намеренията и действията  на комунистическите   „десни ревизионисти” от 50-те/ 60-те години на ХХ век за „социализъм по собствен път с човешко лице”. Т.е.- за предполагаща собствената си  многопартийна трансформация власт на  марксисти и социалдемократи,  които са се конфронтирали с  тоталитарна Москва заради агресивно погазените от нея принципи на интернационализма, на националното равноправие и на елементарните обществени, граждански, икономически и културни свободи. Подобен „украински” изход обаче (възможен през 1917-21 г. още в Грузия и в Армения с техните тогава влиятелни социалистически партии) би довел до кордон от „ранни Югославии” около СССР, т.е.- до ситуация, която Ленин и Сталин още през 1918 г. незабавно осъзнават като възможно най-сериозната опасност; 30 години по-късно, на 28. VІ. 1948 самият Сталин ще се убеди, че мрачното опасение вече се е сбъднало.

Но през 1918 г. украинските социалисти не успяват да осъществят такъв сценарий. На 28 април в Киев е извършен държавен преврат, който провъзгласява за Хетман бившия царски генерал Павло Скоропадски /много пъти е изтъквана песимистичната поличба на „скорошното падане” в неговото име!/. Така на власт идват консерватори- чиновници и офицери на стария режим. Страната преживява първия разкол. Провинцията възприема преврата като реставрация на монархията „във вид на оперетен Хетманат под немски и австрийски щикове”[22].

Киевските бележки в дневника на Иван Шишманов започват точно от този преломен момент:

1 май 1918 г. Часа в 9 и ¼  в Киев. На гарата. Узнах, че е извършен преврат. Генерал Павел Скоропадски се е обявил за хетман на Украйна, разтурил Радата и уволнил министрите. Манифест към украинския народ. Временен закон. На гарата не  беше излязъл никой да ни посрещне”[23]

Ефимерността на оглавяваната от хетмана  власт, неговите рефлекси, придобити  в царската служба и костюмираната „оперетност” са отбелязани лаконично и точно от  Шишманов:

  Хетманът облечен във форма на кубански украински казак. Също и свитата му в разнообразна черкезка и др. униформи. Впечатление. Около 40-45 годишен. Висок, строен, рус, длъгнеста глава, сиви очи, късо стригана коса с начинаеща лисина. Малки, руси, почти бели мустачки. Прилично говори. Стеснява се. Познавал царя от Петербург. Интересува се много за българите, имал български орден [24].

 ... и в спомените  на П. Нейков:

          Прав пред писалищната си маса, с гладко, цяло избръснато лице и като че ли избръсната глава, с очи светли – малко неуверени, той пристъпи към нас, очерта бледа дворцова усмивка, подаде ни приветливо ръце и ни покани да седнем на две кресла до писалището. Първоначално имахме чувството, че той не ни приема от свое собствено име, но че се готви да ни въведе при някоя по-високостояща от него особа. Ето, казах си, силата на дълго дворцово възпитание. Стори ми се, че той трудно влизаше в ролята на владетел, наследник поне частичен на доскорошния си господар./.../ Хетманът имаше носов акцент (нос тънък и дълъг), говорът му беше бавен и     несръчен, а речникът му някак ограничен.[25]

Поколението на Иван Шишманов изпитва най-болезнено националния погром, вижда в Ньой „българската Голгота” и възприема дипломацията като една от главните виновници за страданията на България. Изначалната / доста основателна/ българска възрожденска и следосвобожденска подозрителност към дипломацията изобщо,  и особено към тази, която практикуват „световните сили”, добива изключителни  по своята болезнена експресия литературни и публицистични форми. Още Г.С. Раковски мрачно заявява, че „когато метне человек един кратък поглед върху дипломатическата история, не вижда друго освен чудовища”[26]; шегобийците търновци   наричат криволичещата край техния град Янтра „дипломатка” /по визуална аналогия на „усукващото” смисъла дипломатическо говорене/, но времето на националната покруса сгъстява конотациите около дипломацията до фокуса на най-перфидното зло, което могат да причиняват „цивилизовани хора” в „цивилизования свят”. В дневниците  на литератора и дипломата Д. Кьорчев наред с образ на Родината - ранена, обезкръвена, разпната, осакатена, разкъсвана, разсичана, пробождана, погребвана -траен топос в тогавашната литература, срещаме и друг: тук наистина жив, подвижен, различен по своето алегорично телесно въплъщение и цялост, но също така гротескно смален,  болезнено унизен и страдалчески покорен върху сцената на световния дипломатически театър, или - както  по- конкретно внушава принизяващото сравнение –  върху жестоката арена на световния „дипломатически  цирк”.Там, както пише сломеният Кьорчев,  “... малка България е разигравана от политическите  артисти на Силите, както разиграват с малък камшик кученцата, които прескачат обръчи...И днес ние сме виновни.”[27]

Така в низходящата жанрова йерархия на “дипломатическото позорище” съвсем логично се появява и пейоративният израз “дипломатически цирк”. Словосъчетанието обаче не е само „антидипломатически” пейоратив, който Л. Троцки изрича в годината на своя политически, военачалнически и ораторски апогей. Метафората „ оживява” – и циркът служи за  буквална арена на двустранни преговори в едно действително дипломатическо събитие, свидетел на което е Шишманов. То може да бъде отнесено към куриозните експерименти в крайно скептичната към всяка протоколна чудатост дипломатическа история и е впечатлило съвременниците.

     “Цирковият” дипломатически  епизод, описан в спомените на  П. Нейков,  се разиграва през 1918 г. в Киев . Върху истинска циркова арена се срещат делегациите на Украйна и на Съветска Русия.   Интересът на дипломата Нейков към хода и оригиналната циркова сценизация на дипломатическите преговори не е само рутинен. Той се подсилва и от интересното обстоятелство, че съветската делегация за преговори с Хетманата е водена от котленеца Кръстю /Християн/ Раковски, когото на 22 октомври 1918 г. Ленин е назначил за министър-председател на Украинската СР.  (23 години по-късно същият Хр. Раковски  през  1941 г. ще бъде разстрелян от същата съветска държава, чиито интереси и авторитет така неумолимо е защитавал  в Киев. ) Така знаменателно в украинската столица  в един и същ момент се оказват двама видни българи с противоположни и съдбоносни за Украйна мисии и цели. Единият от тях – проф. Ив. Шишманов убедено подкрепя украинската независимост и като учен, и като единственият посланик в Киев, който владее украински. Християн Раковски пристига според Нейков, “за да напомни на малоруския /украинския-б.м./ народ, че съветската държава не е далеч и бди”; междувременно Раковски публикува серия статии около мисията си в Киев, в които направо заявява, че „украинският национализъм  е химера на шепа интелигенти”, а „признанието на украинския език като държавен би било реакционна отстъпка, от която биха спечелили само кулаците”.[28]   Ето и описанието на „дипломатическия цирк”:

                     Двете страни решиха преговорите да бъдат публични и намериха за удобно те да станат в една просторна циркова сграда. Не изглежда да е имало хумористично настроение при този избор.

                     Работата започна, вратите се отвориха широко за публиката, но поне в началото киевчани не проявиха страстен интерес към зрелището, което им се поднасяше. Те нямаха хляб и гладни, цирковите игри не ги привличаха. Едва по-късно, когато се чу, че шефът на делегацията е личност забележителна, сладкодумна и остроумна, едва тогава се стекоха да присъствуват на словесното състезание, дето Раковски не успяваше да намери достоен противник.

                     Като какви бяха тези преговори, които се развиваха пред погледите на всички? Такава процедура противоречеше на възприетите схващания на дипломацията. Трябваше да отида да видя.

                     Все пак, явно, част от съществената работа се е вършила на закрито. Но това, което видях беше много поучително. През време на състезанията в цирковото помещение, самата публика слизаше на арената. Дори и самите речи, тя не ги слушаше винаги търпеливо. На места ги прекъсваше с въпроси или възражения, живо се намесваше в пренията с възгласи на одобрение или несъгласие и в края  на речите шумно ръкопляскаше и едва ли не искаше бис. [29]

  Това не е единствената сцена, в описанието на която който културолозите биха се изкусили да употребят понятия като „площадност”, „травестия” и др. „ренесансови” мотиви . П. Нейков отбелязва още:

   Занимателна подробност: той /Шишманов/ се беше влюбил в шифъра и го пазеше в спалнята си. Както други нареждат карти за игра, за да убият времето, той съчиняваше телеграми за удоволствието да ги шифрира сам. И много му беше мъчно, че от София твърде рядко имаха шифровани телеграми. Аз обичах човека, въпреки някои негови слабости. Кой ги няма![30]

Тук изпъква интересната разлика между филолога Шишманов и кариерния дипломат  Нейков в отношението им към шифъра; културният ореол около проф. Шишманов ни подсказва голямата вероятност, че любовта му  към  шифроването има връзка  с неговото призвание му да тълкува  текстове и с големия му изследователски интерес към видимото и тайното в културата на италианския Ренесанс, както  и към тайните говори.[31]Докато за бащата литературата остава  до края на живота важна основа за културна политика, обществена дипломация и „лобизъм” пред неблагосклонната към България Европа, синът пръв въвежда дипломацията с целия нейн „блясък и нищета” в самата българска литература. Самото присъствие на Д.И. Шишманов в литературата и културата на 20-те/ 30-те години продължава да е сред многото теми, които българската хуманитаристика все още дължи на собствената си ценна традиция. Каква „синестезия” между музика и литература например е водила П. Владигеров, който в свое писмо до Н. Лилиев от 9 ноември, 1929 г съобщава, че очаква „Миката /Д.Шишманов/ „да му намери сюжет”,  а по-късно му посвещава своята „Есенна елегия”, оп. 15 ?[32]

Литература и дипломация са откроени и в мемоарния образ, който оставя Стефан Гечев от времето, когато Д.И. Шишманов е български посланик в Атина.

                          По причини,които няма да обяснявам,стана така, че Шишманов ме назначи за писар по чужди езици в легацията,за да ми даде възможност да продължа гръцките си занимания.Вероятно писмото на майка му беше изиграло все пак някаква роля.                                                                      

                          Шишманов беше наистина сдържан, хладен,мълчалив.Навярно дипломатът беше наложил печата си върху характера или поне държането му.                                                                               

                           Трябваше да минат много месеци,за да се сближи малко с мене.Това се дължеше вероятно на културното ниво на другите чиновници в Легацията, с които Шишманов не можеше да разговаря по въпросите на  културата и изкуството.Аз бях все пак литератор , бях навлязъл в обширното море на гръцкия език,познавах до известна степен по-интересните явления в гръцката литература.Поради тези причини, мисля ,той се сближи с мене.Понякога ме канеше да го посетя в извънработно време.Разговаряхме по различни въпроси и установих с възхищение каква голяма и многостранна култура притежаваше той.                                                     

                           Обичаше музиката,разбираше я не като дилетант,защото свиреше много добре на пиано.Той пръв ме въведе в световете на голямата музика.Даде ми първите книги по историята на  това изкуство.

                           Естествено, литературата беше стихията му.Разговаряли сме за нашата и чужди литератури- той владееше перфектно френски,немски и руски , а ползуваше мисля и английски.Често съм се учудвал на сигурния му усет за стойността на някое литературно явление. [33]

Не е известно,  какво точно са имали пред вид новоназначените ръководители на Българския писателски съюз, когато на 14 ноември 1944 г. освен заради министерствуването обвиняват Д.И. Шишманов  и за /възможната само в репертоара на Вишински през московските процеси от 1937 г./ “морална отговорност за всички издевателства  срещу народа”.[34] В действителност Димитър Шишманов е сред малкото български  писатели и граждани „инсайдери”, които  така критично проникват в елита /„в хайлайфа”/,  представлявайки формално част от него.

Тази социална категория дава заглавието и на романа „Хайлайф”, който е изпълнен с дипломатически  мотиви и реалии.  Политическата цензура след 1944 г. отпрати за   половин век произведението в забраненото и забравено българско литературно наследство. У белетриста   Шишманов дипломатите – български и чужди са  интегрална и активна група от “хайлайфа”. Чрез своето разказваческо alter ego, което класическата наратология би определила като „резьоньор”,  сам преди трагичния си край изминал цялата  дипломатическа йерархия от аташе и посланик  до министър, писателят  не пести критичността си към тях. Оказва се, че сред тази професионално очертана  група на “хайлайфа” може да се среща крещяща некомпетентност, липса на инициативност, страхлив бюрократичен манталитет  и  дори  езиков  примитивизъм.

                                    /…/министърът ме прати във външното министерство за една конфиденциална справка. Явих се при аташето Вардев- Сашо Вардев, хайлайфен кавалер- и му обясних за какво съм дошъл. “А-хаа, отговори Сашо, това е, чакай да ти кажа, това знаят в политическото отделение! Там иди.” Качих се горе и почуках при някакъв втори секретар. То беше едно дребно възрастно човече и щом чу какво диря, избърза да заяви: “Знаш како? Аз  туйцакана тука, не го знам, ами най-добре ша идеш у Велинов, той ще я свърши тая работа… Хади, приятелю!”… И извади едно гребенче, вчеса си сивата брадичка, огледа се в джобно огледалце, турна си важно монокъла и докопа  някакви бумаги /…/

                                    ...Теодор Бенев замина оня ден за Лондон, за да подкупи английската преса, както сам той съобщаваше конфиденциално! Теодор Бенев! Брюкселският доктор, който едвам говори френски! Представям си как лорд Нордклайф ще стане веднага българофил, щом го зърне…

                                    Какво ли се възмущавам… Тъй е било и тъй ще бъде! [35]

Във времето на романа- началото на 20-те години се отбелязва първото по- широко  политическо попълване на дипломатически постове от правителството на Ал. Стамболийски според чисто партиен критерий. Така според тогавашния термин  в дипломацията се появяват„политически прелетници”.

Дотогава може  да  се  твърди, че аполитичността, разбирана не като гражданско безразличие, а като отговорно поддържана максимална дистанция от конюнктурите на тясно партизанските пристрастия, интриги  и свади, е сред типичните, личностно отстоявани, професионално култивирани и обществено ценени атрибути в гражданския манталитет на българския дипломат ( В спомените си Ана Станчова- графиня дьо Грено отбелязва като достойнство у съпруга си Д. Станчов:  “мъжът ми никога не бе имал нищо общо с вътрешната политика на отечеството си; той малко се интересуваше от борбите, които тя налага, ненавистта, която тя натрупва и завистта, която поражда”[36].)  Без да бъде чужд на политиката, и проф. И. Шишманов събужда мълчаливото несъгласие на своя подчинен дипломат в Киев с разговори на политически теми.        

… политиката явно не беше негова стихия и някои негови схващания ми се виждаха странни, често утопични. Но аз не исках да му противореча и затова не рядко нарочно отбивах разговора към литературата, която и мен лично интересуваше повече от политиката.[37]

С всичко трагично, което България понася след дипломатическата катастрофа в Ньой, в същност приключват  оптимистичният период  от историята на нейната европейска по цели и стил дипломация - ако оценим като такъв времето между Стамболовите успехи в Цариград, обяваването на независимостта – до началото на войните. Този край  усещат ясно  кариерните  дипломати; интелектуалният песимизъм и меланхолията по „изгубената Европа” като изгубена собствена духовна същност изпълват много страници в дневника на Д. И. Шишманов, който писателят-посланик води в Атина през 1938-40.[38] Усещат края и хората от “новите дипломатическа назначения” като Й.Йовков, чиито изискван от дипломатическите условности  „салонен” стил на живот е трудно съвместим с безрадостната външнополитическа ситуация на България  . Романът на С. Янев „Биографии на писатели, генерали и трети лица” не само възпроизвежда тези общи  тягостни настроения в легацията на Царство България в Букурещ в началото на 20-те години на ХХ в.  Той съдържа и едно от изчерпателните „технологични” описания на на работата в една дипломатическа мисия. [39]

Прицел на критична и горчива насмешка в романа на Д. И. Шишманов става и обезсмъртеният още от З. Стоянов “зетьо-шуро-баджанакизъм” – като специфична и трудно изкоренима  българска версия на  непотизма. В интерес на истината, а не като безкритично утешение на българите, все пак трябва да се спомене, че непотизмът е известен на всички времена и народи, компрометирал е в една или друга степен всички известни форми на политическа власт. Като опитен дипломат и наблюдателен писател авторът на “Хайлайф” обаче подсказва, че ред “етнопсихологически” характеристики на българския /и на балканския/ социален колорит и семейни традиции правят възможно, явлението да  се наблюдава с особена сила, честота и безпардонност именно в кадровите задкулисия на привлекателното и трудно достъпно за ефективна обществена критика дипломатическо поприще.

/.../ Тоз, който знае френски, го пращат в Германия, който знае немски-във  Франция. Пращат се съвсем неспособни хора с важни мисии, само и само защото имат видни роднини.[40]

Както “големановският” тип герои- кариеристи и службогонци  на Ст. Л. Костов са истински социални близнаци на комедийните образи у Бр. Нушич, така балканското родство в непотизма личи и в присмеха, с който М. Църнянски описва  кадровите начала на сръбската дипломация от същите години и литературното присъствие в нея.

В дипломацията у нас по това време се влизаше чрез стринки и лели. Да исках, и аз самият можех чрез тъща си още през 1921 г. да вляза леко в това министерство. Никога не исках това, никога не съм бил онова, което французите наричат fils de familie. Нашата дипломация до  балканските войни беше едно голямо сръбско семейство. … Както във Франция и у нас в дипломацията влязоха няколко литератори, да споменем само Дучич, Ракич, Андрич, Растко Перович, а да прескочим няколко литературни въшки. Защо пък да  би  било такова чудо, и  аз да се появя между споменатите литератори като “дипломат” Но не съм. Аз в посолството- в свят, тогава пълен с кретени- влязох като журналист в ролята на наблюдател.   Това не значи, че смятам литературата като условие за влизане в дипломатическия свят.Далече съм от това. Работата на дипломата някога е била съдбоносна в отношенията между държавите. Макар че днес е централизирано, все още това е съсловие, чиито членове трябва да се избират, обучават, подготвят за да вършат своята задача. Тази задача не е нито работа на литератора, нито на журналиста. Защото същото съсловие беше толкова неспособно, по времето на моите “Амбасади” това смятам като причина- като една от главните причини-за нашите големи  нещастия” [41]

Тази очевидна общност  на „балкански” литературно- дипломатически мотиви предполага  Шишмановият роман и самият Д. Шишманов като културна фигура да бъдат осмислени  в по-широкия  контекст на социални настроения, художествени тенденции и писателски типове от неговото съвремие. Днес при видимия изследователски интерес към потиснати, прекъснати и възможни линии в българското литературно и обществено минало, такъв анализ  е необходим, най- малкото, за да коригира  в спомените на С. Гечев за Д. И. Шишманов единствено тяхното тъжно заглавие: „забравен писател, забравена личност”.