Позитивните енергии на Доган

"През последните десетина години правим всичко възможно да генерираме позитивна енергия. Ако съм искал да сбъркам само веднъж - съзнателно да сбъркам, България щеше да има друга съдба".

Това са думи на Ахмед Доган на предизборна среща в Хасково, Лето Господне 2009-то, България, 21-ви век. Човекът е алтруист, душата му прелива от доброта, ненавижда омразата, срамува се от разиграването на роли и липсата на автентичност. Защото: "Омразата поражда омраза, подобието ражда подобие, мъстта ражда мъст". Съзнава пределно ясно своята съдбовна мисия – да възпитава народа си в чувство на отговорност и патриотизъм. Дословно: "Трябва да се генерира позитивно чувство сред българските граждани и всички етнически и религиозни групи - с отговорност към самата държава, с възпитаване на едно позитивно патриотично чувство".

Тези думи би трябвало да бъдат светъл лъч в преизподнята на днешното ни политическо битие, надежда за обезверените, доказателство, че не всички са маскари. Каква откровеност, какво достойнство, каква отговорност само! Сякаш не човек, а ангел небесен – прочее, в Корана също битуват ангели.

С една дребна, много дребна подробност само: “Ако съм искал да сбъркам само веднъж – съзнателно да сбъркам, България щеше да има друга съдба.” Какво се долавя в тях – “позитивно чувство” или заплаха? Друга съдба: да, като тази на Босна или Косово – иска да ни каже Доган. И го е казвал – директно, сто процента заплашително. Казвал го е с ясен адрес: министър-председателя на България в периода 1997-2001 г. – единственият период след 1991 г., в който ДПС се оказа извън властта.

Тогава той заяви – пак пред своите избиратели, че ако трябва, за свободата може да се воюва не само с рози, но и със сопи. И че ако някой смята да посегне на политическия монопол на ДПС като партия, гарантираща етническата стабилност, да си прави сметката, защото това, което се случва на запад от нас, ще ни се види невинна игра в сравнение с това, което може да се случи тук. “И при мен има всякакви радикали” – предупреди той. И запита знаем ли какво щяло да стане, ако ги пуснел да си разиграват коня. Примери за това какво могат радикалите и тогава имаше много – в Косово, в Авганистан, в Палестина и къде ли не. Има ги и сега.

И тогава, както и сега, омразата поражда омраза. А Доган знае, че омразата е капитал. Политически капитал – с висока котировка на родната и световната борса. Знае, че колкото повече го мразят, толкова повече сплотяват неговия електорат – защото подхранват страховете му, формирани по времето на възродителния процес.

Знае и още нещо: че култивирането на омраза и ксенофобия отнема от гласовете на демократичните партии и въздава тези гласове на лумпенполитиканите – които са скачени съдове с неговата партия.

Доган не може без Волен и Волен не може без Доган: дърлянето помежду им крепи електората на единия и на другия. Ако Волен не съществуваше, Доган щеше да си го измисли, щеше да го персонифицира чрез подходяща лумпенизирана фигура, щеше да си го институционализира.

И вероятно не съм прав с това условно наклонение. Вероятно Волен Сидеров точно така е създаден. Наскоро гледах отново един от филмите за тъй наречения възродителен процес. Той ми припомни нещо, което отдавна бях забравил. В началото на 1990 г. българските турци се събраха в София, за да искат връщането на имената си: стояха с дни в януарския студ пред Народното събрание. В същото време се появи тъй наречения Обществен комитет за защита на националните интереси (ОКЗНИ) – създаден най-вече от ченгета на ДС, изпълнители на този варварския процес за “меко” етническо прочестване – и награбили се с имотите на изгонените от родината си турци. Та тези достойни българи вихреха бесни националистически митинги по столичните улици – между впрочем техен говорител беше родното ни Гоце, същото това човече по-сетне стана депутат от левицата от тяхната квота. Точно тези протести създадоха унизените български мюсюлмани, превърнаха ги в електорална единица; те създадоха ДПС и дадоха политическа легитимност на Доган.

Оказа се обаче, че докато етническите турци чакаха имената си, а националистите ги охулваха и заплашваха по всякакъв начин, току-що създадените ДПС и ОКЗНИ се събрали с посредничеството на “новите лица” в комунистическата партия (вероятно по идея на Луканов, който по-сетне осигури регистрацията на ДПС в разрез с тогавашната Конституция, но в реалното присъствие на Петър Младенов, който тогава беше “председател” на Републиката), разбрали се и подписали съвместна декларация.

С една много важна подробност – те не обявиха това, запазиха го в тайна. Защото ако го бяха обявили, биха попаднали в политическото небитие. А така – тайничко разпределили си статуквото на свещени крави, от които зависи етническия мир, те поеха по стръмните си политически кариери – ОКЗНИ отиде вляво – за да закрепи спаси сащисаната комунистическа партия, ДПС отиде вдясно – за да саботира и разрушава едва създаващата се по това време десница. Това прави между впрочем тази партия и до ден днешен – видно от последните събития.

“Позитивната енергия” на ДПС на пръв поглед е използвана досега само в една насока – към осребряване на властовите позиции. Има обаче и една скрита перспектива – в култивирането на политически цинизъм, в наглото заявяване: ние сме тук и вие нищо не можете да направите срещу това. Това скрито послание култивира на първо място безсилие, а на второ – омраза. Породената от наглостта омраза към Доган обаче не е негатив, а напротив – е гаранция за неговото политическо преуспяване.

Ето затова той не се страхува да провокира – примерно говорейки за обръчите си от фирми или определяйки самоубития си близък сътрудник като “мъжка секретарка”, или заявявайки как би си купил не яхта, а летяща чиния. И когато след подобни изхвърляния всички започнат да говорят срещу него, той само презрително се усмихва – защото знае, че тези приказки няма да хванат дикиш – и подхвърля примерно, че на някой му се иска нов възродителен процес.

Знае, че неговите избиратели са толкова далеч и от реалния политически живот, че каквото и да говорят за него, те ще разберат само едно: българите пак ни притискат. И пак ще гласуват като един за своя Доган, който вече от две десетилетия лешоядства с тяхната вяра и надежда. Нищо, че като ченге е бил обучаван по турска линия – с намерението да работи срещу своите братя по вяра, и действително е писал доноси за тях. Нищо, че някога е дирил кръстове в турските гробища – и “откритията” му са били отразявани в шуменските вестници. Нищо, че реалните борци за правата и свободите на етническите турци са екстрадирани безцеремонно от България, а той се е оказал монополист в опазването на етническия мир с благоволението и протекцията на Луканов. Нищо, че с неговия мандат бе създадено правителството на мафията на Беров и правителството на олигархията на Станишев.

Нищо от това. През цялото време той е генерирал позитивна енергия. Толкова мощна, че го е превърнала в единствения и незаменин стратегически съюзник на партията, която проведе възродителния процес и не благоволи да се извини за насилието, унижението и потъпканата съдба на стотици хиляди български мюсюлмани. Какъв мъж, каква съдба само! И – уви – какъв народ.

Онзи ден ми се наложи да отида до Народната библиотека. В градинката отпред, до паметника на Светите братя, заварих две шатри. Около едната щъкаха петнайсетина млади, приветливи българчета, облечени с бели фанелки и на тях – ДПС. Раздаваха флаери, събираха подписи. В другата също тъй млади и спретнати българчета с фанелки на БСП събираха подписи за столетницата. И шатрата не беше червена – тревнозелена беше. По неколцина спретнати млади момчета и момичета от двата екипа бяха приседнали по пейките, пийваха кола и си лафеха приятелски. Едно от депесарчетата се приближи да ми предлага флайер, но в последния момент май ме разпозна и смутено отдръпна ръка. Мила, свидна, позитивна родна картинка.