Никалашка Трети

Руският президент Медведев се е възмутил публично от „възхваляването на нацистите в някои страни”. АФП уточнява, че той е направил това изказване в Санкт Петербург и че очевидно визира Украйна и Естония, където почитат като национални герои ( опълчили се на СССР) , помагачи на хитлеристите.

Вярно е, че както в балтийските държавици, окупирани от СССР и репресирани брутално, така и в Украйна, където милиони загиват от изкуствено предизвикан от болшевиките глад, германските войски са били посрещнати с огромен ентусиазъм .

Няколко пояснения: употребата на правилното название „ нацисти”, вместо „фашисти” ( каквито е имало само в Италия) , е стъпка в правилна посока извън сталинистката догма. Тя проповядва „фашизма” като антипод на комунизма, макар националсоциализмът да е най-точното название на кафявата разновидност на социализма.

Медведев, който е цитиран да изисква „ по – офанзивно отношение” срещу нацизма , прави изявлението си в деня за международна солидарност с жертвите на Холокоста.

Няма да се връщам подробно към историческите аналогии. Нито дори към факта, че в Кремъл на почит е последният руски император Николай Втори ( медиите в Русия , не без основание, намират физическа прилика между него и Медведев).

Същият император е символ на руския разгром във войната с Япония през 1905-та и с Германия в Първата световна. Но е свързан също с нещо, което не е чак толкова широко популярно: с дивия антисемитизъм. Което не пречи „Никалашка” както с презрение са го именували доста съвременици, да бъде обект на реставрираната ( с помощта на пропагандата ) съвременна руска любов. До такава степен, че монархът достигна върха в симпатиите на участниците в гласуванията за най – велик руснак за всички времена (в оспорвана конкуренция с „руснака” Джугашвили, популярен като Сталин ).

Всичко, написано дотук, е предисловие към абсурдизма във връзка с факта, че Медведев клейми „нацизма” на неудобните съседи, но няма и грам критичност ( или самокритичност ) към корените на антисемитизма в собствената си страна, която му беше поверена от автократа Путин.

Ако в днешния свят има горещо огнище на нацизъм , това е Иран . Не че в съюзната на аятоласите Сирия положението не е същото, но просто сирийският режим е младши по своя разрушителен потенциал в тази комбина.

Президентът Ахмадинеджад нарича Израел „мръсен микроб” , яростно отрича Холокоста и саркастично призовава Запада да си прибере евреите и да ги настани другаде - например в Аляска. А защо не направо на дъното на Черно море – хем близо до „родината” на антиеврейските погроми Русия, хем и сред сероводорода на черноморското мъртвило, с което биха били спестени нови газови камери?

Руската дума „погром”, впрочем, е възприета на Запад като термин ( не че и в Европа не е имало „погроми”, но в Русия те са били особено страстно спонсорирани векове наред от властта).

Медведев обаче оглавява държавата, която опонира на Запада ( и на САЩ на първо място , разбира се) по стратегически важната тема за необходимостта да бъдат обуздани ядрените амбиции на един екстремистки режим, като иранският. Руският президент щади нацизма на Техеран, който е уникална, абсолютно ясна и демонстративно заявена държавна политика, но заклеймява заподозрените от Кремъл в нацизъм съседи от бившата съветска империя.

Ако в Украйна или Естония има „настроения” сред елементи от обществото, които дават основания за осъждане като прояви в полза на нацизма, то в Иран нацизмът е не просто (извън всяко съмнение) официална доктрина, но и ражда рецидиви с ужасяващ ядрен потенциал. Но този факт не тревожи Кремъл , според който аятоласите са готини ( така излиза от заиграването на Москва с Техеран) просто защото създават главоболия на Запада.

Между другото, в първата си реч като президент на САЩ Барак Обама акцентира върху проблемите на Близкия изток като приоритетна задача на новата администрация във Вашингтон и предложи приятелство ( въпреки всичко ) на Иран.

Тези „нюанси” по болезнените теми от голямата политика трябва да се знаят. Защото и у нас има твърде много политикани – дребосъци с претенции за великани в разчепкването на „световните конспирации”, които обичат да „решават” с лекота заплетените международни ребуси, без обаче да си направят труда да вникнат в очебийните факти.

А както е известно, никоя задача ( ребус) не може да бъде решена при сгрешено условие.

                                   Блогът на Иво Инджев: http://ivo.bg/