НЕПРЕГАЗЕН СМОК И ПЕЛТЕЧЕЩ ПОЕТ

  Ламя  

 Танковете на ослободителната съветска армия, що да сторят напраят, минали връз кирпичената къщурка на дядо ми Цветан. На лозето му през. Ама пък аз наследих другата половина. Колкото за два миндера одая.

      Покрай един достолепен орех се свърваше се леко надолу до малка полянка с голяма бяла череша. Просвредлените от осите и зараснали рани по плодовете приличаха на обли зарчета, каквите всъщност няма. Там се изтягах, напърчен в мечтание за съученички и позадрямвах. Един летен ден се събудих до триметров смок. Той се бе проснал учтиво, съвсем успоредно на юношеското ми тяло. Събудихме се наедно. Не се шмугнах в селенията на афуза, димята и мискета, нито пък той. Надигнах се, но той не. Станахме почти приятели. Не му се ходеше настрани от мен. Внушената ми природа заработи и треснах едно стихотворство в негово присъствие. Смокът си тръгна лежейки много удоволетворен. Беше останал да изрази уважение към бъдещото ми амплоа. Може би това е причината, подир туй,  да продължа на повратки да се изразявам в заекващи поезии.

Голям Еди 

Изразил е уважението и към битността ти ламска, ламьо носталгична такава. Щото ламята е зъмя с крачета и крила. С нея се е трепал Свети Георги и от нея са произлезли птиците. Тъй че като чуеш някое сладкопойно да ти услажда на душата, да знаеш, че е далечен твой братовчед.

Инак смокът е мъдра змия. Най-големият, който съм виждал, обитаваше едни храсталаци джунглести на Яйлата – досами пътеката към морето. Сегиз-тогиз ни се показваше, увит около некой изгърбен ствол – седи там и те гледа, и през ум не му минава да бяга.

Показваше се, ама не на всеки. Освен мен го виждаха още неколцина приятели, а десетки други минаваха покрай неговите храсталаци и тъй и не разбираха, че минават покрай селенията на внушително змиище. И да ти кажа – май подбриаше свестни люде, май разбираше змейската му душица кой ще му се зарадва и ще му каже „здравей” – и кой ще се разпищи и ще побегне назаде, или ще подири камък да го трепе.

Бяхме го нарекли смокът-монах – и во истина имаше нещо отшелническо в него.  Все там си беше години наред – а не съм чувал тия живинки да се привързват към определено място. По некое време изчезна – сигур умре от старост.

На един от пионерите в Иракли му викахме Водния дух. Прекарваше там по цяло лято, лагерът му беше на втория залив, добре уреден, с навеси, камини, градени от камък пейки и маса – всичко както си му е ред. Дребно едно такова човече, ама с мнооого дълга брада – Педя човек същий.

Помня го още от края на 70-те; когато почвах морето от Тюленово, приставах сетне на Иракли в лагера на Къци Пастухов – и приключвах през есента в Созопол. Сетне, в началото на демокрацията, зарязах другите места и се закотвих в Камен бряг – и тъй Водния дух изчезна от полезрението ми. Преди неколко години го срещнах нейде из литературните купони – същият си беше, само дето брадата му още по-дълга и посивяла.

Оказа се, че написал роман. Много дълъг роман – тухла същинска. Кръстил го „Мястото” – а мястото, разбира се, Иракли. В него разни пластове истории – една на ираклийските ни перипетии такива, дето си ги знаем и сме си ги преживявали – в него и Къци главен герой, и Пешо Манолов, дето се беше изхирил да си построи къщичка на самия бряг, и други херои от тайфата. Друга една лична и силно комунистическа, трета една сюрреалистична, четвърта еротична и прочее.

Оказа се хубав, вкусен роман, много добре написан. Та в една от историите главен герой е един смок. Триметров като твоя. Историята е за един самотник с мрачна история, който си другарува само със смока, само нему се доверява и само с него общува – инак страни от хората, пасе некви добитъци и оглася баирите с гайдуница. В един драматичен момент, в който е сдал багажа и се е прострял бездиханен, смокът го изтегля – в буквалния смисъл на думата го изтегля от смъртта.

После питах Къци Пастухов, който за разлика от мен беше също пионер и постоянен обитател на Мястото – бе имаше ли такъв човек и такъв смок? И той ми вика: имаше.

Та такива работи, ламьо.

Да живейш!