ОЩЕ СМОЧНОСТИ

Ламята:

     Ей, как го каза  за смока, Еди! Да не може човек да се изприкаже допълнително. Запълни с него всички дупки, само дето забрави за Ева. Тя най-много го понятясва и се нему се уповава. Мъжът е фалшив надуваем смок, а тя си иска истинния и зарад туй гледа на мъжа с едното око на пакост или пренебрежително. Един вид – кво се дуеш, като ше спихнеш…Мъжът, от своя страна вече не се гони с нея по клоните на райската ябълка, а напъден от Шефа живее в комплекси. Малко мъже гнездят в истински къщи и вероятността да се срещнат със смока си край някоя градинска смоковница /наречена още фига/ е по-набримчена.

    Смокът е мъдър, но може и да стане лош, като му се допие мляко. На същото лозе, докато наште копаеха, ме оставяха да пазя братчето си сукалче. И веднъж близките пръщини се нагънаха и взеха да пукат. Изврещях и татко дотича натаралежен с мотиката. Смокът побегна, защото смоковете най се плашат от мотика и от таралеж

    Виж как е обяснила зъмята Вера Димитрова на 25 април 2008 година в 14:27 часът в гражданската медия BGReporter:

„... Бог предупреждава първия човек Адам, че ще умре, ако се изкуши да вкуси от плодовете на Дървото на познанието. И тогава съдбовната роля изиграва змията. За да подтикне Ева да наруши божията забрана, тя й намеква, че Бог послъгва: "Не, няма да умрете... Но Бог разбира, че в деня, в който опитате от тези плодове, очите ви ще се отворят и ще станете като боговете, знаещи добро и зло". Любопитно е, че чрез формата за множествено число на Бог именно змията въвежда политеистичния елемент в монотеистичното вероизповедание, а това се счита за голям грях. Затова св. Иероним определя граматиката като дяволско изобретение, а змията като първия граматик. Заради измяната й Господ я проклина да се влачи по корем.
... На св. Еремия стопанките не пипат конци и въжета, не шият, за да не ги ухапе змия през лятото. Вярва се, че влечугото най-много се бои от леска, явор и ясен. Затова овчарите правят гегите си от тези дървета. Змията се свързва още и със света на мъртвите и прадедите.

Но да погледнем и "другата страна на медала": като митологичен образ змията е крепител на земята и се крие в корена на Световното дърво. Много фолклорни сюжети я представят като веща ценителка и познавачка на билките. Смята се, че може да лекува безплодни съпрузи. За да се изцерят, те трябва да хвърлят своя дреха върху сплетени една в друга мъжка и женска змия и после да облекат дрехата. Със същата цел баячките опушват бездетните жени със съблечената кожа от змия.

Във времето на матриархата змията е атрибут на женската власт. Като божество символизира безсмъртието, защото всеки път, когато смени кожата си, тя всъщност започва нов живот. Освен това змията е и символ на скритите в земята плодоносни сили. Не е трудно да открием тук връзката между земята, змията и жената, и по-точно майката с нейната възпроизвеждаща мощ.”

     Свят широк – змии всякакви. Ама смокът си е друго нещо. А представяш ли си смок в смокинг с пеперудка на врата? Той целият си е врат, де. Може да си навърви колкото пеперудки си иска наеднъжки. А ний с тебето си я караме само с една или без, когато не сме посланици. Е, понявгаш може да си я менкаме с друга.

    Бъди читав и смокоен, Големи друже!

Големият Еди: 

Ламьо, уж за зъмя глаголеше, пък то все към жената те тегли. То не че няма връзка помежду им де. Инак: че зъмята е била обитател на Рая, в това няма според мен никакво съмнение. Знам го от личен опит. В оная изгърбена къщура на гърба на Хисарлъка, дето растнахме с Илко Димитров, имаше едни големи черни черници – беряхме листите им за копринените буби, натъркаляни на рафтове на приземния етаж – и нощем слушахме как рупат ли рупат. Ма да се не отклонявам към бубите – досами черниците имаше един гъстак: трънки, къпини, шипки и всякакви храсталаци – съвсем непроходни. Непроходни, непероходни – ама за големите – а ние малките се провирахме отдоле досами стеблата – и насред храсталака бяхме срезали и разчистили квото можем – та се беше получило едно върло сенчесто пространство с размерите на малка одая. Там се свирахме, като направим някоя пакост, или просто като искаме да ни оставят на мира с вечните задявания да вършим това или онова – или това и онова да не вършим. Това си беше нашето скривалище, никому неизвестно, нашата територия, дето сами си бехме господари. Та там, между коренаците и склещените клони, често имаше провиснали кухи змийски кожи – щото то си беше змиярник същий. Чат-пат виждахме как пропълзява по някой смок, ама се хващахме за ръцете и се стискахме здраво – да се не разпищим и да си издадем царството. А кухите кожи ги земахме, шиехме ги с яките конци на баба ми Пара – и си правехме от тях превръзки на челата. От това време ланските змийски кожи ми останаха като любима метафора: има я в поне дузина мои стихотворения. Ако не верваш – ето ти едно от тях – писано тъкмо за туй место:

НЯКОГА НА ХЪЛМА

                                                на Илко

Под тъмната трева на детството лежа,

заслушан във жуженето на спомени,

които пълнят восъчните пити

с меда на избуялото мълчание.

Над хълм от суха пръст с мъждукащи лозя

въртеше се в огромен кръг неделята

и пепелта се сипеше по хълбоците жълти

на грохнали обори и плевници приведени.

Следях пълзенето на охлюва по каменния зид

и виждах как следата посребряваше след време.

Аз виждах времето, обрасло с нежен мъх

или стаено в пущинака, дето съхнеха

съблечените змийски кожи, заклещени сред коренаците.

Бе мълчалив светът и ласкав бе към мен –

докосваше ме чрез ръката грапава на камъка,

шептеше в ореховите листа, а аз,

прегърнал клоните като приятели,

попивах неговата тайна.

Тъй малък свят, тъй малък къс небе,

покрито с птици и със галещи ухания,

и всъщност малко дни, които закърняват и до днес,

изтръгвани по малко с всеки миг,

със всеки миг –

разлъчващ и погълващ.

Та ето какво всъщност исках да ти кажа – къде сме били ние, две невинни детски душици, наврени в храсталака под черниците? Били сме в Рая, чичо, в Рая сме били. И никаква змия не ни е изкушавала – сами сме се изкусили подир години, като сме почнали да различаваме себе си от Останалото: ето това тук съм аз – ето това там е останалия свят, настръхнал и гаче ли враждебен спрямо мене. Точно това го нямаше там – в храсталаците. Бяхме едно със зидовете, с плевниците, с охлювите, с лозята, със змиите и сухите им кожи дори. Наистина прегръщах клоните на ореха – един грамаден такъв, в дола – и му говорех като на приятел. Тези клони ме приютяваха; бях цар в короната му – както е бил цар Дилан Томас между своите ябълкови дървета.
А инак и ти си изпуснал една от еманациите на смока – тази на смока стопанин. Онзи добронамерен и несъмнено мъжки смок, дето живее под прага и пази къщата. Този фолклорен образ дотолкова ми влезе под кожата, че също отнесе едно-две стихотворения – ето това например:

ЧИСТИЛИЩЕ

когато Бог затвори своята врата

заселихме се

смокове

под прага му

прилежно всяка пролет кожите си сменяме

нищо

че стопанинът го няма

Та не сми ли това – смокове под прага на Бога, който ни е напуснал завинаги – с колкото и папионки да кичим дългите си вратове? Гаче ли това сме – и май самия ни свят е чистилище – и чакаме в него угнетени и сепнати за смешни неща, без дори да подозираме, че душата ни е безсмъртна – и ще смени и това тяло с друго – както змията сменя всяка пролет старата си кожа. Ей тъй например:

ЗАПРОЛЕТЯВА

сбръчква се

изсъхва вече кожата

ала и този път ще изпълзи

гъвкава и лъскава

душата

Та така, Ламьо, онтологично вмислена за свойте прадеди. Пак се отплеснах в писане и самоцитиране, ще извиняваш – бъбрив съм си, няма я у мен мълчаливата змийска и змейска мъдрост. Жив бъди!