Кафеджийски истории

Както и можехме да предположим, премиерът Сергей Станишев заяви, че няма да поиска оставката на своя вътрешен министър Михаил Миков – заради лежерното му посещение на светско парти в деня, в който загинаха 17 невинни българи, а кабинетът реши да обяви следващия ден за ден на национален траур. Българският премиер нямало да му поиска оставката и заради чудовищното лицемерие, проявено в този случай – защото точно заради същото провинение самият Миков поиска и получи оставката на своя заместник Румен Андреев.

С този си отказ Сергей Дмитриевич доказа (уви – не за първи път), че по-калпав и по-безочлив премиер от своя социалистически предшественик Жан Виденов, който при аналогична ситуация – но без обявяване на национален траур и без лицемерни жестове – моментално взе главата на своя вътрешен министър.

Този отказ впрочем поставя и един въпрос: след като това пренебрежение към паметта на загиналите според Станишев не е наказуема простъпка, то какво е правил самият той на мястото на трагедията? Какво е търсил там, където още не е изстинала кръвта на жертвите – след като с лека ръка е способен да поругае тяхната памет? Дали наистина е изкал да покаже съпричастност към загиналите и техните близки, или просто е искал да имитира такава? И то да имитира с очевидна политическа цел: защото се намираме в предизборна кампания и инцидентите от всякакъв род могат да се употребят в нея, за да се покаже какъв хуманен, съпричастен, състрадателен и човечен премиер си имаме?

Отказът да поиска оставката на министър Миков е и отговор: положителен отговор на този въпрос. С това обаче въпросите не свършват. Най-малкото защото става дума не за накакво интимно празненство, сбутано в някой хол или в някое сепаре – а за мащабно светско парти във взета под наем специално за случая правителствена резиденция. Парти, на което са били десетки видни и публични личности. Магистратите от Висшия съдебен съвет например, които избраха любимия на БСП генерал Веселин Пенгезов за шеф на Апелативния съд – въпреки основателните протести на съдийското съсловие. Пита се: те, дето са били там, защо си траят? Няма ли поне един от тях да намери доблестта и да се извини на близките на загиналите за поруганата от това празненство памет?

Очевидно не – всички били на партито ВИП персони мълчат като марскист на разпит. С едно единствено изключение – самият Мики Маус, както полицаите наричат своя министър. Той не отрече, че е бил на партито – и се оправда с това, че е останал там за кратко. Поднесъл цветя, постоял петнайсет минути и си отишъл – като че ли краткото време е индулгенция за стореното. Нямало основания да си подава оставката. И – забележете! – публично коментира искането на същата със следните думи към медиите: "Няма да коментирам тази тема, колкото и да е приятна на някои медии да продължават да я държат. Искате да водим диалог, това е малко кафеджийска история".

Кафеджийска история?! Скръбта за загиналите седемнадесет българи ли е кафеджийска история? Или уважението към тази скръб, регламентирано с правителствено решение за наницонален траур е кафеджийска история? Интересно – как ли е гласувал самият министър Миков при вземането на това решение? И ако е гласувал положително, защо тогава е пренебрегнал собствения си глас?

Тек не става дума за никакво заяждане. На този министър тъй или иначе му остават броени дни на този пост, тъй че не е проблем да бъде изтърпян – след като го търпяхме да мори арестанти и да пролива кръв по жълтите павета. Става дума за нещо по-важно – за моралното безразличие на властта към избралия я народ. След като са способни да се подиграват по такъв начин с неговите трагедии, те очевидно не зачитат в негово лице суверена, от когото зависи собствената им власт. Забравили са го – или пък са решили, че хората могат да бъдат лъгани винаги.

Време е да им докажем обратното.