Ламята:  

 То не знам вече, Горазди Еди, смоците ли изпълзяха изпод къщите или къщите се трупнаха връз смоците. Древност се рода не знае! Пък и Танасът Далчев и твоят приятел Борето Христов са оповестили по някой смок по най-вълнорабълен начин, дето ще се гънат в българската поезия до зукото на Майския календар.

      Ще ти призная една моя слабост, Едко. - Фетишист съм на тема къщи. Те са ми обемали сички душевни кюшета от неосъзната ранност. Голямо таинство и притома са ми.

      Дядо ми Цветан слязал от мина Чукурово /сега село Габра/ на двайсе километра от Софето и се заселил в равнината на Ески Джумая./ Понастоящем Търговище/. Иждивявал горе като въглищар – прост- уфатен чиляк с бели чешири. Такива универсалности е носило тогаз мъжкото селяне от Вакарелско. И прочутите тренови спирачи не са ги изували, ни деня, ни нощя. Освен за по приходна нужда.Те са били едни прибрани потури без предно и задно. Джебевете им са били инсталирани да се ползват, надето и да ги нахлузиш. Заравял дядо запалени борови трупища в червената пръст и висял да ги чака да се обърнат на кюмюр. Бая време трябва да им е стоял диван-чапраз... Сетне на каручката с осела и по пазарите. Там коконите ги пазарели за отоманските си кюмбета.

     Сърбели го кунките за истинска работа и се дислокирал в родния ми град. Купил стара циганска къща в махала „Вароша”, най-възрожденската и почнал да си прави сам негова. Заварената пригодил за ноевси добитък – коньове, магарета, краве, овци, свинки и пилци. Първом изкопал без багер дълбока „черна” маза и малка – светла. С шубер между двете. От едри камъци. И от шестте декара лозе щял да прави виното и туршията от бахчата и от голямата и да подава съдини и стакани през отвърстието. Като кръчмар да пребъде. Кадусът в широкоплощната и дълбоката го помня. Беше един тон, без да броим каците. Трябва да е бил добър мастор, щото цялата обител дигнал сам. И едни рендета с фаски алафранга си накупил, та и досега дограмата е за чудо и приказ – врати с табли и прозорци с надлъжни флантифлюшки. Много харна креатура беше. Уличните дечурлига си ритаха калпака му за топка и той им се радуеше. Сетнал съм споменност за този шоп:

ПРЕЛЕТ

                           В памет на дядо ми Цветан!

Есен беше. Патиците в прелет

пореха небето като с плуг.

Обратния си път, за да постелят,

крясъци посяваха на юг.

В дядовия скут аз слушах смешки,

лютеше дим из двора прекопан,

стенеше на глас и по човешки,

скованият от него стар сайвант.

Дядо беше щур за веселба и песен,

майстор на шеги и всичко друго,

но в този ден му стана двора тесен

и улови на патиците диви плуга.

Сутрин беше. Ятото в небето

прие душата дядова без смут.

Кърпите му носни от прането

махаха за сбогом с плясък луд.

Патиците вече бяха отлетели,

но по вятъра се върна кикота им –

взела беше с врели-некипели

душата му да весели прелитането.

      В тъмната изба разширените ми зеници срещаха некви праисторически мухи /синьо-зелени/ и едри като врабци. Те ми струннваха симфониите на детството. Магически реализъм или бе, що ли? Дядо построил и всички мостове над река Враня от камък и дърво, като общински измекярин. Имам бръмчица от него и в Долна Африка, като почнах от приземен дюшек, накупих три къщя, де си ги теслимя по мой тертип и сърцато подобие. Туй ми е голямото пристрастие. Бизнесът и поезиите са вятър на бял кон и врата у пОле.

      Другът ми дядо по майчина линия Пано, пък мръднал с челяд от Ловешко-Севлиевския Балкан в село Кубъдан /град Лозница/. Поалчнял по чернозем, се заформил като кулак. До Девети нафърфолил с денонощен труд и комерсиален усет двести декара ниви и една/трета вършачка. Последен го набутаха в те-ке-зе-то и стана коняр – да не се отделя от атовете си. Момчурляшките ми впечатления сюблимираха само в едно  стишие: „Дядо ми отглеждаше коне, по-високи и от църкви.”

     Той беше извъртял къщура, дето викаш ти, на три ката. За мен беше примамлив ясака /задна градина/ с външна пещ и  друг съпроводителен екстериор за селски забавления плюс кюстендилски сливоци, ябълки, круши-присади и заварени орехи, колкото детски юмрюк, чупливи с пръсти. /Не може да не си ги виждал. Сега ги няма./ Там лятоска ставах еротичен граждански обект на Гинка и Тинка. Двуженец се оказвах, да няма крамоли от любовния триъгълник. Пък и те не мънкаха много. От листа и клонки на див орех плетях сенчести усобия и ме тъпчеха с пресни манджи от накъсани листа и плодове, а после трудно рахатясвах от медицинските им грижи. На това му се вика харемна медитация. Честит бях.

    Дядопановите дворища ги кастриха на парчетии за шосе, паркинги, техникум, жилищни блоци, доде го умориха от рак на 69 години, а неговият дядо Пано доживял до 102, като са го яздили двама турци със силяси, фрашкани от оружия, доде ги стръскал в една пропаст, без шанса да се фанат и за косите му – метър и нещо.

    Вече досадно, ама да си кажа. През деветдесетте уцелих за нищо парса една планинска къща, високо над село Калугерово, Правешко. Покривът й бе от половинтонни мъхясали каменни плочи. Сундурмата – резбосана. Оджакът – проглед към Рая. Гредите й, кастрени на полвин метър сечение по пълнолуние. И пак зарязани бъчви и етнографски чутурляци. Сигур помниш, че като се завръща от Индиите ти я нарекох, ако ти се гони. Вътре АЕГ-ета и дамаджани с ракийност „балканска сълзица”. Съща по площ плевня. И дванайсе поста за телефони, ама няма веке кому да се обадя. Чорбаджии са биле стопаните и мераклии. То по-добре така – да не съм вям що е произходило с ней.

    Никой от дядовците ми не е участвувал в нито едно въстание, нито пък е сбирал народни умотворения. Само аз малко въставах от юношеска и млада глупотевина, та ме мъкнаха по зандани жандармите ланшни през 1968-мо лето. Ама се оправих и сега съм капиталист на стихбета. За разнообразност - на куйрука на света.

   Я, ми раздуй повече за  дядо ти-шведа, за който ми бе поменал, че таял моряшки сандък и нявга ти посветих следующето:

ПОРТРЕТУВАЙКИ ЕДВИН

Този мъж със зъркел, взрян в заревото

точи бримка от него, плете си плащ;

моряшки възел скрипти в потеклото му -

от шведски лен и от конопа наш.

На този мъж му е без краища халът

и разпилеян по всички планети;

събира се в прашък едничък цялът,

и във Вселената прашна свети.

Водопади от капката росна с чиреп гребе -

сминдуха хилав да бухне в секвоя;

вдишва вулкани, издишва одрезгавяло небе,

чопли с пръсти в ноздрата на Покоя.

От нийде се връща, преди да поеме,

недошлите нощя варосва на зебри от ден,

опява плътта си, не бил още семе

в едно единява дървото и рибата клен.

Кротко шиника си тежък прегърнал,

сей зад вратите ни дворни бистро просо,

на зъби набрано и стряскащо зърно;

наедине вее плява с Коста Павлов и Басьо.

(Ех, Твое Превъзходителство

пощальоне, не й ли е ветровито

в кафеза ти гръден на птицата,

от дроба кълвяща до ситост?)

И като овцата след Малкия принц,

тъжно ситни с големи си номер,

(де може да ни загърне всинца),

вехтият му и весдесъщ пуловер.      

      От коприва ли бе всенародно известното ти джърси и кой ти го плете, Лебеде? Не мог да е Мериту, щот тя само преде, май. Поне на корицата на ти „Лингва лингам”. Инаки безпрецедентна твоя муза, пък и ние се обичаме с ней, ако не знаш.

Преглътки за здраве от Дракон Ламски!

Големият Еди:  

Ламьо къщовна,

благородно ти завиждам и за къщите, и за удомената страст към тях. И аз имах донейде престрастности към някои леговища, обитаеми в свидни години. Сетне тез усети се затриха по бетонни апартаменти и други таквиз градкости – щото като се посееш насред бетона, домовете престават да бъдат обител на душата ти, превръщат се в кутийки за полагане на тела и години. Но важните къщи са две: и двете са яко вързани с детството ми. Една беше в Банкя, на баира над гарата. Тя си е там и досега – нявга били само три на тоз баир, а сега тя се посвива като просекинче между богаташки къщя с кована мед, чардаци и басейни. Била нявга на селския поп – и татко ми я купил от него, та да се поселят в свое си место дядо и баба. Една такваз миниатюрна, като измислена – само две одаи и една тераса, оградена от дядо ми със зелен парапет. Сцепена беше на две – дядо все запълваше процепа и го заскобяваше, ама къщицата все намираше мегдан да се отзее. Вечер обичах да седя на поляната, в топлата трева, и да гледам как от процепа под покрива излитат прилепи и се губят нанякъде в мрака.

Тоз дядо, дето иде реч, е шведския ми дядо – Кнут Ялмар Едлунд, роден 1886-то Лето Господне. Денят, в който се родил, му направили сребърна чаша с датата и името. Чашата е още при мен. Като се почувствам самотен и тъжен, сипвам си вино в нея и си спомням за дядо си.

Той ме е кръстил – ама не на своето име, а на някакъв близък нему човек. Нямал още седемнайсет, когато се хванал юнга на някакъв кораб. Тайно се главил, забегнал от родата си, без никому да каже. Тръгнал по широкия свят, живял известно време в Бразилия, в делтата на Амазонка, бил дърводелец там. И беше наистина читав дърводелец – в къщата на сестра ми още се пази един модел на Голдън Гейт Бридж, дялан от него, и един шах с много сложни и чудати фигури. После пак поел на път, прекарал известно време в Китай. И ха тук, ха там, та в България. Питах го веднъж – а бе дядо, ти защо реши да останеш тук? Отговори ми – много била спокойно страната. И хубаво се живеело. Става дума за времето непосредствено преди Първата световна.

Тъй или иначе, дядо попаднал на баба. Тя пък полякиня – Аурелия – от рода Возницки, полски шляхтичи, прогонени от родината си подир поредното въстание срещу Русия. По-сетне се запознах с една цяла сюрия полски братовчеди – те много се гордееха с рода си. Героичен бил, казват ми. Може. Впрочем тази ми баба стана причина да повярвам в Бог. Имаше слабо сърце, по едно време тръгна да се гътва. Бяхме в София, аз спях в нейната стая. Настана суматоха, нашите тръгнаха да викат доктори, да я свестяват – мене съвсем ме забравиха в детското ми креватче с решетките. А аз почнах да се моля на Господ. Казах му: Господи, моля те, пожали баба. Дай и една година живот още, моля те, Господи... И тя наистина оживя – и живя точно една година след тази криза.

Та зажеглили се в юларя и влязъл дядо ми в пътя. Станал застрахователен агент. Като такъв се пенсионирал – аз само като пенсионер го помня. Седеше пред къщата в Банкя на един плетен стол – с едно рижаво куче, завряло муцуна в коленете му. Винаги гледаше кучета – понякога по три наведнъж. Правеше ми шпаги и мечове от дърво и ме учеше да се дуелирам. Беше висок, много слаб, с светлосини очи и немирен нрав – обичаше да си пийва винце. Пращаха го например да ме разхожда – и той през Борисовата градина, покрай Къщичката с огледалата и хоп – в „Под липите”, която беше по това време една върло проста кръчма. На него винце, на мен лимонада – тъй си прекарвахме времето.

Та в тази малка къщица премина по-голямата част от ранното ми детство – с изключение на няколкото лета, които прекарах в Кюстендил. Прекарвах там от май до октомври. Помня я още по времето, когато нямаше и ток – светехме си с една газена ламба.  Дядо спеше в малката одая, дето имаше място само за леглото му и моряшкия му сандък. Беше прекрасен сандък – дървен, обшит с плат, с метален обков и месингови дръжки от двете страни. Много обичах да се ровя в него – имаше какви ли не вълшебства вътре. Бръснач и каиш за точене, далекоглед, големи, много подробни чертежи на платноходи, акции за земи край Амазонка. Някаква компания за пури ги слагала в кутиите за примамка на клиентите. Изпушваш пура – получаваш един акър земя нейде на майната си. Аз се палех – дядо, айде да отидем и да си потърсим земите, бе. Той само се усмихваше и махваше с ръка.

Тази къща стои всъщност в още много, много спомени. На нейната тераса за пръв път пих по мъжки, в нейната одая се любих за пръв път. Ако съм изживявал нирвана – то ще да е тогава – на шестнайсет, когато изгубих девствеността си. Ликувах, слизайки в нощта към гарата, дето мъждиво светеха сторите складове за дърва – и имах чувството, че боровете покрай мен се покланят и пеят. Писал съм и в мерена реч за това усещане, ама го нямам под ръка туй стихотворение, та да се изфукам с него.

Но най-ранните години – тези, в които свободен скитах наоколо и познавах всеки храст и дол, са ми най-скъпите. И тая малка, гърбава къщица с пукната снага е за мен като хранилище: там спи детството, там е първия ми усет за живота – ако погубя спомена си за него, значи ще бъда мъртъв – та ако ще още да ходя, да дишам и да говоря. 

Другата къща е тая в Кюстендил, за която вече стана дума. Тя е пък на другия ми дядо – Тодор, когота не познавам, щото съм се родил подир смъртта му. И той, и баба ми Парашкева са преселници от Македония. Къщата беше лятна, на Хисарлъка – имали са къща и в града, голяма и хубава, ама учението на челядта я изело. Че как иначе – три момчета са имали – и тримата учили сума ти години в Париж, и тримата станаха професори – баща ми по музика, единият чичо по архитектура, другият – по математика. Ама докато били в Париж, свирили и тримата. Свирили по кръчми и локали – свирили и следвали, следвали и свирили – и така дор до десет годин. Тъй се учи чиляк.

Баба ми Пара беше дребна, спаружена и приведена, но с невероятен хъс и плам. Строяваше професорите в една редица, за снахите да не говорим. Лете караше на Хисарлъка, зиме в София при синовете си. Постои при едина, сдърля се със снахата – и току си заприбира торбетата, да ходи при другия. Провинилата се снаха кърши пръсти, моли се – бабето обаче не: отива си и толкова. Помня я като мъничък, как седеше на малко столче на двора, а до нея масичка, на масичката кристално стъкло с ракия.  Пийне си една чашка баба Пара, поспомни си това-онова, пък току се надигне и почне да се разпорежда – ти ще отидеш за вода, ти ще белиш орехи, ти ще набереш черничеви листа... И ако някъде възникне проблем, се поначумери, пък сетне махне с ръка: че я онодиме некак си. И тъй, от ден на ден, все я онождахме некак си.

Къщата беше стара, имаше табела над прага: 1906. Най-харесвах площадката отпред – застлана с едри необработени плочи и закрита от джанки и орехи. В единият ъгъл имаше градена пещ, зад къщата – сайвант, голям и с дебели греди граден. Вратата беше половин педя дебела и се залостваше с едно грамадно желязно мандало. Най-интересна беше кухнята – също застлана с каменни плочи, с граден оджак вътре, полутъмна, с мъничко прозорче вмирисана на дим. Инак имаше две стаи и една остъклена отвсякъде трапезария. Помня леглата – грамадни, с месингови железа и писани табли.

Къщицата беше на скат – поради което единия край на покрива беше само на метър и нещо над земята. Баба използваше покрива за сушилня, сушеше ошаф – ние с братовчедите разстилахме стари вестници и полагахме насечените ябълки, круши и дюли. Наоколо се мотаеха кози, пъргави едни такива – и сегиз-тогиз хоп – горе на покрива, и подхващаха ошафа на баба. Тя беснееше, връчвше ми бастона си и ме пращаше да се покача на близката слива – и оттам – на каменните плочи, че да гоня козите. Беше ми любимо занимание това – те врещяха и скачаха от покрива, а аз се чувствах като на бойно поле.

Какво да ти разправям Ламьо, то истории покрай тез времена бол, ама като се отплесне човек, и всичко се навървя в приказки, които може и нищо да не значат за никого; може читающите ги с право да си думат – бе кво се е вдетинил този, гаче ли хептен се е чалнал. Но какво да правиш – тези къщи ги имаше, тези хора също, скъпи са ми, както на дървото е свидно семето, от което е порасло; само дето сега не смея да ида ни на едната, ни на другата – за да не видя как са притиснати отвред с разни просташки новотии, как вместо дола с орехите има шосе, как пътеката към чешмата е бастисана от някакъв там алчен стопанин, как врамето е смляло между кътниците си лозята, охлювите, зидовете, каменните плочи – и как детството ми седи напъдено в някой ъгъл и ме чака – чака ме да се върна при него, та да си идем завинаги.   

Друго какво? А, пуловерът. Него го изплете майката на първата ми жена. И една много широка барета ми изплете. Добра жена беше, Бог да я прости. С тоз пуловер и баретата тръгнах по софийските улици в размирните години – с тях и ме запомниха.

Жив да си, Ламьо. И прости сантименталиите.