Отзив за отзива за на гражданите и липсата на отзивчивост в медиите

На 27 май видяхме на живо гражданското общество. Макар напълно непредставено във властта и почти напълно – в медиите, и въпреки непрекъсващите опити да бъде ликвидирано от една зла, крадлива, нагла и варварска власт, гражданското общество съществува.
Поводът да го видим беше представянето на сборника на Иво Инджев „Мълчанието е злото”. Нали помните ежедневните му колонки в „Демокрация” под надслов „Статия на свобдоата?” Бяха кратки, ясни и лингвистично гениални. Е, това се намира в сборника.
Та, след изричния отказ на големите медии, електронни и печатни, да информират за събитието (само Ре-ТВ и ТВ Европа го анонсираха), към 18.00 часа на мястото на бившия мавзолей заварих опашка от над сто човека, търпеливо чакащи подпис от автора.

Тъй като донесеният тираж веднага свърши, с едни други наши десни приятели се хванахме с едни торби на гръб да захранваме невиждания от години интерес. Направихме малко мускули и към 20.00 часа половината от целия тираж на книгата беше продаден – на място, още преди да е стигнал до книжарниците.

Как се бяха организирали всички тези хора? Ами както го правят гражданите в съвременния свят, когато са лишени от достъп – по интернет, с есемеси и по телефона. Разбира се, това напълно безпрецедентно градско събитие – виден автор да излезе на площада, пред хората, да си представя книгата (а не скрит в Шератон, на коктейл, платен от мутри, както правят други хора) – остана без каквото и да е отразяване от страна на медиите. Всички знаеха – и всички се направиха на разсеяни.
Защо така? Защо редактори, редакторки и водещи журналисти, всички до един познати на Иво Инджев (все пак той работи в медиите от 30 години), така тотално бойкотираха изявата на известния си колега?
Отговорът е: в България вече няма медии. С малки изключения (Дневник, Капитал, Ре:ТВ и ТВ Европа и още една-две) останалите са подлизурковци на властта – гнъсни червяци и потни лакеи, заели пред властта наведената поза на руски крепостен селянин пред своя „барин”. И това не е от сега. Помните, нали, какво стана, когато по волята на президента Първанов Иво Инджев беше слугински уволнен от бТВ? Спомнете си онзи хищен вой на одобрение, онова злорадо замеряне с камъни, с който журналистическата маса приветства уволнението на своя събрат. От ТВ екрани, радиоприемници и вестници ни заливаше едно и също: „Как смее той да посяга на самия Президент – този патриот, демократ, интелигент и красив до сълзи снажен мъж?”

Аз бях наистина потресен: Ама тия наистина ли нямат елементарно чувство на самосъхранение? Нали днес Гоце ще уволни Иво, а утре ще дойде и техният ред? Но мазното, сладострастно угодничество към властта се оказа по-голяма тръпка за водещите медийни герои, отколкото онази независимост, която е характеристиката на нормалните западни журналисти. Не след дълго във водещите медии се настани и невиждана от 1989 година цензура: за Първанов или добро, или – нищо. Стигна се до идиотската ситуация във водещи всекидневници аз да не мога изобщо да напиша думичките „Георги Първанов”; а при живи предавания по водещи телевизии отпървом да ме молят да не вдигам темата „Президент”.

Минаха се – не минаха три години и медийният бойкот срещу Иво Инджев продължава. Затова никой не отрази невижданата опашка на мавзолея и всеки си прави оглушки за отразяване на простия факт, че на пазара има нова книга. Журналисти и журналистки, редактори и редакторки продължават да го преследват като най-зъл на Отечеството враг – защото преди три години Инджев си беше свършил работата. Беше задал неудобен въпрос на властта.
Това е краят на медиите във вида, в който ги познаваме. По ТВ-станциите ще продължи да ни залива отвратителната простотия на „риалититата”, само и само да няма представителство на гражданското общество.

Големите вестници, вече станали миниатюрни по тираж, ще се натъкнат на финансов банкрут, след като вече банкрутираха – в обществен смисъл – на два пъти. Първият път беше, когато с появата на Царя триумфално погребаха политиката и се ориентираха към репортажи за принцове и принцеси. Предупредих ги тогава: „Вестниците са родени като политически листове и, ако извадите политиката от тях, няма да ги има”. Изсмяха ми се, но след година-две си видяха тиражите да падат десеторно. Вторият път е днес, когато има забранени теми, свързани с властта – и когато се полагат всекидневни усилия да не бъде допуснато гражданското общество, ако щете просто гражданското поведение, до медийно представяне.
Тъй като да не отразиш опашката на мавзолея е и елементарна липса на професионализъм – та нали репортерите съществуват, за да отразяват какво се случва – то в най-скоро време просто няма да има будали да си дават парите за вестници. То вече почти и не останаха будки за вестници, защото хората им обърнаха гръб…

Случи се Събитие, което размърда блатясалата повърхност на българската политическа действителност. Медиите дружно бойкотираха Събитието. Да не плачат този път, когато тиражите им паднат до онези равнища, отвъд които лежи историческата забрава…

От сайта Десните