Кой накъде след евроизборите

Ясна е само една генерална посока: по-далеч от властта и отговорността за нея. Случва се нещо, което май не се е случвало никога в последните двайсет години: управляващите не искат да повторят мандата си. Гледат гузно, усукват го и с недомлъвки дават да се разбере, че няма да бъдат “на всяка цена” във властта – и че май най-добре да ги няма там изобщо.

Тоест да ги има, но без отговорността. Същата да бъде поета колективно – от всички налични политически субекти. В името на народа, разбира се. Който народ единствен ще си остане извън властта. Защото когато всички управляват, тъй нареченият народ престава да бъде суверен – и остава в опозиция.

Това е основният принцип на всякаквите експертни правителства и на сродните тям правителства на “голямата коалиция”. Уместно е да се говори за такива – още повече след като вече е ясно, че нито левицата, нито десницата няма да събере достатъчно мнозинство за стабилно управление – и че ще се наложи правенето не на двойни или тройни, а на четворни коалиции. Условията за подобен тип реторика са възможно най-благоприятните. Има криза, а кризата е най-доброто извинение за безотговорността.

Един уместен въпрос: защо все пак управляващите отказват да поемат горещия картоф на властта? Нали при сегашната конфигурация, оформена от евровота, тройната коалиция има повече проценти, отколкото ГЕРБ плюс Синята коалиция. Отговорът е ясен – защото ще се наложи да изсъбрат това, което са надробили. Задаващият се бюджетен дефицит в мащаба на два-три милиарда например. И ще трябва да притичват на прибежки през минното поле на разните там социални обещания. И ще трябва да стоят като коне над празните ясли на блокираните заради тяхното безхаберие еврофондове.

Но ако се кумят пред възможността да поемат отново управлението, днешните властници с много по-голяма страст и основания не щат и да сдадат властта. Причините също са очевидни – след тяхното управление единственият ресурс, който би останал за следващото правителство, е възможността да обвинява своите предходници. Да се оправдава с тях за тежките си проблеми (при това – напълно основателно) и да се прави на герой пред очите на избирателите си, като използва всичките си ресурси, за да ги вкара в затвора (също напълно основателно).

Спасителните варианти? Те са два – и двата бяха представени от управляващите на техните пресконференции в изборната нощ. Първият – широката коалиция – под което всъщност се разбира възможността днешната управляваща троица да стане четворица, като асимилира и ГЕРБ (или петорица, или шесторица – като БСП акумулира и собствените си клонинги в лицето на РЗС и “Лидер”), бе промотиран индиректно от Сергей Станишев. В своето експозе премиерът специално подчерта, че “формирането на силно, работещо правителство би било много трудно, а в условията на криза стабилността на управлението е най-важното” – и избегна всякакъв конкретен отговор на въпросите дали и с кого смята да управлява.

Единствената забележка в това отношение беше следната абстрактна и незадължаваща с нищо декларация: "По принцип БСП и аз лично не бих участвал в коалиция, която смятам, че е вредна за страната." Би било добре да се запитаме какво всъщност е правил досега. Само че Станишев изпревари такива въпроси с казването, че партията му била доказала как може да пренебрегне партийните си интереси в името на националните, аргументирайки по този начин стоенето си под една шапка с бившия цар и Доган.

Би ли била тогава вредна една евентуална “широка” коалиция на левицата и десницата? Според зависи. Вероятно: ако интересите на Кремъл го налагат – не.

Вторият и далеч по-реалистичен вариант бе промотиран от Доган. Мандатоносителят прогнозира, че следващият кабинет "ще бъде доста условен, с конкретни критерии, приоритети, антикризисен и ще има определено време на живот, да речем за една година". Отговарящ на тази дефиниция е само програмният кабинет.

Което впрочем си личи и от начина, по който Доган аргументира тази си прогноза: "Основният казус е да изведем държавата от тази кризисна ситуация, уважаеми дами и господа, след това се правете на десни, леви, центристи, със симпатии към едни, антипатии към други, обяснявайте се в любов".

С други думи – политизацията на обществото се отлага за по-благоприятни времена. Нещо като всеобщ, доброволно приет преврат със съпътстващата забрана на политическата идентичност. Дайте да дадем сега всички заедно, да се снишим, докато отмине бурята – пък после ще видим кой кого. Чак след годана време можело да се мисли за "нещо по-сериозно, за една по-сериозна перспектива, да речем, до края на мандата". Тъй де, трябва да има време – за да се напазаруват необходимите за “по-сериозната перспектива” депутати.

И казвайки това, Доган наруга Бойко Борисов по един наистина безпрецедентен начин. Без да споменава името му, но и без да оставя съмнение за кого именно се отнасят неговите думи, той го определи като мутра и като проводник на мутризацията в политиката, обяви езикът му за силов и за език на реваншизма, обвини го в липсата на принципи, философия и представи за правене на политика, и се обърна към него с думите: “Кого си победил, бе, кого си победил?” Една реакция, която цели да покаже нахаканост, но всъщност показва изпускане на нервите. Очевидно и за Доган ситуацията е непредвидима.

А самият Бойко Борисов? Дръжа се като победител, но не обели и дума за това кои ще бъдат евентуалните му партньори. Но пък похвали НДСВ. С други думи, бившото Величество пак има късмет – не стига че се появи отново на сцената, скрит под полата на Меглена Кунева, но и вече почва наддаването ляв ли да бъде този път или десен. А иначе генералът на народа повтори, че нямал "болни амбиции" и би станал премиер "само ако се наложи".

Само ако му се наложи ли? Хм...