Видения

Полусляпото око на камерата дири и се озърта наоколо, търси своята плячка, в която да впие беззъбата си уста и да изсмуче до последна капка съдържанието на нищо неподозиращото същество, попаднало под лапите й. Лещите се свиват и отпускат, сякаш на всевиждащата камера й е трудно да фокусира погледа си, машинките и механизмите в нея скърцат и скрибуцат, опитват се да се нагласят една спрямо друга колкото се може по-плътно, всяка част се напасва към другите, за да може организмът по-добре да изпълнява функциите си и да съхрани колкото се може повече от видяното. Камерата се плъзга по въздуха безшумно и неуловимо като понесено от вятъра перце, не се влияе от нищо друго освен от многообразието на заобикалящия свят и невъзможността да бъде навсякъде във всеки един момент и да запечата всичко с ненаситното си и пронизващо като рентгенов лъч око. Тя се храни с непрекъснатия поток от образи, идващи от нищото и отиващи към място, където е също толкова пусто, мрачно и мъгливо, по пътя натам единствено камерата е тази, която дава живот, кривите й зъби сдъвкват бавно бледите и размазани цветове, неясните форми и привидните движения, за да им предадат по-ясно изразени очертания и смисъл, преди отново да ги изпрати към бездната от объркани мисли и неосъществени намерения.

Хладният апарат не усеща засищане, само тънко уловимо задоволство от собствения си гений, когато мозайката бъде сглобена, пъзелът е напаснат добре и отделните части стават едно цяло, неуловимо до този момент от зареяния и разсеян поглед, отправен нанякъде в безбрежната далечина. Впиването в детайлите с хъса на удавник, борещ се да се хване за все по-изтъняващата сламка, кара втренченото око да се присвива леко от удоволствие при картината на вкопчена до кръв ръка в мазилката на сграда, осветявана от самотна улична лампа. Чувството за самота и изоставеност е изострено от камерата да краен предел, празна пейка показва една скована и никому ненужна красота, всички други светлини гледат в различна посока, щастливи в своето единомислие и безмозъчност, а паркираният наблизо автомобил не отразява нищо, само чака търпеливо да настъпи и неговият край.

Лентата постепенно забавя своя ход, отделните парчета светлина могат да бъдат разделени едно от друго, предметите увисват в пространството, наредени на сцената от опитен декоратор, докосващ бузите си в захлас от собствените си артистични постижения, ръката неестествено не се подчинява на законите на гравитацията, капката кръв застива на върха на пръста, сякаш убоден от игла, прилича на планина в пустинята в пейзаж, доминиран от сюрреалистични видения и тичащи напред-назад маси с гъвкави крака.

Разбиването на естествения ход на времето е извън контрола на камерата, тя се тресе и вибрира, образите се движат натам, където са родени или всъщност биват изплюти от утробата на скърцащия механизъм, въпрос на гледна точка. Стигат до мястото, след което няма нищо, трябва да се върнат обратно. Сред прескачащи се черти постепенно се намества картината, опитва се да бъде черно – бяла, но скоро цветовете нахлуват като плиснати с кофа за вода, някои от тях са извън ръба на рамката, можем само да си представяме как изглеждат. Немите образи на екрана вече оживяват, чифт лъскави обувки крачат една до друга, ръбът на панталона частично ги скрива, подметките издават леко скърцане, нуждаят се от смазване. Ритъмът на походката е отмерен и леко небрежен, сякаш собственикът на обувките знае къде отива, но не бърза, защото е подранил. Камерата леко се отдръпва назад, изплашена да не застане на пътя на обувките, в погледа й навлизат още два чифта, крачат заедно с първите в идеален унисон, в страха си камерата разкрива и ръба на шлиферите, подсказват студен и мрачен ден, въпреки топлите червени отблясъци на залязващото слънце, които камерата педантично събира от лъскавите чантички на преминаващите жени, от прозорците на паркираните до тротоара коли и от изложените на витрините бижута.

Тримата мъже вървят по тротоара, лицата им не се виждат, скрити под широкополите шапки, проблясва огънче на цигара, нищо, че ръцете и на тримата са в джобовете им. Камерата хладно наблюдава, като в същото време умело избягва препятствията по пътя й – изхвълнена обелка от банан, паркирана не както трябва кола, невнимаващо в походката си дете. По-дребният от тримата провлачва леко крака си, все едно има нещо залепнало на подметката и все не може да се махне, лицето му стоически понася недъга, на него е изписано примирение и печал, едно съгласие със съдбата и изменчивите й настроения. Тежка е работата, но трябва да се върши, това е начертано, всяко усилие взима нещо от човека, никога няма да се върне. Фигура се блъска в дребния мъж, той се извинява някак унесено, въпреки че вината не е в него, оставя лицето си да попие последните слънчеви лъчи, преди да бъде изложено на изкуствената и изцеждаща светлина на уличните лампи.

Високият не дава на емоциите да се изписват така явно на лицето му, сякаш е съсредоточен да поддържа пружиниращата си походка, ръстът му го притеснява, не иска да се набива на очи, въпреки това присвитите му колена го изтласкват нагоре, може би затова е нахлупил шапката си толкова ниско, раменете му са наведени напред, гърдите му хлътват и се издигат, борят се за всяка глътка въздух. Все пак предпочита да остане незабелязан, стиснатите в джобовете му ръце изпъват палтото до тялото му до краен предел, иска да ограничи до минимум сблъсъците с околната среда, макар че именно в това се състои естеството на работата му.

Най-забележителнат черта в средния на ръст мъж са очите му, камерата ги забелязва и веднага се впива в тях, иска да гледа като тях, стрелкат се на всички посоки, никога не остават в покой, огнени, пропити от лудостта на човешкото същество, от съзнанието за тленността и крехкостта на човешкото тяло. Усмивката никога не ги напуска, спотайва се там дори когато убиват. Това обаче ги издава, ръката излиза от джоба, държи слънчеви очила, меко прилягат на лицето, сега може да оглежда спокойно преминаващите жени, без да ги стряска с втренчения си поглед.

Тримата продължават да вървят, приближават се до тяхната цел, камерата ги следва неотлъчно, усеща нарастващото напрежение, улицата е съвсем опустяла, последните слънчеви лъчи скоро ще се скрият. Стъпките отекват в каменните фасади, чуват се все по-силно, думтят и кънтят, едни през други, приближават се до звука от тичане, все едно инерцията на наклона ги завлича. Камерата не може да се откъсне , някакси успява да изплези език, като куче, единственото й око напира да изхвръкне, побутва се и се блъска в околните предмети, не, няма да изпусне това, което следва.

Тримата неотклонно се доближават до един магазин. Врата се отваря и оттам излиза мъж, притиснал до гърдите си пликове с покупки. Обръща се и вижда тримата как приближават към него, всеки е изоставил чудатостите и странностите си, и тримата приличат на един човек, ръцете им бавно излизат от джобовете им. Мъжът инстинктивно притиска пликовете до гърдите си, сякаш ще го предпазят, животът минава пред очите му, от началото до края, вижда как пистолетите бълват огън, разлетяват се парчета храна, поемат куршумите, но не успяват да ги спрат, забиват се в беззащитното тяло и го повалят на земята. Мъжат още стиска очи, когато тримата го подминават, рамото на средния се блъска в него. „Внимавай къде ходиш” прозвучава като предупреждение, независимо от разсеяния тон, с който е изречено.

Камерата е леко разочарована, не очакваше това, не затова е направена, продължава да следва тримата, сякаш предстои да извършат нещо необичайно. С лекота, сякаш само е чакал да дойде момента,  дребният се извърта и удря камерата, няма време да се изненада, нали е невидима, пада на земята с дрънчене, чарковете й са разместени необратимо, последното, което запечатва е лицето на мъжа, стоял през цялото време зад нея, лицето е бледо и потно, кичур коса е залепнал на челото, очите са безизразни и светлосини, другият с отмерено движение вади пистолет от джоба си,  празният поглед не изчезва, дори и когато експлозиите прекъсват потока на енергия към мозъка. Тялото бавно се свлича на земята, камерата вижда единствено впитата в мазилката на сградата ръка, капката кръв на върха на пръста става все по-голяма и по-голяма, докато накрая изпълва цялото полезрение на обектива, втренчен в нищото като оцъкленото око на изхвърлено на плажа тяло на делфин.