Да взривиш злото заедно със себе си

"Човек се ражда за обикване,а не за мъст" – Мехмед Карахюсеинов

Всеки литературно изкушаващ се знае, че най-трудно се тълкуват знаците, които самият живот оставя в литературата – изведнъж писаното сякаш изригва в някакъв ярък и страше­н биографичен край: смъртта на Ботев, убийство­то на Алеко Константинов, са­моубийството на Яворов, на Пеньо Пенев... То свързва и сублимира жи­вота и творчеството им, слага им пророчески оттенък, митологизира ги.

Със самозапалването си през 1985 година Мехмед Карахюсеинов дава най-страшния знак за самия себе си, но се превръ­ща и в трагичен символ на своето време. Както и да сме живели през 1985 г., някой, живещ в „нашето” време, до нас, е поискал да изгори като факла, а ние… просто сме живeeли. Запалва се срещу човекомелачната демагогия, която измисли "възродителния про­цес": "възстановяването на бъл­гарските имена" било "револю­ционно дело”, с което се нанасял „силен удар на турския буржоа­зен национализъм и неговите опити да „раздвоява и трови съз­нанието на част от българските граждани", било "ускоряване на процеса на тяхното освобож­даване от религиозни, консерва­тивни и националистични от­живелици", било "формиране на боево, класово-партийно, наше българско, патриотично, социа­листическо самосъзнание", било "създаване на морално-политическо единство на българската нация" (из "Партийните дирек­тиви" тогава). Как с думи да-обърнеш обърнатите думи на "допотопни демагози", както ги нарича Мехмед Карахюсеинов? Но и каква сме­лост на духа е нужна, за да взри­виш злото заедно със себе си!

Тази волеизява на поета стяга в един възел, наречен "горене", и живота, и поезията му, и рисун­ките му, и писмата му. Наше е желанието да го съберем, да го видим обемно, цялостно, да го накараме да потече обратно към изворите си, каквото са напра­вили реализаторите на книгата "Не по ноти"(1999). Като овъглената па­мет за поета пари тази книга.

Когато словото на Мехмед Карахюсеинов през 1985-а се прев­ръща в действителност, тогава то наистина се превръща в ясновидско: стх. "Новорелигиозно", 1981; "Последната гонка, 1984: "Кракът е в стремето// на вре­мето.// Галоп ме чака,// послед­ният шеметен,// главоломният"; "Към есен", 1983: "Птиците от­литат.// Последната им песен// е най-сложната,//, най-тъжната,/ /, най-честитата". Когато гра­ниците между словото и живо­та падат - тогава поетът ста­ва истински демиург: "Тук някъде се вижда­ха цветовете.// Тряб6а да ги съз­дам..." ("В мъглагпа",1986). Въпро­сите на душата: "Господи,// как­во е това лумване,// тази люта прогара?"("Новорелигиозно", 1981) – се превръщат в отго­вори на тялото. Словесните ме­тафори придобиват сюрреалистична телесност: "Навсякъде съм аз из този град - обгорена дрянова тояга" ("Пророчества", 1985).

След 1985, до 1990 година, ко­гато умира, поезията му се прев­ръща в "Сънища от един реален свят" (заглавие), в претопяване на нетърпимите физически бол­ки, в "Извадки от преболяното или реанимация в строфи" (заглавие); в поезия на това, което остава след огъня, сиреч в поезия на ценности. Налага се ескизният, лаконичен стил - "нека го­ворим честно и ясно,// за да не фъфлим" ("Ялова пролет", 1989); "а мислите до кости са оголени" ("Соло с каваци", 1984). Поетът, който не се "разлива" в метафо­ри, има възможността да създаде такава впечатляваща и красива метафо­ра: "Знам си я кривата -// аз съм търкулната питка// под близката звездност// към нива­та." ("Парабола",1984).

В тази поезия могат да се из­лъчат два ритъма на живот и дишане: на социално присъствие и на едно много по-интимно прощаване с присъствието, основна тема в сти­хотворенията от "Сбогом, лю­бов!". Първият е доминиращ – ритъмът на "трубадура", кой­то отстоява своето кредо, кой­то поставя философския въпрос "За­що дойдох, Господи?// Защо си отивам?" в социален контекст. Затова повечето стихотворения са ориентирани към търсене на ди­алог.и споделяне с другия (напр."Хроника"). Често срещани са обобщеноличните граматически форми (вто­ро лице единствено число и пър­во лице множествено число). То­ва е опитът за един морален отпор на политическата демагогия (Карахюсеиновото „ние” е нашето пречистване).

Лайтмотивно се повтаря една и съща позиция: на поелия всич­ката Вина за себе си и другите ("Виновният",1983; "Дрян",1985: "Такава орисия мъкна аз – //  цяла­та вина да е у мене"; "Докато чакаш", 1989: "...от този правоъ­гълник балкона,// явяват ти се всички непонесени злини"; "Срам", 1988: "...а ние сме бездушни, не­ми, глухи!"). По възрожденски мо­жем да я наречем поезия на дълга: "...длъжен съм да видя в този Ноев ковчег – // някъде има пробойна" ("3рение и слух",1988). Не е учудващо, че някои от стихотворенията звучат като социални епиграми ("Редактори", 1976, "Ескизи", 1982). Точно обратно – „стозвучно” и музикално се разгръ­щат стихотворенията от вто­рия, "нощния", "новолунния" ци­къл, защото "трябва музика, музика, музика – // хиляди цветни гами,// за да може да се изкаже// едно чувство."

 "Някъде на най-трудната си извивка" песента на Мехмед Кара-хюсеинов заглъхва. Но когато е из­пяла: "Човек се ражда за обикване,// а не за мъст" ("В мъглата", 1986), тя е изпратила най-силното си посла­ние.

Слово, четено при представянето на стихосбирката на Мехмед Карахюсеинов "Не по но­ти. Стихове и рисунки." Подбор и подредба Иван Цанев, художник на корицата Яна Левиева. ИК "Стигмати”, С., 1999.