ХЕРБЕРТ с главни букви

„Натюрморт с юзда” е поредната ни среща с творчеството  на Херберт,  извисил полската литература  до най-високото равнище на хуманността  и художествената значимост. Тази книга, също като „Варварин в градината” и „Лабиринт край морето”, излиза извън обичайното писане  за изкуството и въобще за човека с духовната му „отсамност” и „отвъдност”. И тук Херберт е майстор на перото, разказващ  за  изкуството и неговите създатели. И този път  той превръща завладялата го тема в размисъл за неразрешимите  противоречия у човека. Назначен за лектор по полски език в Холандия, Херберт обиква страната,  нейното изкуство, нейната история и природа, това, което  са холандците.  Ако италианското изкуство е за него „ария, кантата, хорал, възхвала на света”, холандското е „възхвала на всекидневността, на скромността, добросъвестността, интимността”. Любовта му към Италия не угасва, но  той споделя, че се е влюбил  и в Холандия.

Заради „Натюрморт с юзда”, излязла в Полша през 1993 година,  прочетох отново „Варварин в градината”  и стиховете му, които са преведени у нас. Отново се намирах в духовния му свят, където човек не може да се чувства спокоен, тъй като словото на Херберт атакува директно. То е своеобразна етика, съвкупност от въпросите на един  ангажиран ум, на които трябва да се отговори недвусмислено. Херберт е превърнал много от стиховете си в разпит на историята, в безпощадна критика на това, което тя  представлява с неизменното си зло, доказващо нравствената безпомощност на човека. Много от поетическите му творби са размисъл за тази вечна криза на човешкото, за безсилието ни да направим света по-нормален. В тях ги има носталгията  и присъдата, болката и тревогата и от тях напира главното запитване на Херберт – защо човекът не може да бъде друг, защо продължава да бъде загадка и проблем? Йосиф Бродски, превеждал Херберт и оценил поезията му като изключителна морална подкрепа за поляците през годините на комунизма, пише, че той мрази най-вече  „вулгарността на човешкото сърце, която винаги създава опростена версия на човешката действителност”. Тъкмо тази   „вулгарност”  мотивира Херберт да научи колкото се може повече за човешката природа. Тя го  кара  да извлече максималното  познание от своите страдания и трагедията на времето, която за него бе световната война, изгубването на родния град и една драматична съпротива  срещу насилието.  Заради нея той ни казва, че поетът е ”опозиционер, защото не се съгласява с човешката кондиция”. И пак заради  нея  Херберт твърди, че „не трябва да се пренебрегва науката за прекрасното”. Но когато се замислим за вулгарното, вгледани и в себе си,   нещата стават мъчителни. Защото и ние живяхме в епохата на  Херберт, а малцина проумяха, че „Съвсем не се искаше прекалено силен характер / за нашия отказ несъгласие и упорство”. Но да оставим угризенията, защото и  Спиноза, написал, че  „всичко възвишено е тъй трудно, както и рядко”, няма да ни утеши.  И да се доближим  отново до  ХЕРБЕРТ, за когото един полски автор казва, че името му трябва да се пише само с главни букви.

            Поезията на   Херберт показва, че „по-голямата част от нашите вярвания, убеждения, обществени идеи са плод на лош вкус, дори и затова, че ги храним винаги за сметка на другите”  /Йосиф Бродски/.  Но това го показва и неговата есеистика.  Словото на Херберт утвърждава един модел за нравствен и духовен живот, така различен от    „просташките форми на историята”. То, изначално обречено да говори само истината, често ни стъписва  с позицията си, която не търпи уговорки и приблизителност. И това се дължи на факта, че Херберт, още съвсем млад, разбира колко голяма е цената, с която се заплащат  малодушието и конформизма и въобще предателствата спрямо свободата. Той разбира, че векът му, станал проекция на невиждани преди това престъпления, не би могъл да бъде разтълкуван с реториката на полуистините. В този век на кризи, опустошили човешката душа до степен да не вярва в нищо, Херберт призовава да се изтръгнем от  „опростената” и непоетична действителност. Това изтръгване означава  отдаване на митичното, на представата за човека като същество, което ще продължи да „прояснява хаосът” /Новалис/. Това е благородната идея, изповядвана от света, когато  той е живял  с   метафизични хоризонти и още никой не е говорел  за „смъртта на човека”. Херберт знае, че поривите ни ще се окажат безплодни, докато не се преборим с нашата безчувственост. Той  иска от нас да надхвърлим  живота с неговата  експанзия на бездуховното. Само животворната енергия на поетичното и магичното ще ни помогне да  да станем по-истински. Аз поне така възприемам много от посланията на Херберт. Едно от тях намирам и в „писмото” на Вермеер, поместено в „Натюрморт с юзда”. Вермеер или  самият Херберт, защото писмото всъщност е негово, казва, че задачата на творците  не е да решават загадките, а „да ги осъзнаем, да сведем глава пред тях, а също да подготвим очите за нестихващ възторг и удивление”. А ето ги и другите паметни думи на Вермеер-Херберт: ”Ако добре разбирам моята задача, тя се състои в помиряването на човека със заобикалящата го реалност, затова аз и моите събратя по занаят повтаряме безкраен брой пъти небето и облаците, портретите на градове и хора – целия този карнавален космос, защото само в него се чувстваме сигурни и щастливи”. Би могло да помислим, че Херберт, не успял да намери  изход от това варварство, каквото е историята,  съзнателно, с поривите на закъснял романтик,   посяга към илюзията и магиите  на изкуството. И той знае, че красотата, мистичното озарение и творящият дух вече  не говорят много  на  съвременните хора. Знае го добре, че сетивата им не усещат   красотата на „небесното”, за да са подвластни само на  евтините радости, които им дава  масовата култура. И въпреки това Херберт ще твърди, че това не е илюзия и животът ни ще бъде нелепост, ако убием в себе си способността си за „възторг и удивление”. Те са, които открояват  и развиват творческото и духовно начало у човека, само посредством  тях животът ни е ставал поносим и оправдан в естетическо и нравствено отношение. Затова не  трябва да се отричаме от себе си,  от вярата си в красотата и самата Вяра. Доброто, красотата и вярата представляват за него едно цяло. Само те говорят за наличието на Смисъл. В антропологията на Херберт човекът е вкоренен в традицията, която се нарича в я р а   и   с в о б о д а.  Императивът, на който той  се подчинява, е „Бъди верен!”  В контекста на съвременния нихилизъм, сега така  безцветен, а доскоро с багрите на зловещо кафявото или червеното, призивът на поета означава  много. Означава  да не пренебрегваме  „науката за прекрасното”, както и науката  за смирението и състраданието. Така етиката и естетиката на Херберт, както се вижда и от „писмото” на Вермеер, говорят  „на света думи за помирение”, за „откритата хармония, за вечния копнеж по взаимна любов”.  Отказали се  от най-доброто в себе си, за  да бъдем  в състояние на  помрачение, с нашите тривиални страсти  ние се добрахме до сегашния свят, в който всичко е  „търговия и копулация”. Последните  думи са от „Пан Когито за изправеното положение”, където „храмът на свободата/ е превърнат в битпазар”. Потънали в прегръдката на един „живот без тайна” / Муние /, неспособни на възхитата, с която  италианците  и холандците изобрязават  Живота, и с която предците ни   коленичат в Божия храм,  ние сякаш живеем напразно.

 В книгата си „Натюрморт с юзда” Херберт казва: „Свободата, за която са написани толкова много трудове, че е станала бледо и абстрактно понятие, е била за холандците нещо толкова просто като дишането , гледането, докосването на предметите. Не трябвало да бъде дефинирана, нито разкрасявана. Затова в тяхното изкуство няма подялба на велико и дребно, важно и несъществено, възвишено и обикновено”.  И тук е възгледът на Херберт, че предназначението човешко е да бъде свобода и спонтанност,  духовна реалност, за която без омразата и невежеството, всичко има своето значение.  Херберт презира онова  спекулативно мислене, плод на манията ни да измисляме все нови  понятия, ограбващи  красотата на света. Той вярва в силата на разума, но не иска да го превръщаме във фетиш, защото разполагаме и с големите предимства на  интуицията и сърцето. Познанието, което произвежда разумът ни, често пъти е много опасно. Плодовете му, колкото и да са красиви, често пъти са отровни. Тъкмо разумът е сътворил и чудовищата, с които се бори Пан Когито, тези чудовища на абсурдната ни епоха, които са лишени от измерения, но контролират всички пътища към Смисъла и спасението. Тъкмо той ни държи на дистанция от същността на явленията и пълнокръвието на живота. Тъкмо той направи всичко прекалено относително, а следователно и абсурдно. Затова, подвластни на издевателствата му, всички ние, както пише Чеслав Милош, носим „печата на непълната човечност”. Казано с думите на Албер Камю, ние заживяхме в „една история без трансцендентност”. Сигурно затова трябва да  ценим и занапред духа и картините на холандците, но едва ли тяхната свобода ще стане наше притежание.

            Стоиш надвесен над Хербертовите думи, потъваш надълбоко  в тяхната вселена, сътворена от лаконизъм, строгост и удивляваща художественост, и няма как да не се почувстваш покорен  и засрамен. Покорен  заради  Херберт,сътворил образа на Пан Когито.  И засрамен, че си нямал повече от онази „сила на вкуса”, с която да отказваш  послушание. Наистина са доста  изпитанията,  които ни налага Херберт.  Как би могъл да се усеща всеки от нас,  след като е чул дори само това послание на Пан Когито, с което ни призовава да вървим изправени „сред тези които стоят на колене”. И след като сме чули онези  думи, апелиращи към нашата съвест: „оцелял си не за това да живееш / кратко е твоето време трябва да оставиш свидетелство”. Цитираните стихове извикват пак образа  на Херберт, когото са нарекли „поет на мита и културата”, „исторически поет”. Шимборска  пише, че творбите му са „поезия на интелектуалния размисъл”. Хенрик Хлистовски казва, че при Херберт естетиката и етиката са „удивително тясно споени”. А един от преводачите му на руски, Владимир Британишски, го изтъква като „светъл поет, лъч светлина в нашето тъмно столетие”.  Херберт е точно това, за да бъде и поет на свободата и човешкото достойнство,  рядък пример за онази   субстанция, изградена от неподкупна съвест и величието на художническата дарба. „Още в самото начало той превърна своя морален рефлекс във въпрос на вкуса” /Станислав Баранчак/. И така от  родния Лвов през тежките години на нелегалната му дейност в името на свободна Полша, та чак до снимката, показваща участието му  в борбата на „Солидарност”. И после, до самия си край Херберт заедно с Пан Когито  ще се дуелира  с трубадурите на софистиката, в която няма „никаква изисканост на мисълта” и до която прибягват само палачите от стихотворението му „Силата на вкуса”. Мисля си, доколкото са ми известни някои от изказванията му по адрес на посттоталитарната ни съвременност,  че Херберт не си отиде с големи надежди. И в края на живота си той ще се измъчва от „вулгарността на човешкото сърце”, от позорните му заблуди и увлечения,  които не създават смисъл. Искал  винаги  „да вдъхва живот на мъртвите”, той се ужасява и сега от живите. За болките и тревогите на най-късния Херберт разбираме от  „Портрет на края на века” и редица други творби,  както и от гневните   му реплики, адресирани до личности, изгубили доверието му. За Херберт, почти дочакал края на века, си отива един безчовечен  век, „разяден от наркотици”, век на „хаоса алчността и мъченията”. Затова, допускайки, че „все още е време”, Херберт апелира  да бъде призован „Агнеца водата на пречистването”. А ето и какво е написал, вече много болен, в писмото си до едни студенти: „Представляваме безнадеждно малцинство и което е още по-лошо – узурпираме си правото да подгряваме тревогата. Искаме да подтикнем нашите ближни към размисъл за човешката съдба, към трудната любов, която дължим на великите каузи, а също към презрение към всички онези, които с упорство, достойно за по-висока кауза, се стремят да смалят човека и да му отнемат достойнството”. До смъртта си Херберт няма да измени на това „безнадеждно малцинство”. Стиховете му потвърждават  и констатацията на Антони Либера, според която Херберт „вижда съдбата на човека в най-тъмни краски”. Но творчеството и животът му доказват и другото – че той, пак според същия автор, „напук на това запазва вяра – отчасти ирационална – в съществуването на някакъв род и смисъл в общуването: служене на хората чрез словото”.

Познаващ така добре античния свят, Средновековието и Ренесанса, сам изпитал ударите на двайсети век, нарекъл родната си Полша „съкровищница на всички нещастия”, Херберт не храни големи надежди. За него светът  придобива все по-драстичния облик  на „непрестанна деградация” /Колаковски/.  Колко  трагически звучи неговата изповед в един от бревиариите му за живота като  „похитени акорди / зле съчетани цветове и слова / кънтеж на дисосанси / езици на хаоса".Но трагически поет, той наистина не иска и  тогава да бъде поет на абсурда. И той като Йосиф Бродски ще съхрани до гроб благодарността си, че е бил на този свят, че е живял всеотдайно със   своите отчаяния и възторзи. И в епилога на живота си, в часовете на сетното прощаване той  благодари на Господ „за целия този панаир на живота, в който / тъна от незапомнени времена” /”Бревиарий”/.

В „Лабиринт край морето” Херберт сочи като смъртен грях на съвременната култура, че „тя малодушно избягва фронталното стълкновение с висшите ценности”. Упрекът му звучи като присъда и когато твърди, че съвременният човек си мисли , че може да мине „без образци /както естетически, така и нравствени/.  Това поражда  омразата му към „бедните утописти, дебютантите в историята, подпалвачите на музеите”. С нея той отхвърля  съвременния нихилизъм, ненавиждан и от Чеслав Милош, който казва, че човек „ не може да живее върху подвижни пясъци”. Херберт е убеден, че трябва да се вярва в нещо, че той  трябва да запази  спомена си за изгубения роден град, за уроците на учителя, разкрил му тайните на природата, за дървената перодръжка, с която е изписвал като малък думите на удивление и наивна вяра. Трябва да се вярва, защото на света са били някога  художниците на  Италия и Холандия, защото са били строителите на катедралите. Били са дръзновените умове, изгаряни на кладата. На всички тях Херберт дължи голямата си благодарност, изречена в  стиховете и есеистиката му. Осъзнал дълбоко тяхното душевно богатство, той пише в „Цената на изкуството” от „Натюрморт с юзда”: „Ние сме тези, които са бедни, много бедни. Голяма част от съвременното изкуство застава на страната на хаоса, жестикулира в празното пространство или разказва историята на собствената, безплодна душа”. В стихотворение, посветено на Елзенберг, когото е нарекъл свой учител,  поетът казва: „Живяхме във времена които наистина бяха разказ на идиот / Пълен с врява и престъпления”. Но въпреки това  Херберт не стига да крайния песимизъм на един Чоран, например. Нещо повече, той се укорява веднъж за твърде мрачната тоналност в творбите си, казвайки: ”Би трябвало вече да престанем да мъчим ближния с повтарянето, че животът няма смисъл/.../. Казва ни още  и това:  „Песимизмът – ето какво навреди на изкуството./.../ Сам аз съм пълен с вина, защото стиховете ми не са никак радостни и засмени. Но това е поради факта, че понякога тъгата трябва да предизвика бунт, да стане зов за нещо по-добро, по-светло”.

            Такъв зов са и книгите му „Варварин в градината” и „Натюрморт с юзда”, както и цялата му есеистика. „Работейки усърдно за красотата, предизвиквам добро” – говори ни Херберт. Той се интересува страстно от историята и  „вечният и едновременно с това променящ се човек”. Интересува го „ще съхрани ли човекът своята природа”. Но комай най-вече го занимава проблемът за ценностите, които „трябва да бъдат постоянни”. На това се дължи и любовта му към миналото, към  натюрмортта и към всичко, което  вижда в световните музеи. „Сред крясъка на света, сред крясъка на идеологията” поетът  намира път към чудесата, за които ни разказва в своята есеистика. Те са една от причините да оцелее духовно, както и Бодлер се опитва  да оцелее, пишейки своите статии за изкуството. Възприемайки  европейската култура като средиземноморска, Херберт издига  любовта си към Гърция и Италия до апотеоз на онази сакралност, без която европейската история е само   разказ на един безумец. Не толкова заради изключителната ерудиция, с която  осмисля сътвореното от човешкия гений, а заради съдбовната му приобщеност към  красотата,и заради  мъдростта, с която ни говори,  неговите есета са сред най-хубавото, посветено на тази тема. И поради това  са преведени на толкова езици. Те  са написани от магьосник,  за който  времето е престанало да бъде еднопосочно. Със своята „машина на времето” той се връща в предисторическите времена на човека, осъзнал се  като художник, като същество, различно от неразумните стихии, за да може да рисува, да твори /”Ласко”/. Същата машина го връща и във времето, когато се строят  катедралите на Европа, във времето на  албигойците, инквизиторите и трубадурите, в епохата на любимия му Пиеро дела Франческа. „Арл”, „Сиена”, „Спомени от Валоа” – самите заглавия на творбите му говорят вече за духа на Херберт, за този „варварин” в пъстрата градина на значимото и трагичното, накарала го да се почувства  „гражданин на Земята, наследник не само на гърци и римляни, но почти на безкрайността”.

            И още няколко думи за „Натюрморт с юзда”, необикновен разказ за холандското  изкуство на  седемнайсети век, но  и за  Холандия изобщо, която Херберт нарича „царство на вещите”, „голямото княжество на предметите”. Сигурно  холандците са му извънредно благодарни, както и гражданите на Венеция изпитват същата благодарност към Бродски, изговорил чудесни слова  за този град на изкуството, дворците и каналите. Трябва да са много написаните неща за холандската живопис, за наводненията, отнели живота на хиляди, за демократичния дух на страната в едно време, когато навсякъде  в Европа  се шири деспотизмът, за борбата на холандците срещу окупатора, за нечуваната  мания по лалетата, за това чувство на холандеца, придържащо го към конкретиката на съществуването и порядъка, при който се ценят повече тихият стоицизъм и привидно непоетичната, но пълна  със смисъл привързаност към човешкото ежедневие. Книгата на Херберт трябва да е сред най-ценното, посветено на Холандия, защото  е написана от необикновен поет и се ражда от  все същата му  страст  да разбере, да проникне в психологията на времето и човека,  за да ги  сравни с това, което сме ние днес. В този смисъл и „Натюрморт с юзда” е  важен  щрих към неговата философия на живота, към личната му онтология, към неговата етика и естетика. И тази книга на Херберт  е в съзвучие с мисълта му, че „Миналото не е покрит с плесен музей, това са хората с техните страсти и грешки, хора, които са живели някога, приличали са на нас”. За Херберт, както вече е писано, изкуството и животът имат две страни. Едната  се представя от героичното и патетичното, от дълбоките страсти, които те  предизвикват, с една дума – това е необикновеното, изключителното, накарало човека да мисли за възвишеното и трансцендентното. А другата им страна се отнася до делничното и уж баналното, до  семплата всекидневност, до смирено осъзнанития дълг, че  не трябва да отиваме  прекалено далеч в поривите и въжделенията си. Или, както ни съветва  и Далчев, нека да се придържаме към конкретиката на живота, защото и там пулсира  неговата одухотвореност и празничност. И там се разкрива чудото на живота, това „чудо на задните дворове”, където той също ни се представя в „своята безсмисленост щастлива”. С книгата си за Холандия Херберт възпява точно тези „задни дворове” на съществуването, нарисувани от художниците и представляващи значима  човешка реалност. Ще ми се и аз да видя някога Холандия, но заради написаното от Херберт имам чувството, че съм бил  там, че вече съм общувал с обикновените й хора и с нейните художници, че съм влизал в техните ателиета, че съм бил  свидетел и на войната с испанците, и на издевателствата спрямо Торенциус, автор на картината „Натюрморт с юзда”.Огромният талант на Херберт ни дава повече от това, което ще получим и от най-дългия престой в Холандия. Колко прав е Збигнев Бенковски, написал, че „За Хербертовата Холандия не можеш да говориш просто така, без да слезеш от коня”. Защото, казва ни го пак той,  „Това е дневник от пътешествието по света на мислещия човек”  и защото Херберт е разбрал,  „дълбините и полетите на холандския буквализъм, в който всяко нещо в света, дървото в пейзажа, прозорецът, полуоткрехнатата врата говорят красноречиво не за идеята, не за абстракцията, а за конкретността на човешкото живеене, за греховната суровост на реалността”.  Херберт и този път е ХЕРБЕРТ  с главни букви!

            Збигнев Херберт разбра докрай:

-нощта на Паскал

-природата на диаманта

-меланхолията на пророците

-гнева на Ахил

-лудостта на палачите-   

-сънищата на Мария Стюарт

- неандерталския страх

-отчаянието на последните ацтеки

-Ницшевата дълга агония

-радостта на художника от Ласко

-възходът и упадъкът на дъба

-възходът и упадъкът на Рим

    /”Пан Когито и въображението”/

Той   „опази завета” и напуска света,  без да е  повярвал нито веднъж в  онези „четирима ездачи на апокалипсиса” от неговата „Елегия за сбогом на перото мастилото лампата”. Отвратен и потресен от „монотонния поход и неравната борба / на бандити начело на оглупели тълпи / срещу шепата праведни и разумни”, той ще бъде винаги  на страната на последните.  Ако поетът , както го признава,  често се обръща „към античните имена и теми”, направил го е заради стремежа си да разбере „какъв смисъл имат за нас такива почтени понятия като свободата и човешкото достойнство”. Гърция, Италия и Холандия  са в творчеството му  огледало , отразяващо и гърчовете, и упованаията на съвременния човек. Чеслав Милош твърди, че „Поезията на двайсети век, с това, което в нея е най-съществено, е събиране на данни за върховните неща в човешката кондиция”. Данните, събрани от  Херберт, са превърнати  в прозрения за човешката участ, които трябва да проумеем както трябва.  За да бъдем поне малко като него и заради плахата и несигурна увереност , че неговият  Пан Когито няма да ни отхвърли съвсем.

                                                                                              Божидар Кунчев

„Натюрморт с езда”, „Варварин в градината” и стиховете на Херберт в „Силата на вкуса” станаха достояние на българския читател  благодарение на  проникновения и талантлив превод на Вера Деянова. Трайната й съпричастност към най-значимото в полската литература заслужават възхищение и огромна благодарност. И трите книги на Хербет дължим на ИК „Стигмати”, на която също трябва да благодарим.