„ДА СЪЗДАВАШ ЖИВОТ“ (Иван Пейчев)

Иван Пейчев живееше на б р я г, от който постоянно искаше да избяга, въпреки че го обичаше горещо. С корабите на своята фантазия той често го напускаше, за да скита в несъществуващи морета. Но веднъж напуснал брега, той го влагаше в сърцето си. Иван Пейчев познаваше мъчителните си раздвоения. Иначе нямаше да се изповядва, че морето ще разкъса неговия флаг, „ако не е със тебе оня бряг, / от който ти за някъде си тръгнал“ („Отплуване“). Ако не отчетем тази особеност на Пейчев, лириката му ще остане недоразбрана. Трудно ще ни бъде и да проникнем в необичайното от неговия живот, разкъсан между София, Шумен и Калофер, за да завърши в София, където поетът се отказа от „книжните кораби“, предпочел вместо мечтите носталгията.

Той не искаше да запомни цената на килограм месо, ненавиждаше света на потребителите, които предпочитат пред стиховете на Рембо някаква лъскава вещ. Той не държеше на нищо освен на човешкото достойнство, на човешката свобода, на истината. Като поет го привличаха „посоките на безпределността“ („Далечно плаване“). Иван Пейчев се измъчваше заради тяхната не­пости­жимост. Но това, което го измъчваше най-силно, беше опитът да го лишат от неговия бряг на хората, за да го хвърлят всред една всесилна самота. За нея той написа, че притежава „отвратителното свойство / да подменя / дори самия теб“ („Не е най-страшното“). А Иван Пейчев не искаше да бъде подменен. Според неписания закон на всички „невероятни гладиатори“ той не трябваше да бъде подменен. И поетът не го допусна.

Иван Пейчев писа неведнъж за м о р е т о. То бе наистина щастливо откритие в неговите търсения. Но морето не беше цел, а средство, чрез което поетът се разкриваше. Корабите и чайките, рибарските мрежи и попътният вятър, пристанищата и „крайбрежната позла­та“ – те не са привлекателен декор, а неотменима съставка на една символика. Чрез многозначния образ на морето Иван Пейчев разкрива вечното движение в нашия свят. Независимо от всички превратности, изборът ни може да бъде само един – да не се отказваме, дръзновено да вървим по неизброимите стръмнини на брега, на тази наша човешка земя, където е смисълът на всичко. Но за Пейчев морето беше и символ на категоричното му разбиране, че не всичко е в границите на човешките възможности. И невинаги можем да проумеем скритото и в самите нас, и в света, който ни заобикаля.

Осъзнал единството на света, проникнал в диалек­тиката на това пленително многообразие, в което денят се редува с нощта, бурята със затишието, а радостта с тъгата, душата на поета прелива от жизнерадостни чувства. Той не ги изразява шумно, с някаква юношеска предизвикателност, защото не може да забрави „наслоените мисли и спомени“. Нека да си припомним стихотворението „Простор“. При Иван Пейчев не са много часовете, в които се радва на пълно сливане с неспирния живот, с целия свят. Изпитал несравнимата наслада, че е свързан с всичко около него, той се отдава на едно вътрешно равновесие, на спокойствие, заредено с мъдростта на разгаданите тайни. Това е предимството на зрелостта, прогонила мимолетното и несигурното, за да те срещне с истината на трайното, вечното. Ето защо поетът казва в стихотворението си „Простор“:

 Светът е обширен,

 деня – необятен и светъл.

 Ти нищо в размисъл

 самотна не ще разрешиш.

 Измий си в росата

 предутринно хладна лицето,

 с големия вятър

 косата си буйна среши.

 Тръгни без посока

 по някой от дългите пътища,

 върви под небето,

 където те той поведе.

 Голотата си прелестна

 там пред тебе гората напъпила

 ще разкрий, за да станеш

 във миг и мъдрец, и дете.

Мисля, че заедно с „Далечно плаване“ „Лаконично небе“ е другата му най-физиономична книга. В нея е синтезиран целият му творчески опит. Най-хубавите му стихотворения са резултат на стремежа му да пише сбито. Намекът е станал равносилен на обстойно изведеното внушение. Поетическият му език, запазвайки своята предишна мекота, е освободен от красивите, но понякога излишни епитети. В „Лаконично небе“ са малко и стихотворенията с римувани куплети. Занапред Иван Пейчев щеше да разчита предимно на свободния стих, който му предоставяше повече възможност за разкри­ване на чувството. Поетът е сътворил образи, които се отличават с безспорна оригиналност. Но над всичко стои умението му да събере в книгата си творби, които се подчиняват на една премислена концепция. Какво искаше да ни каже с тази стихосбирка поетът? Нищо повече от истината за себе си. Без да бъде императивен, той ни внуши императивите, на които се беше подчинявал.

„Лаконично небе“ е драматичен монолог за отплуването и завръщането. Сложният характер на изповяданите чувства се предпоставя от преживяното, което се ражда в душата на един мореплавател, който се беше уморил, но храбро се противопоставяше на своята умора. Често пъти неговите отплувания и завръщания не бяха сполучливи. Лицето на този мореплавател беше сурово и потъмняло от студените ветрове, които го бяха брулили неведнъж по време на рискованите му пъ­тувания към „синята черта“ на вътрешната свобода. Но душата му не беше закоравяла, тя си оставаше все така чувствителна, богата на пориви, които никой не може да унищожи. Уморен след многобройните си изпитания, този мореплавател беше намерил пристан в един малък град. И тъй като не можеше вече да пътува истински, той сядаше понякога край реката и пускаше по нейното течение „книжни кораби“. Те трябваше да стигнат до морето, защото „всички реки се вливат във морето“ („Завръщането ти“). Той знаеше, че с книжните кораби няма да стигне доникъде и все пак не се от­казваше от своите „книжни флотилии“ („С книжните кораби“), тъй като му помагаха да бъде верен на себе си, да съхрани героичния си романтизъм. Този стар мореплавател отдавна беше разбрал, че „Истинските тъжни / и страшни кораби / откриват Америка“. И той не искаше да пътува с тях, защото душата му беше почувствала вече умората от познанието. В минути на голяма горест поетът, който живееше в сърцето на този мореплавател, беше написал:

Не съществува твоето море

с небе от влажен чист седеф,

с гемии, направени от вятър и покой.

Ти самия не съществуваш, капитане мой,

и никога за никъде не ще отплуваш.

     („Не съществува твоето море“)

В такива моменти той се е чувствал като „вик, превърнат / във мълчание“ („Не ще достигнеш вече оня бряг“). Но ето че старият мореплавател изведнъж можеше да забрави за кошмарите си, дочул вълшебното почукване на астмите. Затворен в стаята си, той напрягаше слух в предчувствие на едно спасително преображение:

 Аз се вслушвам и в миг ме обграждат

 тези вечни добри шумове,

 във които прекрасни се раждат

 неизвестни за нас светове.

 Шумове на криле и растения

 с оня смисъл тъй прост и добър:

 да създаваш живот без студеното

 и жестоко познание – смърт.

                („Шумове“)

 В неговите стихове и любовта играе ролята на спасител, но тя може да бъде и сила, която разрушава и унищожава. В лю­бов­ни­те му сти­хо­ве ин­тим­но­то се преп­ли­та с нравственото. Любовната ли­ри­ка на Пейчев но­си емо­ци­онал­ни­те бе­ле­зи на не­го­вия ця­лос­тен по­ети­чес­ки свят. И тя ни раз­к­ри­ва ха­рак­те­ра на раз­д­во­ени­ето у поета. Осъщественото при не­го е по-ряд­ко от надеждата, с ко­ято жи­вее постоянно. Той упо­ри­то се стре­ми да за­дър­жи за­во­юва­ния миг на щастие, за­що­то поз­на­ва страш­на­та мъ­ка от раздялата. И за­що­то знае кол­ко бър­зо се про­ме­нят чувствата. Стиховете на Пейчев ни раз­к­ри­ват кол­ко е крех­ка ма­те­ри­ята на любовта, с кол­ко от­го­вор­ност тряб­ва да живеем, ко­га­то обичаме. Любовта тряб­ва да ос­мис­лим с им­пе­ра­ти­ви­те на един висш морал, за кой­то не тряб­ва да заб­ра­вя­ме никога. Иначе ни ос­та­ва учас­т­та да жи­ве­ем с ед­на неп­рос­ти­ма вина.

Многолик и еди­но­същ в сво­ите по­ри­ви и страдания, в зат­во­ре­ния кръг на ед­на не­оби­чай­на чувствителност, той раз­ру­ша­ва­ше и стро­еше неп­ре­къс­на­то мостове, ко­ито из­веж­да­ха към бре­га на хората. Той на­пи­са сти­хо­ве за лю­бов­та и при­каз­ния свят на нейна­та „чу­дес­на тай­на“ („Улицата е се­га без­к­рай­на“). Той въз­пя лю­би­ма­та си есен с нейно­то „спо­кой­но ко­ле­ба­ние“ („Пладне в Несебър“). Имаше часове, ко­га­то ис­ка­ше да я забрави, но то­ва все не му се удаваше, за­що­то есен­та мо­же­ше да му вър­не всичко. Написа и чу­дес­ни сти­хот­во­ре­ния за мал­кия Калофер, кой­то пре­вър­на в го­ля­ма ме­та­фо­ра на сво­ята тъ­га и надежда. Но как­во­то и да спи­ра­ше не­го­во­то внимание, той не­ми­ну­емо го из­ди­га­ше до размисъл, кой­то ни ангажира.

Случаят ме срещ­на с по­ета в ед­на от не­го­ви­те пос­лед­ни есени. В ця­ло­то му твор­чес­т­во есен­та се рад­ва на пос­то­ян­но присъствие. Като те­ма тя из­ра­зя­ва най-същест­ве­но­то в ду­шев­на­та му нагласа. Влюбен до бол­ка в есен­ни­те здрачове, по­етът неп­ре­къс­на­то пи­ше­ше за тях. Те пре­да­ва­ха най-доб­ре вътрешните, де­ли­кат­ни­те из­ме­ре­ния на вро­де­на­та му мечтателност. Иван Пейчев по­тъ­ва­ше в свет­ла­та ме­лан­хо­лия на те­зи здрачове. Те му по­ма­га­ха да се доб­ли­жи до се­бе си и той бо­гот­во­ре­ше есента, ко­ято им бе­ше да­ла живот. Поетът я бе­ше из­диг­нал до рав­ни­ще­то на пър­вос­те­пен­на метафора, в чи­ято те­ри­то­рия се раз­по­ла­га­ха не­го­ви­те сък­ро­ве­ни мис­ли и чувства. Разгърнете стра­ни­ци­те на „Далечно пла­ва­не“ и „Лаконично не­бе“, за да си при­пом­ни­те как­во бе­ше есен­та за Иван Пейчев. Не слу­чай­но той на­ре­че и ед­на от сти­хос­бир­ки­те си „Есен на бре­га“, а пиесата, ко­ято му до­не­се най-ви­со­ка­та бъл­гар­с­ка награда, се каз­ва „Всяка есен­на ве­чер“. Иван Пейчев споменаваше, че хо­ра­та има­ли всич­ки­те сезони, а той си имал са­мо есента. Като пре­съз­да­ва­ше в ли­ри­ка­та си нейна­та тъж­на и мъд­ра царственост, той изповядваше, че вся­ко пос­тиг­на­то щас­тие е са­мо крат­кот­рай­на по­бе­да на илюзията. Като пре­сът­во­ря­ва­ше мно­гоз­нач­ния об­раз на есента, Иван Пейчев из­ра­зя­ва­ше чув­с­т­во­то си, че на­ши­те стрем­ле­ния към чис­тия свят от­въд ба­нал­но­то при­ли­чат на есента. Родени ка­то нея вър­ху гра­нич­на­та бразда, раз­де­ля­ща цар­с­т­во­то на топ­ли­на­та от цар­с­т­во­то на ле­де­ния мраз, те бър­зо се прев­ръ­щат на спомени, а пос­ле от спо­ме­ни­те се раж­дат но­ви стремления. И то­ва про­дъл­жа­ва до часа, в кой­то нас­тъп­ва умората. Когато тя въз­вес­ти сво­ята по­бе­да в жи­во­та на Иван Пейчев, по­етът нам­ра­зи есента. Той бе­ше откровен, за да ми приз­нае кру­ше­ни­ето си, а не­го­ва­та храб­рост му бе­ше поз­во­ли­ла да го приз­нае дос­та пре­ди то­ва и пред се­бе си. В здра­ча на есен­та треп­тя­ха и кри­ла­та на из­мъч­ва­ща­та го нос­тал­гия по вре­ме­то на дра­ма­тич­на­та му младост.

Като меч­та­тел­на на­ту­ра Иван Пейчев бе­ше за­щи­та­вал неп­ре­къс­на­то сво­ето пра­во на са­мо­тен раз­ми­съл за съ­щи­на­та на живота. В она­зи да­леч­на есен на пър­ва­та ни среща, оза­рен от кра­си­во­то без­мъл­вие на не­го­ва­та не­под­ра­жа­ема артистичност, аз по­чув­с­т­вах мощ­та на ед­но чо­веш­ко и твор­чес­ко безкористие. И узнах, че не­го­ви­те си­но­ни­ми са „все­от­дайност“, „об­ре­че­ност“ и „не­под­куп­ност“. Иван Пейчев спо­де­ли то­га­ва нещо, в ко­ето бе­ше вяр­вал през всич­ки­те си години: „Ние не мо­жем без поезия. Ако тя изчезне, то­ва би оп­ро­вер­га­ло са­ми­те нас. Защото жи­во­тът би обеднял. Аз не мо­га да си пред­с­та­вя един свят без по­езия“. Това са ду­ми на ро­ден поет, кой­то в бук­вал­ния сми­съл бе­ше из­б­рал из­кус­т­во­то за своя един­с­т­ве­на съдба...

                                                    ***

Споделеното до­тук на­пи­сах в средата на 80-те години. И се­га усе­щам по съ­щия на­чин Иван Пейчев. Стиховете на по­ета си ос­та­ват все та­ка хубави, на­си­те­ни с бо­гатс­т­ва­та на ед­на чув­с­т­ви­тел­ност и мисловност, ко­ято и за­нап­ред ще ме покорява. Те не са ос­та­ре­ли и ед­ва ли ня­ко­га ще остареят, за­що­то са ис­тин­с­ка поезия. Убеден съм, че та­ка си мис­лят и другите, ко­ито поз­на­ват ли­ри­ка­та на Иван Пейчев.

Веднъж, ка­то ста­на ду­ма за най-ран­ни­те му твор­би и по-кон­к­рет­но за ед­на от тях, на­ре­че­на „Приказка за грош“, по­етът ми каза: „Занимавах се с ед­на ог­ром­на самотност, ако са­мот­нос­т­та е ня­как­во за­ня­тие“. Признанието му, как­то всич­ки­те му дру­ги признания, не­за­ви­си­мо да­ли се раж­да­ха в раз­го­вор или в сти­хо­ве­те му, и то­зи път бе крат­ко и мно­го съдържателно. Пейчев си приз­на­ва­ше за са­мо­та­та на сво­ята младост, обяс­ни­ма с не­го­ва­та чувствителност, но и с об­с­то­ятел­с­т­ва­та на жи­во­та му в скуч­на­та провинция. Занятието му на са­мот­ник пос­ле ще­ше да се пре­вър­не в не­го­ва съд­ба за цял живот. Огромната самотност, от­п­ри­щи­ла вдъх­но­ве­ни­ето му на млад поет, ще­ше да бъ­де и в края на жи­во­та му атмосферата, при ко­ято се раж­да­ха най-ху­ба­ви­те му творби. Самотен той ще­ше да се чув­с­т­ва ви­на­ги и навсякъде, ко­ето пък ни ка­ра да се за­пи­та­ме за причината. Отговорът е в са­ма­та му по­езия и не са ед­но и две сти­хот­во­ре­ни­ята му, от ко­ито се разбира, че той, ро­ман­тич­но извисеният, не би мо­гъл да но­си дру­го в сър­це­то си ос­вен ед­на не­из­ли­чи­ма самота.

На Пейчев му се пад­на да жи­вее в без­ц­вет­ни времена, в дъл­ги­те и под­ли го­ди­ни на страх, лъ­жа и насилие. Затова той пос­то­ян­но се зав­ръ­ща­ше в се­бе си, в сво­ето вът­реш­но време. Не мо­же­ше да не го из­мъч­ва носталгията, за­що­то бе­ше вяр­вал в пре­ус­т­ройс­т­во­то на бол­ния чо­веш­ки свят. А све­тът не бе ста­нал по-добър, тък­мо обратното. И за­то­ва нос­тал­ги­ята го връ­ща­ше назад, към времето, ко­га­то бе вярвал. Тя бе­ше не­го­ви­ят ис­тин­с­ки живот, един жи­вот със спо­ме­на за отминалото, за Вутимски и дру­ги­те приятели, ко­ито си бя­ха отиш­ли от света. Със спо­ме­на за всич­ки­те оне­зи дни и нощи, когато, по­тъ­нал в све­та на книгите, той се е надявал, че хо­ра­та ще се про­ме­нят и че в чо­веш­ко­то сър­це един ден ще има по­ве­че доб­ро­та и любов. Носталгичен и са­мо­тен, Иван Пейчев пи­ше­ше сво­ята по­езия и с нея той се от­б­ра­ня­ва­ше от ед­на действителност, ко­ято не мо­же­ше да приеме. Другото, ко­ето му по­ма­га­ше да се съхрани, бе све­тът на доб­ри­те приятели, на не­го­ва­та Анна Пейчева. Приятелите и се­мейс­т­во­то си той бе пре­вър­нал в он­зи пристан, без кой­то жи­во­тът ста­ва непоносим. Но са­мо­та­та си ос­та­ва­ше и тя бе най-си­гур­но­то му притежание. Всъщност Пейчевата са­мо­та бе по­етич­но­то в при­ро­да­та му, най-ин­тим­на­та част в наг­ла­са­та му, в ко­ято се раж­да­ха не­го­ви­те об­ра­зи и мисли. И тук не­ка да изтъкна, че та­зи са­мо­та не бе не­гов патент. Това бе и са­мо­та­та на мно­го по­ети пре­ди него, ко­ито без да са го искали, чес­то или пос­то­ян­но са се чув­с­т­ва­ли ка­то чуж­ден­ци в света. Но Пейчев съ­умя да на­си­ти са­мо­та­та си с осо­бе­на тоналност, за да я пре­вър­не в не­що за­пом­ня­що се. И та­ка са­мо­та­та ве­че мо­же­ше да се на­ри­ча и с не­го­во­то име.

 Разбира се, че и то­зи път аз го­во­ря най-ве­че за мо­ите възприятия. Но те на­ми­рат ос­но­ва­ние в твор­чес­т­во­то на поета, в съд­ба­та му и в това, че съ­що го познавах, ма­кар и в края на жи­во­та му. Доминиращото в не­го­ви­те сти­хо­ве на­ис­ти­на е тъгата. Техният ос­но­вен тон е елегичният. Чувството за самота, за всич­ко онова, ко­ето жи­во­тът му е отнел, сво­бо­да­та и кра­со­та­та на морето, та­ка раз­лич­ни от чо­веш­кия свят, нат­рап­чи­во­то усе­ща­не за неп­ре­къс­на­та раздяла, ме­лан­хо­ли­ята на есента, ми­съл­та за бър­за­та пре­ход­ност на чув­с­т­ва и пориви, на сми­съл и на­деж­да – ни­ма не са то­ва най-съ­щес­т­ве­ни­те не­ща в ли­ри­ка­та на Иван Пейчев? Тъй че пред­с­та­ва­та ми не мо­же да бъ­де субективна.

А как­во бе­ше жи­во­тът му? Онова, ко­ето бе по­ис­кал в нес­по­койна­та си мла­дост на размирник, не се бе­ше сбъднало. Затова Пейчев си ос­та­на до края с чув­с­т­во­то на мъ­чи­тел­на неудовлетвореност, пре­ми­на­ва­що и в гняв. Живееше бедно, поч­ти не бе за­емал ня­как­ва служба. Не го на­пус­на ни­то за миг она­зи не­го­ва критичност, за­ра­ди ко­ято си бе имал и неприятности. Искаха от не­го да бъ­де в ду­ха на офи­ци­ал­на­та поезия, но той ня­ма­ше дар­ба­та да из­ме­ня на се­бе си. Отвращаваше се от из­тър­ка­ни­те кли­ше­та и за­то­ва на­пи­са сти­хо­ве и пиеси, ко­ито бя­ха дос­та по-раз­лич­ни от на­ло­же­ни­те нормативи.

Върнете се към пър­ви­те му сти­хос­бир­ки от вре­ме­то на най-страш­ния дог­ма­ти­зъм и ще ви­ди­те кол­ко ред­ки са из­не­ве­ри­те му. И до­ри ко­га­то се на­сил­ва­ше да пи­ше по об­щоп­ри­етия начин, той все подсказваше, че ня­ма как да се промени. Иван Пейчев мо­же­ше да бъ­де ве­рен са­мо на по­ети­чес­ко­то си „Аз“, на естетиката, на ко­ято го бя­ха на­учи­ли лю­би­ми­те му автори. Той бе­ше осъз­нал още на мла­ди­ни из­к­лю­чи­тел­на­та си от­го­вор­ност пред словото. Затова, кол­ко­то и мал­ко да бя­ха не­го­ви­те компромиси, той се срамуваше, че ги е допуснал. И в та­зи връз­ка ще при­пом­ня думите, ко­ито ми ка­за веднъж: „Поезията, то­ва е най-страш­но­то нещо. Че тя се прев­ръ­ща в документ, а мно­го чес­то и в об­ви­ни­те­лен акт. Не мо­жеш да кажеш, ама то­ва аз съм го пи­сал прос­то при та­ки­ва об­с­то­ятел­с­т­ва или за се­бе си съм го писал. Всяко оп­рав­да­ние при тия слу­чаи с обстоя­телства, с как­во­то и да е било, има са­мо ед­но оп­ре­де­ле­ние – страх“.

Обхванат пак от по­ред­ния прис­тъп на уг­не­те­ни­ето и са­мо­та­та си, или по­ра­ди дру­га ня­как­ва причина, Иван Пейчев зам­лък­ва­ше за дълго. Като се зап­ри­каз­вах­ме един път на та­зи тема, той ми ре­ци­ти­ра Далчевото двустишие: „Отдавна всич­ки кни­ги са про­че­те­ни / и всич­ки пъ­ти­ща на спо­ме­на са ми­на­ти“. С не­го ис­ка­ше да ми обяс­ни при­чи­на­та за ед­но от сво­ите по­ред­ни мълчания. После той по­бър­за да ми каже: „Дните на мъл­ча­ние в ни­ка­къв слу­чай не га­ран­ти­рат ни­що ос­вен ед­ни за­гу­бе­ни дни на мълчание, за ко­ито чо­век на мо­ите го­ди­ни би мо­гъл до­ри да съжалява... Но как­во пък всъщ­ност би мог­ла да га­ран­ти­ра ед­на досадна, веч­но пов­та­ря­ща се и ви­на­ги не­умо­ли­ма бъбривост. По-доб­ре от вре­ме на вре­ме да мълчим, от­кол­ко­то неп­ре­къс­на­то да дрън­ка­ме глу­пос­ти“. И с пос­лед­ни­те си ду­ми той ми бе до­ка­зал кол­ко е раз­ли­чен от онези, ко­ито из­да­ва­ха кни­ги­те си ед­на след друга, забравили, че по­ези­ята не до­пус­ка бъбривост.

Не ми се вярва, но из­ми­на­ха тол­ко­ва го­ди­ни от пър­ва­та ни среща. Съдбата се раз­по­ре­ди така, че да се виж­да­ме чес­то в мал­ко­то време, ко­ето му оставаше. В то­ва сгъс­те­но вре­ме аз нап­ра­вих всъщ­ност пър­ви­те си по-се­ри­оз­ни крач­ки в ла­би­рин­та на познанието. От Пейчев слу­шах за по­ети и книги, ко­ито ско­ро щя­ха да ста­нат и моя съдба. Той го­во­ре­ше да Достоевски и Далчев, за Ботев и Вутимски, за тайна­та на мо­ре­то и за сво­ята лю­би­ма есен. В къс­ни­те ве­че­ри го слу­шах ня­кой път да каз­ва и свои стихотворения. Неизличим е спо­ме­нът ми, ко­га­то вед­нъж ми ре­ци­ти­ра сти­хот­во­ре­ни­ето си „Есен на бре­га“. Имах то­га­ва ед­но при­ми­тив­но касетофонче, ко­ето нея ве­чер бях взел със се­бе си. И та­ка на маг­не­то­фон­на­та лен­та ос­та­на за­ви­на­ги гла­сът му, мъ­жес­т­вен и тревожен, то­пъл и човешки, гласът, кой­то има­ше са­мо Иван Пейчев. Той чес­то споменаваше, че единственото, ко­ето му остава, е да се дър­жи ка­то поч­тен човек, а ду­ми­те му означаваха, че се из­мъч­ва мно­го от мо­рал­но­то ни пропадане. Веднъж, в със­то­яние на край­на потиснатост, ми каза, че из­пит­ва срам пред мен за­ра­ди времето, в ко­ето живеем. Очевидно го из­мъч­ва­ше чув­с­т­во­то за вина, ко­ето из­мъч­ва­ше и Радой Ралин. Това чув­с­т­во го под­с­каз­ват и ня­кои от сти­хот­во­ре­ни­ята му.

Иван Пейчев пре­зи­ра­ше чо­веш­ка­та ограниченост, глу­пос­т­та на хората, по­зор­на­та лекота, с ко­ято при­ема­ха да ги манипулират. Отвращаваше го то­зи свят на уни­фор­ме­но мис­ле­не и чо­веш­ко безличие. Той го бе оп­ри­ли­чил на ан­г­лийс­ка­та ливада, в ко­ято тре­ва­та е та­ка окосена, че да ня­ма по-ви­со­ко и по-ниско.

Един-един­с­т­вен път из­ля­зох­ме за­ед­но от не­го­вия дом, ко­га­то тряб­ва­ше да пъ­ту­ва­ме за провинцията, къ­де­то се иг­ра­еше не­го­ва пиеса. Вървях до не­го и же­на му и та­ка ми се ис­ка­ше ня­кой да ме ви­ди в то­зи момент. И съ­щев­ре­мен­но имах стран­но­то усещане, че ни­ко­га по­ве­че ня­ма да се пов­то­ри то­ва събитие. Същото усе­ща­не ме връх­ле­тя и ко­га­то Иван Пейчев из­ле­зе на сцената, за да се пок­ло­ни на въз­тор­же­на­та публика. Не ми­на мно­го вре­ме и тряб­ва­ше да го ви­дя ве­че в болницата. А един юл­с­ки сле­до­бед Анна Пейчева ми съ­об­щи по телефона, че той е починал. Веднага се озо­вах в бол­нич­на­та стая, за да ви­дя то­зи път са­мо без­жиз­не­но­то му тяло. Смъртта, ко­ято не­на­виж­да­ше и с ко­ято по един свой на­чин се бе примирил, бе ре­ши­ла да ни го отнеме. Той, как­то ми го бе казал, не ис­ка­ше да го заб­ра­вя и аз не съм го забравил. А сега, ве­че на годините, на ко­ито са­ми­ят той беше, ко­га­то се запознахме, раз­би­рам по-доб­ре и самотата, и нос­тал­ги­ята му. Разбирам и морето, и не­го­ва­та есен, ко­ито от­дав­на се пре­вър­на­ха и в об­ра­зи на мо­ята свобода. Иска ми се пак да чуя он­зи звън на телефона, с кой­то ме ви­ка­ше при се­бе си, за да пийнем не­що и да си поприказваме. Но и то­ва ня­ма да се случи. Той дейс­т­ви­тел­но за­ми­на от­дав­на на сво­ето да­леч­но пла­ва­не и „ко­ра­ба не ще се вър­не“ никога. Останаха ни стиховете му, които и сега създават живот.

·         Статията е поместена в книгата “Да отидеш отвъд себе си”. Изд. “Балкани”, 2007 г.

·         На  снимката, направена през 1974 г., са Иван Пейчев и Божидар Кунчев