Уроците на "Тянанмън"

Смразяваща е мисълта, че точно 20 години след "клането на "Тянанмън" са малко младите граждани на Китайската народна република, които имат представа какво се е случило тогава. Много невъоръжени, цивилни китайци бяха убити от бойците на народната освободителна армия на 4 юни 1989 г. не само в околността на площада "Тянанмън", а в градове из цялата страна. По-голямата част от жертвите не са студентите, които започнаха мирните протести срещу корупцията и автокрацията, а обикновени работници - самите хора, които комунистическата партия трябва да защитава.

Младите не знаят, защото повечето родители мълчат, за да не застрашат собствения си живот и този на своите деца, а и

темата е табу за официалните китайски медии

Интернет сайтовете, които споменават събитията от 1989 г., биват затваряни. Електронната поща бива прихващана. Хора, които настояват да говорят за това, биват арестувани.

Дзяо Дзъян беше генерален секретар на комунистическата партия през 1989 г. Въпреки че не беше демократ, той подкрепяше демонстриращите студенти. Опозицията на хардлайнерите в собственото му правителство успя да му осигури домашен арест до кончината му през 2005 г., а мемоарите му трябваше да бъдат изнасяни нелегално от страната под формата на касетъчни записи на пекинската опера. Скоро след това те бяха публикувани на английски и китайски, но разпространяването им в Китай е забранено.

Без съмнение книгата на Дзяо ще вдъхнови нови дебати за това какви поуки трябва да си извадим от събитията от 4 юни на площад "Тянанмън". Тези дебати са нужни. Още повече - ако можеше да се осъществят и в Китай.

Една от тезите, която се зароди със самото начало на убийствата през 1989 г. е, че най-радикалните студенти са действали безразсъдно. За тях трябва да е било пределно ясно, че насилствено развитие е било неизбежно. Провокирането на режима доведе до дерайлиране на бавните политически реформи, които по-умереното възрастно население вече бе заложило в релсите.

Според поддръжниците на тази идея Китай още не е бил готов за демокрация, а масовите демонстрации определено не са начинът за постигането й. Всъщност радикалните водачи на студентите едва ли са разбирали демокрацията повече от комунистическите водачи, срещу които се опълчваха. Животът в столицата, а и в други китайски градове бе сериозно разстроен. Китайското правителство действа с желязна ръка, защото има и пълното право да възстанови реда на улиците.

Ако водачите на студентите наистина искаха да завземат властта чрез насилие, то тази теория би звучала по-убедително. (Насилствените революции обаче рядко биват последвани от либерални режими.) Но няма никакви доказателства, че и най-радикалните студенти са имали такива амбиции. Единствените искания на демонстриращите бяха за свобода на словото, диалог с правителството, свободни профсъюзи и край на корупцията в администрацията.

Дали демонстрациите са били обречени на провал и кръвопролития също е лесно да се определи от позицията на времето. Историята може да не се повтаря еднозначно, но определени тенденции са ясно различими.

Демонстрациите сами по себе си почти никога

не успяват да свалят даден режим, но могат да помогнат за това

в комбинация с други политически промени, които могат да се случат внезапно. Протестиращите срещу своя комунистически режим източно германци през 1989 г. също не бяха сигурни в своя успех. Наистина някои партийни лидери искаха да изкарат танковете на улицата досущ както в Пекин. Но когато Михаил Горбачов отказа подкрепа за потушаване на демонстрациите в Германия, Берлинската стена беше съборена от смесица от съкрушителни публични протести и правителствени бъркотии.

Южнокорейските студенти, излезли на улиците на Сеул през 1986 г., също нямаха шанс да свалят автократичния военен режим. Отново успехът дойде след комбинация от събития - натиск от страна на САЩ, скорошните олимпийски игри и наличието на приемливи опозиционни политици.

Студентите на площада "Тянанмън" нямаха представа какво се случва в рамките на затворения комунистически режим. Забелязваха се сериозни разцепвания, но никой не можеше да предположи какъв ще бъде крайният резултат. В крайна сметка помирителният подход, използван от Дзяо Дзъян, можеше да доведе и до отстъпки, които от своя страна можеха да бъдат последвани от една по-отворена политическа система, но това не се случи. Спечелиха хардлайнерите, които

отказваха да отпуснат монопола си върху властта

Дали Дзяо би спечелил, ако студентите бяха отстъпили? Едва ли. Във всеки случай не е работа на студентите или на работниците, които ги подкрепиха, да изберат определена политическа фракция. Те не бяха политици. Всичко, което искаха, бе повече свобода.

И именно това е поуката, която трябва да изведем от онези пролетни събития в Пекин, Шанхай, Гуанджоу и много други градове: китайците имат пълното право като всеки друг народ да се изразяват свободно, без страх от арести, да избират своите водачи и да имат закони, които важат за всички, дори и за самите водачи.

На 4 юни 1989 г. хиляди китайци бяха избити, искайки доста по-малко от всичко това. Най-добрият начин да бъде запазена паметта за тях е каузата за утвърждаването и в Китай на правата и свободите, които милиони хора на Запад, а и в много части на Азия приемат за даденост.

* Иън Бурума е преподавател по демокрация, човешки права и журналистика в Bard College, автор на книгата "Убийство в Амстердам: смъртта на Тео ван Гог и границите на толерантността". Текстът е предоставен от Project Syndicate

ОТ: http://dnevnik.bg/