БУБИ, ЧЕРНИЦИ, ХИПОПОТУЦИ И ФТИЦИ

Ламята:

        Да ти приглася и за бубите и черниците, достолепни ми досте, Едвине.  Не знам копринките китайска имбридингова направа ли са като пекинезите, или са оцелели от доломитно време и от секаквите световни радиации  по цел свет, ала съхранявам един детински ужас. – Допикало ми се на село нощем. Гърнетата презирах като подрастващ мъж. Навсъде в салона пейзански, застлан със „Земеделско знаме”и приспивно шумолящите червяци, бръстят ле бръстят листвята черничеви. Само една тясна пътечка за изход. Как в безлунната и дъхава селска нощ да я уцеля? Тогава електрични фенерчета имаше само в НАСА и Байконур. Та тръгвам напреко и под босоногата ми невръстност се пукат животи. Ще ми разправят кво било сериен убиец!... Аз бях. Оди подир орахатяването на двора, та сновиди бътерфлайчета...

       Не знаш и каква естетическа увреда могат да нанесат проглътнатите от птиците хадидас бърбонки по Африките . Те обитават градините, черно-сиви на окраска и големи като гарваните в ингилизката Тауър. Зобят като невидели малките ръбави бомбички и вапцват стените на къщите с неизтриваемо лилавеещо екскрементно мастило. Носят едни дълги криви човки, бъркат с тях до земната лава за по-притоплени дъждовни глисти. /Негрите ги причисляват къмто слугите на  Лукавого, „токольош” им викат/. Извличат низ тротки едно диаболично:”Куау!” и празнят трътки под ъгъл 45 градуса. Аман! Обичам невърморния им грак. Затова се случва да топя стило в петната и да писвам стихци, а’ла Едгър Алън По, даже и по.

ХХХ

      Животинностите май идат да дойдат по-горе от назе. И съчленяват кефове рафинати. Може да ги иженарицаем първосигнални, но са за почит емоциите им, за разлика от наште. И май са по-социализирани. При тях престъпници няма. А поети – бол. Нали татко Зигмунд говореше за обвързаностътъ на тези две категории психика. Това не може да стане с вектора на обичта при животното. Ще ти приведа примерност.

      Отивам в страната Замбия. Гостувам на приятелска двойка. Докат си пием аперетива, в хола им влиза един възрастен хипопотам и сяда пред телевизора. Аз изтръпвам от ведението, че тоз пич е с най-хищническа природа. Те почти не го забелязват. Знаели го от малък. Наричаха го Хришю. Тез хора имаха приятелка, дето купила малък остров и се грижела подопечно за невръстните животинки. Хришю си падал малко сирак и тя го отгледала с биберон. За година и нещо се изнесла в Албиона. Върнала се с чисто нов джип и седнала да споделя бивалици. През туй време дебелото момче довтасало от лагуната и в на -дълбок израз на принадлежността си, седнал върху джипа й и го направил на каскет. Тя излязла и с умиление и го погалила зад ушите. Я ми кажи кога това ще се случи у нашенско? Не щот няма хипопотами...

ХХХ

     Оняден ходихме с големия ми син за риба. Отседнахме  на крачка от Валдем /води се за най-паче воден басейн в Южното полукълбо/, опънахме шатра. Аз почнах да фащам полулетящи ситни шафрантийки, а професионалистът Борето – шарани и желти аслани дор щест кила. Той ги пускаше, щот татка му приблизвал шестдесетте и му било мъчно за целия човешки и рибешки род, докреял до тук. По някоя сгода още нещо му се закачи, но една небесна патка се втурна връз мърдалото /не иде от мърда, а от мърдане/. Зехме двамина да дърпаме в бързина, фтицата да не нагълта рибока. И в парадоксална ответност, извадихме гъЗката. В лакомията си се беше хванала и за двете куки - за подчовчестата област и в частност за единът си пачи крак. Зех да викам: „Къш!”, „Да ти таковам мамата небесна!”, да ръкоплещя и да тропам. Рибата изклинчи по живо - по здраво. Пернатото се разсъска и ни подгони с яд за отглобената плячка. Та, да не завлече пръчка и макара и да не ни нахапе, резнах влакното. Вече минавам и за орнитолог. Ако ти пресече поетрическия взор някоя облачна твар над гьоловете край Рударци по лятно часово или непремерено време, да знаш, че може да е белязана с кукичката на Борето. Нищо, че живеем в разни географически светове. Една горна летачка е способна да ги свърже, не само с врякот, но и с найлонова нишка. Така пропаткава световната слава! Като споменах  време, се сетих как едно петгодишно дете го беше определило: „Времето е такова време, което продължава през цялото време!” Сички остали обяснители от Аристотела до Лайбница, отиват улево...

   Живей в полагаемото ни се и гони небесни патки, без да променяш първата гласна, хе-хе! Истина, истина ти казвам, Едуине!

   И здравей в попълзновението!

   Твой животинец Цвъчко.

Големият Еди:

 Аферим, Ламьо, ти подкара серийно лентата на паметта си, като една митральоза съща. То си е тъй де – споменът поражда спомен, новият и той – докато се катурне во спомена животецът като редичка плочки за домино. Мисля си: какво ли става с человека, като ги изреди всичките – и не остане вече за припомняне? Малко страшно звучи въпросът – като закривена и подострена въпросителна, но се успокоявам – те са си безкрайни бе, не само че се пораждат един от друг, ами се и въображават, почваш да ги прихващаш от въздуха и въобще не съзнаваш, че си спомняш нечий чужд спомен – и преживяваш с него онова, дето не ти се е случвало никога.

И аз не знам от кои времена са се пръкнали копринките, тая тънка и шавлива работа, дето си има нещо много общо с женска плът и гореща нощ. Но че по едно време са пуснали нишки откъм Поднебесната към нашите келяви и просташки земи, това е повече от сигурно. Там, отдето минали нишките, чрез които Западът се съешил с Изтока – с мисленето на Изтока, чувствителността на Изтока, лукавата двусмисленост на Изтока – оттам плъпнали безкрайните пътища и безкрайните кервани по тях, сплели се в една огромна дъга – Пътя на коприната, ламьо, Пътя на коприната! Там израсли керванджийските градове, там се сипело злато, лели се маанетата и пулсирал богат, надменен, лъстив и изкусен живот, там изписвали ликовете си по стените с ярки цветове и златен варак – та да ги запомнят идващите подир тях в цялото им напомадено великолепие.

Имаше в Индия, в западната част на Раджастан, една дълга серия такива градове – една основна, може би централна керванджийска спирка. Там допреди сто-двеста  години живеели керванджийските чорбаджии, дето богатеели от нещастните нишчици на животинките, които си тъпкал подгонен от нуждата – и после си ги ожалвал. Шекавати се казваше тази област – имаше десетки призрачни градове, пълни с разкошни изписани хавели – тъй наричат господарските къщи там, неизмеримо красиви, но изоставени. Често с десетки стаи, всичките изписани, с дворове, обрамчени с мраморни миндери и със затлачени фонтани и басейни, с порутени стени и овлажнели образи по тях, превземани от влагата, с проядени от времето дърворезби по огромните ковани порти. Под стрехите им се въдеха просяци, в дворовете им безпризорни крави се ровеха в боклука; едни дрипави хлапета ни поведоха, прекараха ни през една дупка в стената на една закатинарена хавела – и, Ламьо, не можеш си представи каква красота беше вътре – какви стенописи, на всеки квадратен сантиметър по стените – с пауните и слоновете му, с целия живот на людете Шекаватови – имаше ги изписани всякак, включително и как се онождат.

Само че всичко това – минало, брате! Тъй, казват, минавала световната слава. По-точно казано: изтъркаляли се годините, камилите станали излишни и полегнали тъжно в прахта, пускайки огромни мехури през тъмните си ноздри, дошла железницата и минала отдругаде – и с това си минаване отнесла и камилите, и камиларите, и керванджийските градове, а може би и тъмния, загатващ блясък на самата коприна. Много години по-сетне написах за тези градове едно кратичко, неозаглавено стихотворение. Ето го:

*

Шекавати

пътят на коприната

грамадните изписани хавели

с портите

от стара мед ковани

с разкошните салони и балкони

керваните

отдавна не минават

градчетата

отдавна опустяха

коприната не се котира вече

и стенописите под влагата се ронят

навярно и със словото така е

пустеят текстове прочути и разкошни

а паметта е

просякът окаян

и от случайните туристи

мълком проси

А за хипото Хришо – няма, Ламьо, да се случи туй по нашите ширини. Хиршо е хипопотам – няма да стане хипопотук. Тук разните хипо и хипита ги натирват на нивата, слагат им юларя и ги ръчкат с остена, докато им дойде акъла в главата. А си го представи сега това – хипопотам да оре нива! Ама ако дойде в България, сигурно ще му се случи.

Но все пак бих искал да лицезра физиогномията на някоя мутра – в мига, в който най-внезапно някой хипопотам седне върху чисто новичкия му джип и го направи на каскет. Ще да е гледка за милиони, ламьо! Сигурен съм, че малките мазни очички ще изразят едновременно и почуда, и гняв, и страх, и още един страх – страх пред Бога! Защото да седне някой хипопотам върху джипа на мутрата – това е осквернение на най-святото и съкровеното лично пространство, това е объркване на световния ред, наказание свише, апокалипсис! Гледал ли си как в “Ъндерграунд” на Костурица една балканска мутра гледаше как насред немските бомбандировки над Белград един слон й отмъква с хобот папуците от перваза на прозореца, дето тя ги беше положила да подишат чист въздух. По сроден начин – сигурен съм – и българската мутра би гледала как някакъв хипопотам прави джипа й на каскет. Само че с по-малко гняв и с повече страх. Щото въпросната мутра няма да е дори балканска – българска ще е. Което – уви – не е същото. Нейсе, запуши я – птица хадидас да ни цвъцне дано!

Жив бъди и си животинствувай, животно проклето! (Ама да не ми се обидиш, ей! Последните две думи не са мои, а са цитат от един стар, стар, стар колкото нас двамата лаф. Само че няма да ти кажа кой е.)