Центризмът като политическа безнравственост

     Преди новата българска политическа система да укрепне, преди политическият плурализъм да се утвърди, преди лявото и дясното на българския политически живот да очертаят ясните граници помежду си, в политическия речник навлезе нечистоплътното прилагателно „центристка”. То се появи и в двата си варианта – „дясноцентристка” и „лявоцентристка”.

     Каква е природата на центризма в една двуполюсна система, каквато беше българската? В центъра се намират хората, сменящи властта. От двете страни на центъра стоят твърдите ядра. Центърът се състои от недоволници. Те са може би най-здравата част на един политически организъм. В центъра са колебливите избиратели. В известен смисъл те са най-свободният електорат. Те са „балансьорът”, освободен от тясната идеологическа привързаност.

     Бедата на българския политически спектър беше, че тази територия на баланса беше окупирана и „институционализирана” от цели политически партии. В началото на пагубния български центризъм стои безспорно ДПС. Позицията на „балансьор” изтри паметта за най-естествената антикомунистическа идеология на движението, определило се впоследствие като „либерална” формация. ДПС окупира „идеологически” центъра и наложи върху него временен монопол, докато не се разбра, че всъщност това е най-сладкото място от цялото политическо пространство, понеже е място за свободна политическа търговия. 

     Така центърът стана безнравствен и в известен смисъл развратѐн. Той не предлага нови идеи, различни от левите и десните, а просто прилага и едните и другите, при това напълно безпринципно, съобразно конюнктурата.

     В средата на деветдесетте години от двата основни политически айсберга започнаха да се откъсват малки сини и червени парчета – „Нов избор”, „Българска евролевица” и подобни, които правеха завой към екватора, дистанцирайки се от партиите-майки. С появата на центристки политици като Жорж Ганчев стана модерно говоренето против партиите (синьо-червената мъгла). Възможно най-опасното политическо говорене е говоренето против партиите, защото именно партиите са най-големите врагове на авторитаризма, на тоталитаризма, на фашизма и на комунизма във всичките им възможни комбинации. Няма други политически стълбове на демокрацията извън партиите. В средата на политическия спектър обаче има място, което е непартийно. И всички, които искаха да направят бърза кариера, трябваше да минат през центъра. И минаха.

     Най-широката рана в центъра беше появата на НДСВ. С абсолютно неясна идеологическа ориентация (опитът им да бъдат приети в ЕНП от една страна и коалицията с БСП от друга), царистката партия дойде с претенцията, че ще сменя политическия модел на страната и до известна степен успя. Основната идея, която за щастие се провали, беше политическият живот да стане „надпартиен”. Да се разруши градивното напрежение, което държи в относително равновесие двете основни политически крила, да бъде премахнато „противопоставянето”. Но противопоставянето на всички политически нива – от идеологията до кадрите – е основа на всяка демокрация. Без противопоставяне няма реален политически живот, няма сблъсък на идеи, на позиции. Няма избор. Призивът да се гледа „положително” е призив за политическо овчедушие. И това политическо овчедушие стана характеристика на първото десетилетие на новия български век. Безхарактерният, безидеологически център до такава степен укрепна, че бившите основни полюси останаха едновременно в опозиция.

     Принудена да води дясна политика, през последния мандат БСП също се юрна към центъра. Там търсят място много от старите и всички нови политически играчи – Напред, Назад, Лидери, Янета. Най-сладкото, най-безобидното и най-ненаказуемото място се оказа центърът. А както показа опитът на най-старият центрист – най-добре е да бъдеш център на концентрични окръжности от фирми. Особено във времена като нашето, когато политиката става все по-малко идеологическа и все повече лобистка. И затова гравитационните политически сили са най-големи именно в центъра.

     Самодефинирала се като дясна, партията на Бойко Борисов е поредният опит да бъде превзет центърът. Там смените стават по-безболезнено, един ще си отиде, друг ще дойде, и той ще си отиде, ще дойде трети. Защото тук няма политическа нравственост. Центърът сам по себе си значи компромис, търгуване, безпринципност, основана на липсата на идеология. Центърът е доставчикът, който  обира и производителя, и купувача, двата полюса на търговската верига. Центърът няма идеологически задължения към избирателя. Центърът е политическо каки. Хамелеонщина. Ако ГЕРБ имаше десни идеи, то защо не се приобщи към синята част на спектъра? Защото Бойко Борисов не харесва Иван Костов? Не. ГЕРБ е поредното идеологическо сираче, което щурмува центъра. Затварянето на вратата на преговорите за мажоритарни кандидати означава категорично дистанциране и оразличаване от доказаната в избори и в политическа практика десница. Дясното крило на българската политическа къща е обитавано от поосиротялото семейство на Синята коалиция, но там многолюдния катун на ГЕРБ не може да живее на квартира, защото все още съществува някакъв идеологически ред. В централното крило има място за всички, там е общежитие и портиерите не придирят на никого.

     Няма лявоцентристки и дясноцентристки формации, защото те са едно и също нещо. Левите и десните имат свои идеологии и въз основа на тях правят или се стремят да правят съответните политики. Центристките партии са фалшиви. Те заемат идеологическо пространство, където не би трябвало да има партии, а само граждани, гласуващи един път за левите, друг път за десните.  Тяхната идеология е безпринципността. НДСВ обяви, че няма да прави коалиция с БСП, а после сладострастно си броеше жълтиците от сделките по формулата 3:5:8. Така ще направи и ГЕРБ, защото природата й е центристка.

     В България не може да има голяма коалиция, каквато беше в Германия. ГЕРБ не може да участва в „голяма” коалиция, защото не е полюс. ГЕРБ ще предложи поредното центристко подло договаряне, независимо кой ще бъде партньорът й. Центърът никога не  е имал и не може да има политически характер. Нищо че го има и в Европейския парламент. В България неговата модерност се изразява в говорене против старите партии. А народопсихологическата му основа е лицемерната българска „умереност”, както и фалшивото българско „гостоприемство”.

     Двуполюсен партиен модел плюс свободни от идеология граждани - това трябваше да бъде скелетът на крехката българска демокрация. В днешните времена на нагъл, нахален и безпринципен центризъм това не е нищо повече от блян по неизживяно детство. Но какво пък, бъдещето и на народите, и на отделния човек е пълно с минало.