Кой и защо кани пак руските господа(ри)?

Една от тъпите лъжи, които ни сервират около „сензационното решение” Путин да бъде удостоен с Доктор хонорис кауза във Велико Търново, е имитацията на „съгласуване”с президента Първанов на фактическата покана към руския властелин. Ако става дума за протокол, Путин е „само” премиер , а не държавен глава на Русия и ако трябва да има някакво официално благоволение, то би трябвало да бъде търсено от колегата му Станишев. Нищо подобно обаче не се чува.

Защо ни се съобщава , че „инициаторите” на поканата искали да я съгласуват с Първанов, а не със Станишев? И не е ли това знак за това кой наистина отговаря за топлите връзки с Кремъл в най – голяма степен?

Сценарият с награждаването кънти на кухо. Представяте ли си как такава епохална инициатива на някакви си провинциални ( с извинение към достойните граждани на старата столица) фенове на Путин, ще бъде обявена без да е поискана благословията на бащицата Първанов, който олицетворява проруската политика в България днес?

Много по – достоверно е заключението, че всъщност идеята идва „от горе” , но някак си не е много удобно Путин да бъде помолен да получи един от вече позорно девалвираните ордени „ Стара планина” , които главнокомандващият раздава като бащиния в нарастваща прогресия. А като няма отличие, достойно за имперското величие, лобистите на Москва решават да му организират една „ академична” причина за ново пришествие в България.

Това се прави по същата плоска, но явно работеща за пред будалите схема , като „изобретяването” на годината на Русия в България по измислен повод – 130 години (що за годишнина, какво й е кръглото?) от освобождението. И която толкова удобно съвпадна с руската стратегическа енергийна атака по югоизточния фланг срещу Запада през услужливата за тази цел територия на първановата България.

Атаката, както знаем, беше увенчана с т.н. „голям шлем” – с цели три , огромни за мащабите на България енергийни проекта , които онагледяват какво се има пред вид , когато руската ( мечешка ) дипломация говори за страната ни като за троянски кон в Европа. И, да припомня, при осъществяването на най – важната част от тази трилогия на путинизма в София по време на януарския му триумф в България миналата година , споразумението за руския газопровод „Южен поток” , нашите управници без да мигнат ни лъготеха , че се били борили лъвски на преговорите с руската делегация. Нещо повече, те така преиграха в тази пиеска , че пуснаха дезинформация как преговорите вървели към провал.

Това се случваше при апогея на руското самозабравяне на вълната на все по-скъпите продажби на петрол и природен газ. Путин се чувстваше велик с третия по големина и все още растящ валутен резерв в света. И точно тогава именно Путин да вземе да дойде в София на крака без да си е подсигурил успеха на начинанието?

На въдицата на българските актьори в този фарс се хванаха дори опитни новинари , като агенция Ройтерс. Тя разпространи информация, според която най-вероятно нямало да има споразумение за „Южен поток” в София. И изведнъж: цяла нощ преговори, „сталинградска битка „ ( по думите на министъра на икономиката и енергетиката Петър Димитров ) . След което, представете си, Путин отстъпил и приел българските условия. Така ни лъжеха нашичките. А руските господа (ри) безцеремонно опровергаха пред руските медии глупавото перчене на българските другари. Не можаха да преглътнат някакви си българчета да се хвалят за тяхна сметка.

Най – важно е обаче да вникнем зад кулисите на същинската битка между двата основни конкурентни клана, първановия и станишевия. Трудно е да си представим кой от двата лагера обича повече Кремъл. Но в битката си за надмощие и разпределяне на обръчите от фирми все по – ясно се вижда , че Първанов е истинският фаворит на руското лоби. Това не остава незабелязано от западните (формални , изглежда) съюзници на България. Докато Първанов беше поставен под карантина в столиците на евроатлантическите партньори и вече повече от година не е стъпвал в тях заради ролята му в софийската путиниада миналия януари, Станишев няма тези проблеми.

Особено емблематично беше доста неочакваното пътешествие на Станишев до Вашингтон миналия юни. Осведомените знаят, че то се осъществи не по американска, а по българска инициатива, на която Белият дом откликна светкавично след лична молба на премиера, отправена по нестандартни полуофициални канали ( това е факт, който до момента не е публикуван в българското публично пространство).

Вашингтон не само откликна, но и демонстрира пълна подкрепа за Станишев, който беше приет от президента Буш буквално на прима виста . Това беше втори жест от калибъра на комплимента, който Буш направи на Станишев година по – рано, наричайки го в София „ господин чист” ( можеше да го каже по адрес на колегата си Първанов, който фамилиарничеше с него и го наричаше „Джордж”, но не го направи).

И какво се случи след това? Станишев се завърна от изненадващото тридневно посещение в САЩ и още преди да стъпи на българка земя Първанов „смени плочата” и заговори за западния проект „Набуко” като за български приоритет. Без никаква видима причина ( но видимо във връзка с приключилата визита на премиера в САЩ), същият ден, президентът обяви, че ще свика Националния консултативен съвет и то по темата за енергетиката ( след като в нарушение на конституционните си задължения отдавна беше просрочил свикването на този практически единствен извънпарламентарен форум за широка размяна на мнения между най – важните фактори в българската политика).

Колкото и е дребна новата подробност от пейзажа на тази битка, поканата към Путин чрез подставени лица на Първанов в академичните среди, е поредната маневра в схватката между двата лагера. Руското лоби в България , покрусено от драматичния обрат, от новите руски икономически рекорди ( този път по темпове да обезценяване на рублата, лесно топене на лесно натрупаните финансови резерви, крах на борсите), панически търси подкрепа. И в страха си да не бъде прогонено от трапезата, по стар свой обичай се обръща пряко към батюшката, който обеднява с всеки изминал ден, но , както се надяват просителите, все ще намери как да утеши своите братушки.

Блогът на Иво Инджев: http://ivo.bg/