Свободата днес и тук 01 Юли 2025  
Начало
  
  Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага - Дон Кихот Свободата, брат, е нещо изключително - Джендема  
 

Синята коалиция, Явор Дачков, Бор и паметта

« назад   коментари   Изпечатай   Изпрати на приятел   
Едвин Сугарев, Явор Дачков, Иво Инджев

Едвин Сугарев: Амнезията е опасна болест, Яворе

Преди два дни се случиха два текста, които намирам за симптоматични: призива за подкрепа на Синята коалиция, подписан от трийсетина интелектуалци, и апострофа на Явор Дачков, отпечатан освен в неговите “Гласове” и във в. “Труд”. Като PS към тях се добави и коментара на Иво Инджев към писанието Яворово. Съвкупността от тези три текста обяснява много неща – включително и защо в България няма нормална десница.

Няма, защото липсва памет. Защото амнезията ни пришпорва и вършим същите глупости, които сме вършили преди години.

Няма, защото липсва срам от стореното.

Няма, защото все не можем да надмогнем голямото си и тежко като воденичен камък его. И защото нагонът да си върнем за личните обиди ни изглежда по-важен от съдбата на страната ни.

Няма, защото щом липсва разбиране и уважение към гледната точка на другия, липсва и способност да разберем и уважаваме самите себе си.

Веднага ще отбележа, че не съм сред подписалите този призив. Ала не съм случайно: вероятно съставителите му просто са забравили за моето съществуване. Подкрепям го – и имам право да кажа защо го подкрепям, а също и защо не подкрепям написаното от Явор. И този двустранен отговор е неизбежен: защото се отнася към съвестта.

Затова директно ще ти кажа: не съм забравил нищо, Яворе. Знам много добре кой е Иван Костов, коя е Надежда Михайлова, кой е Бойко Борисов, знам кои са всички, изборени в твоя списък. Но знам и какво е България, и къде сме ние сега. А това е нещо, което и ти би трябвало да знаеш, но изглежда ти е по-удобно да забравиш. Ние сме на ръба – между цивилизования свят и Русия, между демокрацията и деспотията.

Вече те виждам как ми се хилиш и отговаряш: а нима Иван Костов и Бойко Борисов ще ни изтеглят встрани от ръба, ще ни спасят от голямото пропадане. Не знам. Най-вероятно не. Най-вероятно ще минат десетилетия, преди най-сетне да станем нормална страна, ако изобщо станем. Но ако не знам кой ще ни помогне (никой няма – трябва да си помогнем сами), знам кой няма да ни помогне, кой ще ни бутне от този ръб, кой ще ни натика директно в прегръдките на Путин.

Ти също знаеш кой. Само че някакъв си Костов и някакво си Наде са ти по-важни от това, което може да се случи с България. Защото още един мандат на сега управляващите ще изведе България от ЕС, ще я изведе изобщо от цивилизования свят. Или ще я маргинализира в него до степен, при която тя сама ще се оттегли. Това е избора, който правим; това е избора, който ти правиш с писанията си във вестника на Бор.

Случайно да си спомняш той какво е писал по твой адрес? Случайно да си спомняш ти какво си писал по негов? Как си обясняваш тогава охотата, с която публикува твоя текст? И как ще избягаш от знаенето, че би го направил само при едно условие – ако този текст работи за неговите работодатели, за тези, които подсмърчат пред портите на Кремъл.

В една предизборна ситуация, при която шансовете не за нормализация на политическия живот, а дори за нищожна промяна на статуквото са несигурни и слаби, ти де факто работиш за това статукво. Моли се Бог да ти прости това прегрешение – защото ти сам няма да си го простиш, когато след време разбереш какво си направил.

Не, не ме питай дали аз знам какво правя, дали съзнавам, че агитирам за хора, които са лъгали и могат пак да излъжат. Да, грешили са, да, лъгали са – кога съзнателно, кога не. Но не са теглили България натам, накъдето днес я теглят комунягите. Когато нямаме друг шанс за промяна на статуквото, какво следва да направим? Да скръстим ръце и да го оставим да векува ли?

Като подкрепям Синята коалиция, аз не подкрепям този или онзи. Подкрепям нейната идея, подкрепям свободата и демокрацията, подкрепям достойнството – както личното, така и националното. Мога пет пари да не давам за Иван Костов, но не мога да оставя България в ръцете на нейните осквернители. И ако някой е дори и с една стотна от процента по-достоен от тях, аз ще предпочета него, няма да се примиря с комунягите, няма да оставя моята носталгия да работи за тях.

Пак ще повторя: помня много добре кой кой е и какво е направил. Помня какво съм писал и не се отказвам от нито един ред. Помня предателствата, помня болките, които понесох, помня приятелите, които не ме поздравяваха, помня унижението да бъда наречен “търговец с политическото тяло на СДС” за истините, които казвах тогава. (Прочее ти спомняш ли си кой го каза това? А помниш ли, че ти тогава правеше същото, само че теб те потупваха по рамото и ти казваха “Браво, Яворе!”). Само че сега оставям всичко това настрани. Забравям го, не се интересувам от него. България ми е по-важна и от унижението да бъдем наричани “троянски кон на Русия в Европа” повече ме боли, отколкото от незакърнелите отдавнашни рани.

Ти обаче помниш ли какво си писал и правил? Помниш ли например, че ви взех с Люба в “Седем”, след като ви изхвърлиха от TV Европа, а вие за благодарност ме принудихте да напусна, щото не съм бил лоялен към Иван Костов? Помниш ли какви скандали предизвика текста, с който обяснявах защо съм несъгласен и защо напускам вестника? Помниш ли, че на страниците на “Седем” се появи един дълъг списък с хората, които били искали политическата смърт на Иван Костов, където моето име се мъдреше редом с това на Тошо Тошев и Бриго Аспарухов – във вестника, който самият аз бях основал? Трябва ли да ти припомня, че този род спискъци имат дълга традиция – и че се наричат “дадзибао”? Пита се: какво прочее търсиш именно във вестника на заклеймения от теб Тошо Тошев, с текстове, от които политическа полза могат да имат само комунягите – и срещу фаворизирания някога от теб Иван Костов, в правенето на чиято партия ти взе дейно участие? Помниш ли всички тези неща или не?

Ако не ги помниш, опомни се, Яворе. Амнезията е лошо нещо.

 

Подкрепа на синята коалиция

Всеки от нас, подписаните тук, има своята реализация и признание. Нямаме друго освен капитала на собственото си име и работа. Но идва време, когато не можем просто да гледаме отстрани. Време за позиция.
Защото нещата в България са стигнали до прага на необратимост.
Не искаме повече да се срамуваме от правителството и от държавата си.
Не искаме поредното размито управление и престорена привързаност към европейските ценности.
Не приемаме лъжата, дори когато тя носи гласове на изборите.
Имаме право на прости неща, на море и планини без бетон, на чист въздух, води и гори. Колкото повече корупция, толкова по-малко екология.
Не искаме да сме заложници на неясни енергийни лобита. Нито на обръчи от фирми, нито на търсени от европейското правосъдие спонсори на управляващи партии.
Знаем, че свободата и демокрацията не са дадени веднъж завинаги, а са всекидневно усилие. Отказът от такова усилие точно сега е морална леност. Не искаме да сме част от хората, които ще махнат с ръка, а после ще оплакват проваления български преход.
Въпреки драматичните разделения, грешките и разочарованията, знаем кое е исторически наложилото се лице на дясното в България. Hяма друг разумен избор. Останалото вече сме го живели.
Искаме повече Европа, повече реална демокрация, повече добър вкус, повече свобода. Заради смисъла да живеем и работим тук.
Все още вярваме, че това може да се случи. Въпреки всичко. Стига да го поискаме заедно.


Александрина Пендачанска, певица
Алек Попов, писател
Александър Кьосев, културолог
проф. Богдан Богданов, филолог
Богдана Карадочева, певица
Бойко Пенчев, литературовед и публицист
Професор Владко Мурдаров, езиковед
Владимир Пенев, актьор
Владимир Ампов-Графа, певец
Георги Господинов, писател
Георги Лозанов, медиен експерт
Деси Шпатова, режисьор
Димитър Павлов, телевизионен водещ
Елена Иванова, сценограф
Емилия Дворянова, писател
Проф. Иван Добчев, режисьор
Проф. Ивайло Знеполски, културолог
Проф. Георги Каприев, философ
Иво Инджев, публицист
Илка Зафирова, актриса
Йосиф Сърчаджиев, актьор
Любослава Русева, публицист
Милена Славова, певица
Никола Тороманов, сценограф
Професор Михаил Неделчев, литературен критик
Райна Томова, филмов сценарист
Силвия Чолева, поетеса и журналистка
Снежина Петрова, актриса
Стефан Димитров, композитор
Сузана Клинчарова, музикант
Теди Москов, режисьор
Теодора Димова, писател
проф. Цочо Бояджиев, философ
Явор Гърдев, режисьор
Ясен Гюзелев, художник

 

Явор Дачков: Подкрепа за честността

Заглавието на този коментар е замислено като опозиция на призива “Подкрепа за Синята коалиция”, който публикуваме на тази страница и който е подписан досега от трийсетина български интелектуалци, хора на изкуството и няколко ченгета, маскирани под горните две определения. По-голямата част от подписалите се са мои приятели, дясно мислещи, но във всеки случай без изключение хора с претенции, с които, надявам се, може да се общува чрез разговор, бил той публичен или частен, а не чрез декларации. Ето защо ще си позволя няколко изречения не по техен адрес, а по адрес на това, което са подписали.  Сигурен съм, че по-голямата част от тях не биха сложили името си под цитирания в карето текст, ако бяха сами. Правя уговорката, че знам как се събират подписки в България, и този текст не трябва да се възприема като заяждане или съдене на другите, които не мислят като мен, защото (ще цитирам единственото изречение, с което съм съгласен) “Не приемаме лъжата, дори когато тя носи гласове на избори”. Струва ми се, че да легитимираш една лъжа като опозиция на друга, не е нито почтено, нито практично. Ако внимателно прочетем възванието, подписано от интелектуалците, артистите, журналистите и куките, ще забележим, че то съдържа вътрешно противоречие.

 Хората, които са го подписали, се срамуват да назоват името, заради което са “жертвали” капитала на собственото си име и работа – името Иван Костов, и вместо да го назоват, са предпочели да се маскират зад следното сложно и на пръв поглед неясно изречение: “Въпреки драматичните разделения, грешките и разочарованията, знаем кое е исторически наложилото се лице на дясното в България”. Очевидно това не е Надежда Михайлова, защото когато преди време създавахме ДСБ, почти всички от този списък се подписаха срещу нея. Очевидно е, че това не е СДС, защото всички подписали горния призив щяха да скочат като един, след като председателят на тази партия на няколко пъти наруши устава й и се подигра с вътрешните правила, гласувани от самия него – щом лъже така съпартийците си и не спазва собствения си устав, какво остава, ако дойде на власт. Имам предвид Мартин Димитров. Очевидно е и че подписалите този текст нямат предвид Анастасия Мозер и Венци Върбанов, положен на избираемо място в листите, който е един от изобретателите на прочутата схема със заменките. Мисля си, че те още по-малко биха се подписали под името на Йордан Нихризов или Сезгин Мюмюн, лидерите, които са сложени в коалицията, за да купуват гласове, защото нямат собствена електорална тежест. За информация на моите приятели от подписката ще добавя, че партията на Нихризов е продала регистрацията си, има трима общински съветници в Бургас, докато например ДСБ няма нито един, а един от тези общински съветници е известната в миналото мутра на ВИС Венци Чаморджиев, когото дори Йордан Цонев изгони заради корупция. Сезгин Мюмюн  бе изгонен от ГЕРБ заради фалшификации и събиране на пари от името на Бойко Борисов, а неговата политическа сила дори не мога да назова. За каузата на СДС няма да говоря, защото по-голямата част от имената в този списък присъстваше и в инициативата за създаването на ДСБ, което обяви СДС за мъртво тяло, абревиатура, останала без дух. Днес тялото пребивава по живо по здраво в Брюксел, а духът е останал в Драгалевци и се е отдал на светски посещения – от юбилея на театър “Сфумато” до страниците на списанията, които надълго и нашироко обясняват колко обича своята градина Иван Костов.
Та мисълта ми е защо вие, моите приятели, известни интелектуалци, се срамите да напишете това име и да застанете зад него. Както не се срамувах аз, когато вие си гледахте писането, пеенето, театъра и сценографията. Предлагам ви една редакция: “Знаем кое е историческо наложилото се лице на дясното в България”. Тук свършва вашето изречение. Вместо да мълчите гузно, кажете името на лицето – Иван Йорданов Костов. Или искате да си мисля, че подкрепяте Синята коалиция от Мартин Димитров, Мозер, Мюмюн и Нихризов?… Щях да забравя Шулева и Свинаров, изобличени и дадени на прокурор от Самият Иван Костов.  И една лоша новина за вас. Прави сте, като казвате, че нямате друго освен капитала на собственото си име и работа. Затова и Костов ви покани да се присъедините към тази коалиция след Шулева, Свинаров и Борислав Ралчев, две седмици преди изборите, изстисквайки последния нематериален ресурс, който може да му дойде наум. Защото преди режисурата на Гърдев или Добчев, поезията на Господинов и Чолева, музиката на Стефан Димитров и Сузана Клинчарова (чието име той е срещнал за първи път, прочитайки тази подписка) в главата на Костов са звънели кинтите, осигурени от бившите царисти и купените от Нихризов и Мюмюн гласове. Някой от вас,  смирен творец, сигурно ще ми отговори, че господин Костов е зает с толкова големи неща, че не може да мисли за всичко останало…

 

Но да не се фиксираме върху него, а да анализираме по-внимателно нещата, към които вие призовавате с публичната си подкрепа. Казвате, че е време за позиция и че нещата са стигнали до прага на необратимост. Като журналист, ще си позволя да отбележа, че време за позиция има всеки ден, а не само преди избори, и че необратимите неща се случват непрекъснато, но вие ги проспахте, заети – съвсем обяснимо – със собствената си работа. Можехте например да напишете такава борбена декларация, когато млади хора, свързани чрез интернет, блокираха Орлов мост. Между другото, цялата ви декларация щеше да звучи автентично, ако беше писана в подкрепа на някого, който не е участвал във властта и не се обвързал с нея.

 

Имате право на прости неща, на море и планини без бетон, на чист въздух, води и гори – ще бъдете така добри да го кажете както на Людмил Стойков, собственика на Дюни и спонсор на президента Първанов, така и на Славчо Христов, собственика на Златни пясъци и спонсор на Иван Костов и ДСБ. Не искате да сте заложници на неясни енергийни лобита – накарайте Иван Костов и Синята коалиция да обещаят, че ще бранят интересите на България срещу руската инвазия в лицето на “Лукойл” и Валентин Златев и че до края на тази изборна кампания няма да се возят с предплатения от него бензин (поне така беше през 2005 г., когато основавахме ДСБ). Не искате да се срамувате от правителството и държавата си. Тук имам два въпроса – един към миналото и един към бъдещето. След като сте толкова ербап, защо през 2001 година не подписахте такова възвание при очевидните лъжи на царя и цялата подмяна, която се задаваше? А по отношение на бъдещето ще ви питам като как си представяте Бойко Борисов за алтернатива? Не сте глупави хора, ясно е, че Синята коалиция няма да управлява нито в 2011, нито в 2021 година, както мисли Тицин. Тя въобще няма да управлява. А нейният евентуален успех се гради на обещанието за съвместно управление с Бойко Борисов. И тук ще ви ударя по вкуса. Драги ми приятели интелектуалци, не ви ли е обидно някак си Бойко Борисов да ви е министър-председател и това да ви е идеята за алтернатива на каквото и да било? Не чувствате ли малко срам от това, че заедно с Иван Костов и неговата Синя коалиция легитимирате един от фамилията на “братята Галеви”, която е на път да превземе изпълнителната власт? Какво ми размахвате БСП като плашило, след като някои от вас са членували в тази партия, когато беше част от Член първи? И как вие припознавате олицетворението на чалгата в българската политика за “повече Европа, повече реална демокрация, повече добър вкус, повече свобода”? За да ви преведа това, което сте подписали и не сте чели или не сте разбрали – вие смятате, че Бойко Борисов е “повече Европа, повече реална демокрация, повече добър вкус, повече свобода”. Не искам да звучи като заяждане, но дотук виждам изброени имената на повече от 25 души, пряко ангажирани с въпроса за вкуса. Прощавайте, но ако вие не можете да формирате добър вкус, няма кой да го направи, дори и Бойко Борисов и Иван Костов взети заедно. Господ е бил съгласен да пожали Содом и Гомор и за десет праведника. Бъдете така добри да не търсите отговорност от “простия” български народ, защото вие сте поне два пъти повече от десетима. Бих се изкушил да издевателствам още малко, като ви предложа проекция на вашата подкрепа за Синята коалиция, която неминуемо ще стане част от управляващото мнозинство с ГЕРБ. Министър на културата ще ви бъде или професор Божидар Димитров, или Вежди Рашидов. Имам всички основания да го мисля, защото за разлика от вас, по-добре познавам кухнята на политиката, както и отвращението на исторически доказалото се лице на дясното, което не смеете да назовете с името му, към културата.

И сега на основния въпрос, който нашенските интелектуалци задават в традицията на Чернишевски – “Какво да се прави? Доган и комунистите ли да ни управляват?”. Тази стилистика е най-обидна във вашето възвание, напомня за боядисана в синьо бабичка с начервени устни, реституирала детска градина, която си вре нахалното сбръчкано лице и задава все същия въпрос, въпреки че прекрасно си е прекарала живота през комунизма и единственото, което я терзае, не са мислите за лагерите и безчестията на онази система, а комфортът на собствения й малоумен ум. Не искам да ви обиждам, но вашето възвание, който и от вас да го е писал, звучи малоумно. Трябва да се срамувате от него, дори и да сте го подписали на пияна глава. Синият болшевизъм не е по-различен от червения, а готовността ви да подпишете този текст е най-красноречивото доказателство за собствената ви морална леност. Дори не сте си дали труда да го прочетете внимателно. Познавам някои от вас и знам, че ако си бяха дали труда да вникнат в тези двайсетина реда, никога нямаше да си сложат подписа под тях, защото нямаше да се уважават след това. За моралната леност иде реч. Всички сме морално лениви и затова се оставяме да ни лъжат случайни или неслучайни хора, дори и политици. Не мога да повярвам, че вие сте се хванали на най-елементарната политическа клопка: “не” на БСП или ДПС, “да” – на Бойко Борисов, Синята коалиция, Яне Янев и всички останали. Защото това са простите изчисления, такава е реалната псевдоопозиция в България, такава е властта, която играе една и съща игра, сменяйки ролите си. Не съм си мислил, че можете да реагирате по този начин на евтината въдица, която ни се пуска поне за десети път през двайсетгодишния ни преход. Не бих искал и да ви мисля като сини Иван Гранитски, Дончо Цончев, Антон Дончев, Светлин Русев, защото вярвам, че имаме друга идея един за друг. Да бъдем общност от граждани, а не клакьори на политически партии или на Иван Костов. Не се срамувайте да му кажете името. Бъдете така добри да говорите за него, защото Синята коалиция са следните народни представители, които вашите гласове и тези на остатъците излъгани десни хора ще пратят в парламента: Александър Йорданов, Димо Гяуров, Венцислав Върбанов, Михаил Михайлов (част от клиентелата на Бисеров), Юлиян Гарелов (част от аферата “Хлебна мая” в Русе), Екатерина Михайлова, Иван Костов, Мартин Димитров (когото всеки от вас би погледнал с презрение, ако не беше залепен до Костов) и т.н. Между тях има и добри хора, но във всеки случай това не е листата, която ще ви даде “повече Европа, повече реална демокрация, повече добър вкус, повече свобода”. Между другото, това е  най-отвратителната листа в историята на десницата, защото екстрактът й, който реално ще попадне в следващия парламент и ще формира новата синя партия, предназначена да закопае предишните две, преди да закопае сама себе си, е в следния състав: Иван Костов, ген. Димо Гяуров, Мартин Димитров, ген Атанас Атанасов, Александър Йорданов, Венцислав Върбанов, Михаил Михайлов... Съмнявам се, че бихте гласували за тях мажоритарно, а и те не се вълнуват особено от този въпрос.

В заключение само ще отбележа поредния парадокс, който винаги ни е отличавал от другите страни. Интелектуалци, които по принцип би трябвало да са срещу всяка власт, подписват поднесено им от пиарите на партийна коалиция писмо в подкрепа на трима генерали и дузина разочарования от миналото без никаква идея за бъдещето. Не знам дали си давате сметка, но това, което сте подписали, е в подкрепа на генерал Димо Гяуров, който скри документите за убийството на Георги Марков, досието на Георги Първанов и на мнозина социалистически разузнавачи, работили извън граница. Подкрепяте генерал Атанас Атанасов, вербувал Алексей Петров за сътрудник на НСС и работил с Поли Пантев, Георги Илиев, Маджо, братята Маргини и т.н., като сътрудници на неговата служба. Подкрепяте и генерал Бойко Борисов… Що за гражданската инициатива. Можете да се подпишете със същия успех и в подкрепа на БКП. Бъдете здрави и по-взискателни към авторството си.

Иво Инджев: Приятелският огън на Явор Дачков[1]

Като един от подписаните под текста, с който 35 български граждани ( няма да ги определям какви са и кои са точно) призоваха да подкрепят една политическа сила ( по принцип няма значение коя, защото всеки има право на такава гражданска изява), попадам под ударите на Явор Дачков. В статията си във в. „Труд”, в която ни громи, той прави уговорката, че мнозина от подписалите се, са му приятели. Не знам дали ме припознава- ако да, значи и аз мога да го смятам за такъв. И да му кажа някои неща.

Защо точно аз? Едва ли съм най-представителен. По-скоро ги дискредитирам с нечистото си минало, за което Явор не просто загатва, а пътьом ме шамаросва като един презрян тип. Но точно понеже съм грешник няма от какво да се притеснявам. По - зле няма да ми стане, освен, когато ме ругаят приятели.

Държа да отбележа, че не съм упълномощаван от никого да защитавам доброто име на участниците в подписката, още повече, че не смятам, че то е накърнено от Явор. Нападките му си остават за негова сметка. Макар че огромната част от участниците в подписката не заслужават обидната съдба да им приписват характерните за такива като мен негативи по ченгесарска и комунистическа линия ( тъй че не ми отива точно пък аз да ги браня).

Става дума за хора със своя биография, творческа физиономия, индивидуалност, професионални постижения, чест и гражданско достойнство. Нима ужасното престъпление, да не мразят сляпо Иван Костов, което им вменява Явор, е достатъчно основание да бъдат наклепани? Непосветените читатели, които са прочели статията на Явор в официоза, сигурно са си помислили, че тези другари от подписката сигурно лягат и стават с името Костово на уста и му се молят на икона с неговия лик по пет пъти на ден.

Тук няма място за спор – така подозира Явор, няма как да бъде убеден в нещо друго. Когато обаче той пише за „синия болшевизъм”, който бил като червения, стигаме да някои противоречия. Как да наречем претенцията да бъде отказано на съмишленици да подкрепят политическа кауза, която при всичките й несъвършенства смятат най-малкото за легитимна? А защо не и своя- това забранено ли е, че трябва да бъде заклеймено?

Или може би тук си пробива път примитивната презумпция на онези, които съдят по собствения си махленски кръгозор ( странно, за Явор това не може да се каже?!), че човек не се ангажира с кауза, ако не го подкупят. Няма кауза без келепирец, така ли? Така ли изглеждат подписите ни?

И като стана дума за келепира, да отбележа, че приравняването на сините към червените е любимия спасителен пояс на посткомунистическата пропаганда, която се храни от гнилите остатъци от трапезата на Бай Ганьо, от неговия универсален аршин за хората : „всички са маскари”.

Натрапва се и друга аналогия. Тя също има нещо с епохата на болшевизма. Това е феноменът „батюшка Махно”- не просто анархист, а войнстващ такъв. Неговият девиз бил „бий белите докато почервенеят, бий червените докато побелеят”. И кой спечели? Белите определено са почервенели. От кръв. Защото от такъв вид „неутралитет” винаги почели по-силната , по-агресивната страна, която помита всичко и всички по пътя си, дори и онези, които временно са й послужили за отслабване на един от по-силните врагове.

Да видим на коя страна е силата в нашия случай. На страната на сините ли? Едва ли. Самият Явор се присмива, че Синята коалиция никога няма да управлява (с което поне ни освобождава от подозрението, че си просим постове с подписите си в някакво бъдещо управление).

Силните са червените. За тях статията на Явор е мехлем за душата. Не знам за Костов и неговия портрет, но тази статия като нищо може да стои в рамка над бюрото на Станишев и час по час да й се радва. Нали затова я публикува „Труд”, официозът, над който Явор иначе се глуми всяка сутрин в делничен ден от телевизионния екран( но който с голяма радост преглъща този факт и му предоставя територията си, за да бъдат оплюти сините, техните симпатизанти и разбира се демонът Костов).. Без тази официозна гостоприемност гаврата нямаше да е пълна и толкова приятна за очите на днешните управляващи.

А да разстрелваш в гръб именно опозицията, която се бори за глътка политически въздух, е най-малкото „приятелски огън”.

Впрочем какъв ти „приятелски огън”, той обикновено означава неволна грешка. По-скоро статията на Явор прилича на преградния огън на специалните съветски части в гръб на войнишките редици, които по този начин били тикани да се надигнат от окопите и да тичат срещу германския враг, който им се виждал в такава ситуация по-малкото зло.

Знам, че прочетени със съответната ирония, тези мои дума могат лесно да бъдат профанизирани. Знам също, че това „дърляне” е музика за ушите на властта – нека се ръфат, сигурно се радват те.

Не виждам как мога да им попреча. Само знам, че „мълчанието е злото” . Проблемът на Явор е, че е обявил за универсално зло един опозиционен политик, който едва ли не е на дъното на „народната любов” ( ако рейтингите на социологическите агенции я отразяват) и пречупва отношението си към хората спрямо това, дали са готови да споделят неговата омраза.

Ако подкрепата за опозиционната, едва шеста на последните избори в националната класация Синя коалиция се привижда на Явор толкова недостойна, че я сравнява с угодничеството на червени поддръжници на властта към властта, възнаградено с ордени, постове и привилегии ( сякаш е едно и също?!), то що за кауза е тази люта персонална битка на Явор, която получава подкрепата на официоза „Труд”?

Не знам. Питайте Явор.

 



[1] Отпечатвайки този текст, използвам случая да отговоря на многото читатели, които при всяка публикация на Иво Инджев в “Свободата” бързат да ми напомнят, че авторът бил ченге. Да, знам. Какъв според вас би могъл да бъде кореспондентът на БТА в Бейрут – ами всъщност и повечето му колеги бяха такива. Само че Иво Инджев беше единственият, който не каза “няма такова нещо” или “гордея се, че съм работил за България”. Каза, че не се гордее изобщо.  Че го е срам. Поради което го уважавам и ще го уважавам – все едно кой какво мисли за това.


 
Отказът на президента Плевнелиев да се кандидатира за втори мнадат е:
  резултати


Бюлетин

Въведете вашия имейл адрес за да получавате по-важните неща от Svobodata.com.




Svobodata.com не носи отговорност за съдържанието и авторските права на препечатани статии - като винаги посочва име на автор и линк на първоначалната публикация.



Подкрепете Откритото писмо на Едвин Сугарев до главния прокурор Сотир Цацаров, с което се иска започването на наказателно производство срещу лицето Сергей Дмитриевич Станишев, бивш министър-председател на България, заради причинени от негови действия или бездействия щети в размер на милиарди лева. Можете да изразите подкрепата си чрез петиция на адрес: http://www.peticiq.com/otkrito_pismo_sugarev



 



Story of Stuff



Подкрепете този сайт





Red House Sofia




Valid XHTML 1.0 Transitional