Безкултурието като политика

     Основните проблеми на сегашната българската политическа ситуация са в крайна сметка от културен характер. Ниската политическа култура като част от националното малокултурие прониза цялата верига – от избирателя, който е готов да продаде най-неприкосновената си собственост, гласа си, до президента, който утолява страстта си към миризмата на барут, стреляйки по червената книга на изчезващите животни. И, разбира се, медиите, но те са отделна тема.   

     Припряността като наша характерна черта роди доста неприятни рецидиви на прехода. Опаразитени с идеята за няколко години да постигаме неща, които другите народи са постигали за векове, на петата година решихме, че двете основни български партии, лявата и дясната, вече прекалено дълго стоят на сцената и че са се ояли (спомнете си, че тогава ояждането едва започваше). Идеите за премахване на червено-синята мъгла много лесно хванаха дикиш и на едни избори един мустакат фехтовач едва не стана президент. Какво друго, освен безкултурие, е да влезеш с метлата в една къща, още недостроена от зидарите. Ако искаш да помогнеш на строежа, подавай тухли вляво или вдясно, до метлата има много време.

     Неблагодарността е друга форма на националното малокултурие. В политическия живот това се прояви като особен едипов комплекс на партиите, откъснали се от  предишното родителско тяло. Имам предвид не просто прехождането от една партия в друга (нали и Чърчил го бил правил!), а дивата синовна омраза към бащата. И дори нещо повече, женитбата за неговата съпруга. За по-гнусен случай от този на Хр. Бисеров и Й. Цонев не се сещам. Изтриването на собственото минало, плюенето върху собственото ти лице (лицето ти няма минало, то е винаги в сегашно време!) е самоунижение и няма друго обяснение извън безкултурността.

     Безпринципността е друга отвратителна форма на ниската култура. Нейната слузеста природа направи така, че в българското политическо море медузите са много повече от рибите. Когато обявяваш желанието си да поставиш БСП извън закона, а после отиваш и се жениш за нея е не толкова политически шмекерлък, колкото арогантно лицемерие. Липса на култура. Да си бил някога философ и дори агент и сега постоянно да повтаряш пред журналистите, че ти се ще да се върнеш към науката (?), но в същото време сладострастно да си признаваш, че извън политиката ти е скучно – това не е ли безнравственост? Не е ли въпрос на ниска култура? Политиката не е място за убиване на скуката.  Може да си философ и пак да си простак. Културата не е пряка функция на образованието. Дори когато са те обучавали вкъщи, като царче.

     Дворцовата култура има своя специфика и на улицата тя стои като чужд, неразбираем език. Затова там, където има царски дворове с всичките им церемониални традиции, те са изведени от политиката. Не казвам, че нашият цар е малокултурен. Но какво друго означава да се върнеш в родината си, за да си реституираш две резиденции и няколко парчета стратегически туристически гори под маската на някакво политическо намерение? Да поемеш най-просташкия Моисеев политически ангажимент и да отговаряш на важни въпроси с мегдански фрази от рода на „когато му дойде времето”. Това е израз на идиотско неразбиране, че тъкмо ти обявяваш края на времената (след осемстотин дни). Да не говорим, че е абсолютно „царско” и дворцово безкултурие да се правиш на министър–председател, после просто на коалиционен партньор, а най-сетне и на водач на опозиционна (дай, боже!) партийка, едва промъкнала се в парламента. Без съмнение дворцовата култура познава фалша и лицемерието в особено голяма степен, затова за царете е запазена царската ложа, а не сцената на политическите актьори.

     Там фалшът и лицемерието също са част играта, защото и политиката е в известен смисъл изкуство, но и в това има граници. Безгранично е обаче безкултурното лицемерие да проповядваш вода, а тайно да пиеш вино. Да се кичиш с червените цветове на бедността, да й надигаш полите на всякакви видове избори, да преспиваш с нея предизборно, а иначе да бонвиванстваш сред кръг от близки милиардери, да раздаваш наляво и все наляво панаирни градчета, поръчки за магистрали, терени за курорти и да водиш утрешни покойници на море (това е направо уродливо!). Да ти спрат европейските пари и ти нагло да твърдиш, че това „не е достатъчно”, да искаш нов мандат, защото можеш още повече. Знаенето на един чужд език не може да спаси човека от простотията му.

     Политиката познава безочието, но в комбинация с малокултурие то е особено отвратително. Да вдигаш пушек с димни сигнали от ДАНС и да твърдиш, че палиш огън е безкултурност от най-висока проба. Да обещаваш резачки, при условие че преди повече от двеста години френската перфидност в лицето на мосю Жозеф Гилотен е изобретила специална машина за обезглавяване - също. Да твърдиш, че стотиците ти билбордове са просто десерт към един безплатен спонсорски обяд, при това пред народ, който много добре знае, че безплатни обеди отдавна няма, означава, че или не познаваш неговата култура, или твоята никак не е наред.

     Една от крайните форми на безкултурността е да поканиш журналисти да те снимат в леглото. Леглото, било то и болнично, е най-интимната работа и желанието ти телевизиите да те излъчват от домашното ложе или от болницата издава някаква културна перверзия. Когато към нея се прибави и доста често демонстрираната мисловна недостатъчност, явена като езиково неумение за изразяване дори и на простички политически идеи, комбинацията става страшна. И всички разбират, че искаш да станеш министър-председател, при условие че дистанционно управляваната от теб партия спечели самостоятелно мнозинство в парламента, само дето ти все още не можеш да го формулираш ясно за себе си. А другите да се радват, че следващият министър-председател поне ще е работил нещо преди това, например пожарникар, защото предишните двама нямали нито един ден трудов стаж: първият цял живот цар, вторият – партиец.

     Човек гледа телевизионните панорами и не може да разбере какво става: явяват му се разни войводи, загрижени за националното, но залепени като пиявици на крачетата на Янето, разни нововремци, оплакващи се, че само два месеца са били във властта, след като изкараха цял царски мандат и сключиха най-жалката и отвратителна политическа сделка - пред целия български народ си изуха кирливите гащи, за да получат за два месеца едно пикливо министерство (казвам пикливо, ама хич не съм сигурен дали дружбата им с Ковачки не е започнала именно тогава, когато за малко държаха енергетиката!).

     Политиката ни никога не е била на по-ниска тераса от днешната. Не е въпрос на култура да знаеш дали съществува или не съществува държавата Нубия. Но да искаш да натикаш в кучи гъз (пардон, извинете, настъпих ви бохчата!) партията, на която си бил председател допреди месец, е проява на зверска културна недостатъчност.  Цялото ти възпитание е завързано в празен чувал от кафе. Нищо, нищо не значи философската диплома в отсъствие на първите седем години.

     Никак не е случайно, че част от десните интелектуалци (по цял свят интелектуалците обикновено са леви, но у нас лявото е тотално сгрешено)  не издържаха и извикаха, направо изкрещяха. Изкрещяха противно на собствената си културна природа, та Явор Дачков трябваше да им се скара среднощно от прозореца на вестник „Труд”.

     Интелектуалецът много неща може да понесе. Но безкултурието не може. И не трябва. От време навреме трябва да се крещи. Не може българската политика цял живот да се храни само с нож. Трябва да свикне с вилицата и салфетката.