Здравка ЕвтимоваКъщата построил дядо ми Горан, търговец на желязо, което изнасял в Румъния. Натрупал чували с пари, изчезнал с някаква румънка и забравил баба ми Младена сама в недостроената хала. Нямали деца. Това била причината Горан да хване парите и да дръпне в чужбина с онази румънка. Както Горан все пак сложил покрив над къщата, но по стените нямало прозорци и врати. Баба ми Младена изведнъж се оказала без пукната пара, с два гардероба мъжки костюми. Нямала документи и не можела да продаде грамадната хала от голи стени и тухли. Останал й резилът, че е зарязана бездетна от толкова учен и заможен мъж като Горан търговеца. Започнала да продава първо роклите си, но никой не ги купувал, защото били на ялова жена. След това подела да продава мъжките костюми. Намерили се кандидати - Горан бил най-голямото добро утро в окръга. Баба Младена се надявала да дойде някой майстор зидар да купи дрехите на мъжа й, затуй писала: “На зидари костюмите се продават на половин цена”. Най- сетне се появил такъв господин.
- Аз съм зидар - казал той на Младена. - Дай ми костюм на половин цена.
- Щом си зидар, може ли да ми омажеш къщата? Ако искаш, живей в стаята в края на коридора. Аз мога да готвя за двама.
Тоя зидар не ще да е бил много човек като хората. Огледал той Младена и рекъл, "Знам, че мъжът ти те оставил, щото си ялова. Аз точно такава булка търся. Вместо да давам пари по долни жени, докато мажа, ще живеем заедно. Ще ми готвиш и ще ме переш. Дай да видя дали ще ми харесаш, че да почвам сетне мазането."
Баба Младена рекла, "Как така изведнъж... Не може така! "
- Може. Ако не ми харесаш, ще ти дам десет лева както на всички други. Харесаш ли ми - оставам.
Първо й оставил десет лева и се пропъдил някъде, но вече облечен в един от костюмите на Горан. Дошъл след известно време, но ни костюм на Горан, ни обувки на Горан, само по къси гащи пристигнал, макар че било студено и облаците били повече от магарешките тръни на полето. Човекът се казвал Здравко. Взел да маже. Както мажел, казвал на Младена внимателно да записва колко десетачки й дължи. Тя нямала нито стотинка. Вече била разпродала костюмите на Горан, шкафовете на Горан и столовете, та наистина ги чакала тия двайсет и осем пъти по десет лева. Смятала полека лека да започне да бута къщата, да продава тухлите и от това да живее, докато не намери някой вдовец с дечица, да гледа малките и да се приюти при бащата. Дали зидарят шетал да краде от бостаните на почтените хора, или комар ходел да играе, не се знаело. Донасял на Младена донасял храна, нагъвал като хала и колкото повече гълтал, толкова по-малко мажел и повече около Младена се въртял. Накрая казал – “Слушай, по-добре да не ти плащам десет лева. Ще черпя поп Манол да ни венчае - две ракии и е готов.”
Излъгал. Дори две ракии не черпил поп Манол, а му поискал на заем петдесет лева. Поп Манол не изкарал цялата брачна молитва, а само една трета от нея. Зидарят казал: - “Стига ми толкова. Изчезвай, че ще ти съблека расото от гърба и ще го продам да купя нещичко на Младена.” Попът зинал да се кара, но Здравко наистина наблегнал да му смъква расото. Къщата си оставала неомазана. Докато все още имало хляб и кори от картофи, Здравко казвал на Младена: - “Ще я омажа тая къща, дяволите да я вземат. Младено, дай да използваме, че си жива. Такваз кротка като тебе няма да намеря, дори десет оки свещи да изгоря, докато диря.”
- Знаеш ли какво, Здравко? - рекла баба ми Младена след известно време. – Сигурно ще имаме бебе.
- Какво от това – ядосал се той. - Нали не умираш! По-добре беше да си ялова като хората, но ми се виждаш хубава. Ако бебето е здраво, можем да го харижем за петдесет лева на някого.
Когато майка ми се родила, градчето си рекло – “Я, па тая Младена!” Румънката, с която дядо ми Горан избягал, се върнала по нашите места, намерила баба Младена и рекла: – “Оня Горан, червеи червата му да ядат, ме натири. Дете не съм можела да родя. Обаче да знаеш – той е калпав. Аз няма къде да се подслоня. Нямам пукната пара, затуй пусни ме да живея при тебе. Двете заедно ще измажем къщата.” Но отново не се стигнало до мазане на стените. Здравко накарал румънката първо да си продаде роклята, после гривните, после обувките. Накрая се преместил в нейната стая, но румънката почнала да му крещи "Дай десетолевките, дето ми дължиш!", поради което един ден той я изхвърлил насред улицата хей така, както си била по нощница. Върнал се в къщата, взел си бебето в ръце и започнал да му пее. Здравко имал широк глас. Вятърът млъквал под облаците, щом зидарят си отворел устата. Баба ми Младена дала на румънката хляб, а Здравко се прибрал и рекъл – “Само ти, Младено, можеш да живееш с мене - паднал пред нея и взел да й целува коленете. - Оная ме би с дъска” - и пак целунал коленете. После изчезнал пак. Съседи подхвърлили на Младена, че хванал към София с някаква млада певица.Младена ходела да чисти оборите на комшиите и макар че в Пернишко хората са повече камъни, отколкото хора, заради бебето й давали стари дрешки. Така баба ми почти си стъпила на краката, когато се върнал Горан, мъжът й. Бил още по-тежък търговец, с кола се прибрал. Младена седяла с дъщеря си, моята майка, която тъкмо се учила да ходи из двора.
- Знам какво си правила, докато ме нямаше - казал Горан на жена си. - Добре. Взимам те обратно заедно с детето.
Викнал майстори, измазал къщата, а на бебето само дето луната между облаците не свалил, че да я закове над люлката. Разбира се, по едно време Здравко зидарят пак довтасал в Перник и що да види! Къщата оградена със зид. Рекъл да влезе, но два песа налетели с гърла като пещери насреща му. Излязла Младена
- Дай да ти целуна коленете! – викнал той. - Ти си ангел. Кило свещи изгорих да търся друга такава като тебе, но няма и няма. Идвай, че нямам търпение!
- Мъжът ми се прибра – казала баба ми Младена. -Той вароса къщата. Нови врати и прозорци сложи.
- Какъв мъж, бе! С кого те венча тебе поп Манол?
- Казвам ти, Горан е тука. Ходи си, защото ще те застреля.
- Да видим как пък ще ме застреля! - После отишъл при хлапето, гушнал го и запял. Глас като слънце плиснал от гърлото на тоя човек. Младена забравила, че я зарязал с бебето да чисти оборите на хората. “Хайде - казал й Здравко. - Нали знаеш сега какво трябва да стане.” “Не може, защото Горан си идва. На ти пари – и му дала една шепа десетолевки. Откакто Горан се върнал, парите с торби се трупали в къщата й. “Слушай какво, я зарежи парите и ела да използваме, докато си жива.”
Използвали чак до вечерта, само за малко Здравко попял на бебето. Така пял, като че десет сърца туптели под ребрата му и като че само той имал щерка на тоя свят. После още използвали. Зидарят се усетил се чак когато Горан опрял пищов в темето му.
- Ти какво правиш тука, бе! - ревнал Горан.
- Че не виждаш ли какво правя? - креснал Здравко. – Трябва да си кьорав, ако не виждаш. Или ме трепи, докато държиш тоя пищов, или дай аз да те трепя! - Добре, че Горан гръмнал към тавана.
Дошли гавазите на Горан, измъкнали Здравко и сигурно го драли много здраво, защото после съседите намерили туфи кестенява коса и кървава диря към гарата.
- А ти, ма! - зинал Горан към баба ми Младена. - Още веднъж ако те видя с тоя... ей това виждаш ли го? - показал й големия нож, с който тя режела хляба. Оглеждал дълго жена си и по едно време попитал: - Е, какво, оня пееше ли ти?
- Пееше ми – казала Младена.
- Тогава и аз ще ти пея! – викнал Горан и като зинал - не глас, а вол излязъл от гърлото му. Ревал що ревал и попитал: - Той по-хубаво ли ти пееше? “По-хубаво”- отговорила Младена. “Ама той те заряза!” - креснал Горан. “И ти ме заряза” – припомнила му Младена. Горан извадил едно тесте пари, сложил ги до главата й и казал – “Той нямаше ей това. Ти чистеше оборите на хората!” “Той ми целуна коленете” – прошепнала Младена.
…Когато пораснала, мама станала много красива. Родила ме на осемнайсет години и ме оставила на баба Младена и дядо Горан, който вече не бил никакъв търговец, а болнав възрастен човек. На гости им идвал куц старец, който пеел хубаво. Вечер двамата - Горан и куцият - си пиели заедно ракия и като се наквасели достатъчно, куцият запявал така, като че под ребрата му туптели десет сърца. Другият, Горан, макар и тормозен от ревматизъм, зеел и от устата му излизал не глас, а багер. До тях двамата седяла баба ми Младена. Краката много я болели, но тя наливала пиене на мъжете. Грижела се за мен, малката си внучка Здравка – все в тая стара пернишка къща, с огромните стаи, които лятото още пълни с топли облаци, а зимата – със сребро.