„ДОБРИЯТ СТАЛИН“

Да му вяр­ва­ме ли? Нима всичко, за ко­ето го­во­ри Ерофеев, е са­ма­та истина, она­зи без­по­щад­на истина, ко­ято не тър­пи уго­вор­ки и за­то­ва се при­ема еднозначно, ед­ва ли не ка­то абсолют? Колкото до мен, ня­ма как да не му повярвам. Сталинизмът, как­то е пред­с­та­вен тук, не ка­то те­оре­тич­на абстракция, не ка­то съв­куп­ност от ед­ни или дру­ги престъпления, за ко­ито е пи­са­но без­брой пъти, а пос­ред­с­т­вом въз­хо­да и кра­ха на чо­веш­ки­те съд­би и пос­ред­с­т­вом не­го­ви­те чер­ни из­ме­ре­ния на би­то­во и психологическо, на со­ци­ал­но и по­ли­ти­чес­ко равнище, дейс­т­ви­тел­но е точ­но това. Ерофеев е ка­зал ис­ти­на­та за ед­но без­чо­веч­но време, за де­мо­нич­но­то в иде­оло­ги­ята и прак­ти­ка­та на един режим, кой­то е сред най-чер­ни­те стра­ни­ци на чо­веш­ка­та история. Разбира се, и у нас ще се на­ме­рят някои, ко­ито по ста­лин­с­ки ще отсъдят, че „Добрият Сталин“ е вра­жес­ки роман, дол­ноп­ро­бен пасквил, кой­то нап­раз­но се опит­ва да хвър­ли кал вър­ху ед­на „ве­ли­ка“ епоха, сът­во­ре­на от „ба­ща­та на на­ро­ди­те“. В из­вес­тен сми­съл ня­ма как да им се разсърдим, за­що­то да­леч по-дъл­бо­ки умо­ве от тех­ни­те – имам пред­вид она­зи пред­с­та­ви­тел­на част на за­пад­но­ев­ро­пейс­кия ин­те­лек­ту­ален елит от не чак тол­ко­ва да­леч­ни вре­ме­на – вяр­ва­ха на Сталин или най-мал­ко­то при­ема­ха за оп­рав­да­ни прес­тъп­ле­ни­ята на болшевизма, до­кол­ко­то „от­ва­рят“ пъ­тя към сво­бо­да­та на планетата. Нали не сме заб­ра­ви­ли пер­вер­з­на­та ре­ак­ция на един Сартр по по­вод на „Разбунтуваният чо­век“, оно­ва зна­ме­ни­то есе на Албер Камю, къ­де­то се го­во­ри про­ник­но­ве­но и за ме­та­фи­зич­ния бунт на изкуството, и за ре­во­лю­ци­он­ния те­рор ка­то ед­но аб­сур­д­но явление, и за границите, ко­ито ни­то ед­на идея не би­ва да пристъпи, ако ис­ка да си ос­та­не хуманна. Сартр, кой­то се гну­си от жи­во­та и чо­веш­ко­то битие, но ина­че при­ема ло­ги­ка­та на ста­лин­с­ки­те престъпления, ще про­че­те с неп­ри­язън „Разбунтуваният чо­век“, а по-късно, през 60-те години, ще ста­не съп­ри­час­тен и на прък­на­ло­то се под фор­ма­та на ма­о­из­ма левичарство.

Но въпросът, с кой­то започнах, не се от­на­ся са­мо до на­пи­са­но­то от Ерофеев за ед­на от­ми­на­ла епоха. Той ще въз­му­ти онези, ко­ито уж от­х­вър­лят дес­по­тиз­ма на Сталин, без да смя­тат обаче, че ста­ли­низ­мът е жив? Нима, си­гур­но та­ка ще си кажат, не са от­в­ра­ти­тел­ни те­зи нед­вус­мис­ле­ни внушения, че ум­рял пре­ди по­ло­вин столетие, Йосиф Висарионович се рад­ва на пло­дот­вор­но безсмъртие. Не са ли глу­пост и вну­ше­ни­ята на автора, че то­ва без­с­мър­тие да­ва ня­как­во упо­ва­ние на Русия. Чуйте го как­во каз­ва Ерофеев: „Сталин днес – то­ва е кул­тът към силата, жал­ба по Империята, реда, ува­же­ни­ето и жестокостта, вероломството. Сталин е раж­да­не­то на нов страх. Във все­ки на­чал­ник в Русия се­ди по един мъ­ни­чък Сталин“. Да, по­доб­ни думи, а в съ­ща­та на­со­ка са и мно­го от дру­ги­те раз­мис­ли в романа, ще пре­диз­ви­кат ре­ши­те­лен отпор. Ерофеев не мо­же да бъ­де прав, ня­ма как да е прав -не­го­ви­те ду­ми са богохулство. Как е въз­мож­но да се пи­ше по то­зи на­чин за ед­на страна, в ко­ято има де­мок­ра­ция и сво­бо­да на словото, пар­ла­мен­та­рен жи­вот и та­ка нататък? Било, как­во­то било, но Русия, не­ка все­ки да го знае, е скъ­са­ла с болшевизма. Работата е там, че Виктор Ерофеев е руснак, та­лан­т­лив писател, че той поз­на­ва по-доб­ре от нас оте­чес­т­во­то си и не­го­ва­та история, как­то и се­гаш­ния му живот. Ерофеев от­дав­на е раз­б­рал как­во точ­но е влас­т­та в Русия, как­ва е пси­хо­ло­ги­ята на мно­зин­с­т­во­то рус­на­ци и ко­ето е още по-важ­но – за­що тък­мо там са въз­мож­ни мо­ду­си­те на власт и чо­веш­ко поведение, на жес­то­ве и емоции, на бунт и примирение, на би­тов и ме­та­фи­зи­чес­ки ал­ко­хо­ли­зъм и на как­во ли не още, ко­ето е чуж­до на ос­та­на­лия свят. Тъй че – не­ка да про­че­тем ро­ма­на с не­об­хо­ди­ма­та разумност, без пред­на­ме­ре­ност и прис­т­рас­тия и с ед­но го­ля­мо доверие. Авторът на „Добрият Сталин“, не са­мо талантлив, но и бе­зу­кор­но правдив, как­во­то и да му стру­ва то­ва (а то му стру­ва много, за­що­то пи­ше не са­мо за тра­гич­но­то в съд­ба­та на на­ро­да си, но и за соб­с­т­ве­но­то си про­буж­да­не с це­на­та на „от­це­убийс­т­во“), е ка­зал са­мо истината. В слу­чая имам пред­вид глав­на­та истина, онази, ко­ято по­раж­да ос­та­на­ли­те истини. Това е ис­ти­на­та за Йосиф Висарионович Сталин, ем­б­ле­ма­тич­на фигура, ко­ято и днес е раз­пъ­на­та на две в съз­на­ни­ето на рус­ка­та нация. За ед­на­та по­ло­ви­на Сталин си ос­та­ва дес­пот и се­ри­ен по­ли­тичес­ки убиец, как­то го на­ри­ча Ерофеев. А за дру­га­та той си е „доб­ри­ят Сталин“, сът­во­рил мо­гъ­щес­т­во­то на Русия, раз­г­ро­мил нем­с­кия фашизъм, иконата, с ко­ято за­ги­ва­ха ми­ли­они войници, уди­ви­тел­но скром­на­та личност, ос­та­ви­ла след смър­т­та си един поч­ти пра­зен гардероб. Интересно е например, че ба­ща­та на Ерофеев, кой­то го наб­лю­да­ва от­б­ли­зо в ка­чес­т­во­то си на ли­чен пре­во­дач от френски, след мно­го вре­ме ще го ха­рак­те­ри­зи­ра ка­то екзекутор, но и ка­то светец. Значи „доб­ри­ят Сталин“ е светецът, без кой­то по­ло­ви­на­та Русия и днес не може...

В ро­ма­на си Виктор Ерофеев прев­ръ­ща Сталин в мно­гоз­нач­на метафора, в смис­ло­во послание, ко­ето ид­ва от миналото, очак­вай­ки своя от­го­вор в настоящето. Това е ме­та­фо­ра за не­въ­об­ра­зи­мо­то по сво­ята жес­то­кост насилие, за не­чу­ван садизъм, за убийс­т­во­то на са­ма­та идея за човека, за аб­со­лют­на­та кри­за на съзнанието, пре­вър­на­ло се в безумие. При то­ва Сталин е са­мо в яд­ро­то на метафората, а прос­т­ран­с­т­во­то око­ло то­ва яд­ро са все­от­дайни­те му при­вър­же­ни­ци на всич­ки рав­ни­ща -че­кис­ти и дипломати, ка­зи­он­ни пи­са­те­ли и колхозници, шофьо­ри на так­си­та и военни, шпи­они и квар­тал­ни пияници, чер­пе­щи от име­то на Сталин ня­как­ва мис­тич­на сила, за да по­на­сят со­ци­ал­на­та и мо­рал­на­та ни­ще­та на жи­во­та си... Ерофеев пра­ви от Сталин и мъ­чи­те­лен проб­лем за поз­на­ни­ето и самопознанието. Проблем, с кой­то той са­ми­ят се е справил, въп­ре­ки че про­из­хож­да от сре­ди­те на вис­ша­та но­мен­к­ла­ту­ра и че зна­чи­тел­на част в жи­во­та му пре­ми­на­ва с при­ви­ле­гии и жи­тейс­ки стандарт, съв­сем не­поз­на­ти за не­щас­т­ния рус­ки народ. Авторът на та­зи книга, про­ни­за­на от един автобиогра­физъм, кой­то не ис­ка да пре­мъл­чи нищо, е из­вър­вял док­рай трън­ли­вия път на ин­те­лек­ту­ал­но­то и ду­хов­но­то пробуждане. В то­зи сми­съл ро­ма­нът е оди­сея на ед­на съвест, ко­ято се на­че­ва с ран­ни­те съмнения, за да пре­ми­не през оне­зи мъ­чи­тел­ни раз­д­во­ения меж­ду из­ку­ше­ни­ето и правдата, и за да стиг­не най-пос­ле до вът­реш­но­то озарение, до просветлението. Затова, зап­ла­тил скъ­по рис­ко­ве­те на то­ва просветление, вклю­чи­тел­но и с жес­ток удар вър­ху се­мейс­т­во­то си (той про­ва­ля с ли­те­ра­тур­но­то си ди­си­ден­тс­т­во блес­тя­ща­та ка­ри­ера на ба­ща си!), Ерофеев има пра­во­то да по­пи­та още веднъж, ве­че към края на сво­ето повествование: „ Кой си ти в действи­телност?“. Кой си ти, Йосиф Висарионивич?, пи­та се авто­рът, осъз­нал мно­гок­рат­но труд­нос­т­та на своя въп­рос, за­що­то и литературата, и съв­ре­мен­на Русия все още от­го­во­ря уклончиво, приблизително, с она­зи многоз­начност, ко­ято не мо­же да бъ­де оправдана. Но пък мо­же да бъ­де обяс­не­на и ав­то­рът се опит­ва да нап­ра­ви тък­мо-това. Убеден съм, че той ни да­ва вер­ния отговор. Ерофеев оти­ва мно­го по-да­леч от ан­тис­та­лин­с­кия па­тос на съ­вет­с­ки­те романи, ко­ито се из­да­ва­ха по вре­ме­то на Горбачов. В мно­зин­с­т­во­то от тях Сталин, ти­ра­ни­ята и мо­рал­на­та ми­зе­рия на епо­ха­та му се раз­к­ри­ва­ха и тъл­ку­ва­ха на рав­ни­ще­то на контрапункта. Да, Сталин е ужасен, той по­газ­ва прав­да­та на съ­вет­с­кия строй, по­тъп­к­ва си­реч ле­нин­с­ки­те норми. Но виж­да­те ли, не то­ва е свя­та­та идея! Нейната същ­ност е в пра­вед­но­то де­ло на онези, ко­ито Сталин ще по­гу­би един след друг. Същността е в това, ко­ето тряб­ва­ше да бъ­де и Горба­човата перестройка, та­ка пе­чал­но от­ми­на­ла в небитието. Ерофеев оба­че мис­ли дос­та по-раз­лич­но и за­то­ва ро­ма­нът му зад­ми­на­ва с проз­ре­ни­ята си храб­рос­т­та и от­к­ро­ве­ни­ята на пре­диш­ни­те романи. Той си го каз­ва съв­сем директно: при­чи­на за садизма, за нрав­с­т­ве­на­та разруха, за из­на­чал­на­та не­със­то­ятел­ност на зло­ве­щия ек­с­пе­ри­мент в Русия (и не са­мо там, не­ка да до­пъл­ним ние!) са не са­мо па­то­ло­гич­ни­те от­к­ло­не­ния в ду­ша­та на съ­от­вет­ния пар­ти­ен и дър­жа­вен вожд. Тук ста­ва ду­ма за ненормалност, до­пус­на­та от чо­веш­ко­то съзнание, от ми­ли­они­те чо­веш­ки съзнания, по­гъл­на­ли нар­ко­ти­ка на утопията, спо­ред ко­ято чо­веш­ко­то съ­щес­т­во не е вис­ша цел на мирозданието, а под­ръч­но средство. Става ду­ма за нечовечност, за не­раз­би­ра­не на чо­веш­ка­та природа, за пъл­но не­ве­жес­т­во от­нос­но сми­съ­ла на ис­то­ри­ята и живота, за она­зи без­по­мощ­ност на чо­веш­кия дух, ко­га­то прех­вър­ли стро­ги­те пре­де­ли на разумното. Не са­мо тираните, но и тех­ни­ят народ, по­не ед­на зна­чи­тел­на част от не­го въз­п­ри­емат с жи­во­тин­с­ка без­ро­пот­ност иде­оло­ги­чес­ка­та отрова. А мо­же би въп­рос­на­та без­ро­пот­ност има своя ге­не­зис в по-да­леч­но време, ко­га­то са вну­ши­ли на рус­кия на­род иде­ята за не­го­ва­та из­к­лю­чи­тел­на ми­сия? И ко­га­то са го на­учи­ли да вяр­ва бе­зус­лов­но на своя батюшка? Предположението не е мое. То при­над­ле­жи на Виктор Ерофеев, кой­то казва: „Руската ли­те­ра­ту­ра не мо­жа да се спра­ви със Сталин. Тя прев­ръ­ща­ше ге­не­ра­ли­си­му­са в палач, па­ла­ча – в генералисимус. Въртеше об­ра­за и тъй, и инак, без ни­ка­къв смисъл. И не забеляза, че явя­ва­не­то на Сталин на рус­кия на­род е срод­но на явя­ва­не­то на Иисус Йоси­фович. Само че Йосиф Висарионович дой­де при друг из­б­ран на­род – ка­то си се на­ре­къл богоносец, пос­ре­щай си гостите! – и гос­те­ни­нът ос­та­на завинаги. Русия е дос­той­на за доб­рия Сталин“...

Не ос­та­вай­те с впечатлението, че ро­ма­нът е по­ли­ти­чес­ки трактат, четиво, ко­ето в те­оре­ти­чен план де­фи­ни­ра съ­щи­на­та на един иде­оло­ги­чес­ки провал, на всич­ко онова, за­ра­ди ко­ето вре­ме­то на Сталин, отминало, но и все пак незавършило, се въз­п­ри­ема ка­то колапс. Казах го в на­ча­ло и тук ще го повторя: „Добрият Сталин“ е роман, зна­чи­мо ху­до­жес­т­ве­но про­из­ве­де­ние със сво­ята фа­бу­ла и герои, с раз­в­ръз­ка­та си. Роман, в кой­то до­ку­мен­тал­но­то на­ча­ло иг­рае пър­вос­те­пен­на роля. Тук се от­к­ро­ява и ме­мо­ар­но­то начало, прос­ле­дя­ва се как­во точ­но ста­ва в ду­ша­та на човека, пре­ми­нал през мно­го­то ла­би­рин­ти на ем­пи­рич­на­та дейс­т­ви­тел­ност и съз­на­ни­ето си, за да на­ме­ри спа­си­тел­ния изход. И те­ма­та за ба­щи­те и децата, та­ка поз­на­та ни от литературата, ще ожи­вее пак. И чрез та­зи те­ма ав­то­рът ще пос­та­ви мъч­ни­те въп­ро­си за вината, и спе­ци­ал­но за ви­на­та без да си виновен, и за он­зи съд­бо­но­сен из­бор на съдба, кой­то се взе­ма при дос­та труд­ни обстоятелства. Същевременно то­ва е ро­ман за раз­лич­ни­те мо­ду­си на чо­веш­кия живот, обус­ло­ве­ни от кон­к­рет­но-ис­то­ри­чес­ка­та си­ту­ация и ге­ог­раф­с­ко­то място, къ­де­то си до­шъл на бе­лия свят. Показателни са в то­ва от­но­ше­ние въл­ну­ва­щи­те съ­пос­тав­ки меж­ду чо­веш­ко­то би­тие във Франция и Съветския съюз. Те до­каз­ват до­пъл­ни­тел­но уби­ва­щия ма­щаб на то­та­ли­тар­на­та действителност, ли­ши­ла чо­ве­ка от прос­ти­те ра­дос­ти на живота, от све­ще­но­то пра­во на ди­на­ми­чен и раз­но­об­ра­зен живот, раз­по­ла­гащ с интимност, спон­тан­ност и прос­то­ду­шие – ли­ши­ла го от усе­та за не­пов­то­ри­мо­то чу­до на она­зи участ, в ко­ято ня­ма страх, мни­тел­ност и подозрителност, дву­ли­чие и по­каз­на сер­вил­ност към властимащите. И как­во излиза? – ся­каш ис­ка да ни по­пи­та и то­ва Ерофеев. Уж бях­ме бо­го­из­б­ра­ни и тряб­ва­ше да спа­сим света, а за­тъ­нах­ме в страш­на­та богоизоставеност, на­ре­че­на с име­то на Сталин. Уж тряб­ва­ше да спа­сим гре­хов­ния чо­веш­ки свят, а се оказа, че са­ми­те се­бе си не мо­жем да спасим. И как да се спасим? – от­но­во ще по­пи­та ся­каш авторът. Възможно ли е на­ис­ти­на на­ше­то спа­се­ние с та­ки­ва ти­по­ве ка­то Сталин, Молотов и Жданов, ка­то оне­зи дип­ло­ма­ти и че­кис­ти в романа, оли­цет­во­ря­ва­щи връх­на­та точ­ка на подлостта, ра­бо­ле­пи­ето и мо­рал­на­та низост? Как да се спа­сим нрав­с­т­ве­но и ду­хов­но с литература, ко­ято с ен­ту­си­азъм слу­гу­ва на ти­ра­нич­ния режим? Чуйте го пак Ерофеев, та­ка злъ­чен и нападателен, че онези, ко­ито с нас­тър­ве­ние прос­ла­вят чу­до­то на „рус­ка­та ду­ша“ и пе­ят хим­ни за „доб­рия Сталин“, неп­ре­мен­но ще го анатемосат: „Каквито и ге­ни­ал­ни идеи да са се раж­да­ли в гла­ви­те на рус­на­ци­те – те до ед­на са ге­ни­ал­но смешни. Третият Рим да създадат, да въз­к­ре­сят прадедите, да пос­т­ро­ят комунизма. В как­во ли не са вярвали! В царя, в бе­ли­те ангели, в Европа, в Америка, в православието, в НКВД, в съборността, в ре­ли­ги­оз­на­та община, в революцията, в злат­на­та рубла, в на­ци­онал­на­та из­к­лю­чи­тел­ност – във всич­ко и във всич­ки са вяр­ва­ли ос­вен в са­ми­те се­бе си. Но най-смеш­но­то е да при­зо­ва­ваш рус­кия на­род към са­мо­поз­на­ние (...)“ С те­зи мис­ли се свър­з­ва и твър­де­ни­ето на писателя, че „В та­зи смеш­на стра­на са се заг­ри­жи­ли за нравствеността. Но ка­то ац­те­ки­те – са кръвожадни, склон­ни са към чо­веш­ки жертвоприношения. Режат гла­ви­те на же­ни­те и на вра­го­ве­те“. Няма да коментирам, тъй ка­то раз­ка­за­ни­те епи­зо­ди пот­вър­ж­да­ват ужа­са и прозрението, ко­ито се съ­дър­жат в цитата. А тук, и не са­мо за­що­то в ро­ма­на има су­ро­ви об­ви­не­ния към пи­са­тел­с­ко­то братство, тряб­ва да изтъкна, че клю­чов мо­мент в не­го е скан­дал­ни­ят случай, пре­диз­ви­кан от по­ява­та на ли­те­ра­тур­ния ал­ма­нах „Метропол“. Идеята за не­го­во­то сът­во­ря­ва­не е на са­мия Ерофеев. Излязъл в края на 70-те години, по­мес­тил на стра­ни­ци­те си твор­би на писатели, ко­ито по ня­ка­къв на­чин не при­емат из­де­ва­тел­с­т­ва­та на режима, ал­ма­на­хът сре­ща мо­гъ­щия от­пор на ка­зи­он­но­то пи­са­тел­с­ко съсловие. И на съ­вет­с­ка­та власт, раз­би­ра се, ко­ето е все същото. Той се въз­п­ри­ема ка­то вра­жес­ка провокация, ата­ку­ва­ща ус­то­ите на съ­вет­с­кия порядък. Скандалът с „Метропол“ при­до­би­ва дра­ма­тич­ни из­ме­ре­ния и в лич­нос­тен план. Героят на ро­ма­на – са­ми­ят Ерофеев – ще бъ­де из­к­лю­чен от пи­са­тел­с­кия съюз. Баща му ще за­гу­би ви­со­кия си пост. В ду­ша­та на още на­че­ва­щия пи­са­тел Ерофеев нах­лу­ват оне­зи смра­зя­ва­щи страхове, та­ка при­съ­щи на та­мош­ни­те хора. За щас­тие съд­ба­та ще се ока­же дос­та ми­лос­ти­ва към мла­дия автор. Няма да го пра­тят в психиатрия, ня­ма да го осъ­дят ка­то Йосиф Бродски и ня­ма да го из­го­нят от ро­ди­на­та ка­то Солженицин. Страдание ще има, но с не­го ид­ва и пос­лед­ни­ят етап от спа­се­ни­ето на Виктор Ерофеев. Той ста­ва чо­век на знанието, про­буж­да­не­то е напълно, ис­ти­на­та е намерена. И той, как­то го заявява, ста­ва един сво­бо­ден писател. „Аз мо­же би съм най-сво­бод­ни­ят чо­век в Русия. Това всъщ­ност е нез­на­чи­тел­но постижение, в та­зи об­ласт ня­ма осо­бе­на кон­ку­рен­ция“. Иронията е оче­вид­на и нарочна, но дейс­т­ви­тел­но ге­ро­ят на ро­ма­на ще но­си от­тук на­та­тък сво­бо­да­та в се­бе си. Прочетете „Добрият Сталин“ и ос­та­на­ла­та про­за на Ерофеев, за­поз­най­те се с ли­те­ра­тур­но-кри­ти­чес­ки­те и фи­ло­соф­с­ки­те му текстове, осо­бе­но с това, ко­ето е на­пи­сал за твор­чес­т­во­то на Камю и за мъд­рос­т­та на Лев Шестов, и неп­ре­мен­но ще се съг­ла­си­те с мен.

И още ед­на-две подробности, ко­ито ня­ма как да се пропуснат. Романът е пос­ве­тен на бащата, на жертвата, на този, без ко­го­то Ерофеев, кол­ко­то и да е парадоксално, ня­ма­ше да ста­не Виктор Ерофеев. Самото пос­ве­ще­ние пре­диз­вик­ва раз­мис­ли от твър­де сло­жен характер, ко­ито са прос­т­ран­но раз­гър­на­ти в романа. Там пи­са­те­лят ги е свел под зна­ме­на­те­ля на това, ко­ето на­ри­ча „от­це­убийс­т­во“. Разбира се, ба­ща­та ня­ма да бъ­де убит, но все пак по­ку­ше­ни­ето го има. То не е фи­зи­чес­ко и предуми­шлено, не е плод на си­нов­на омраза, но все пак ня­ма как да не се случи, тъй ка­то спа­се­ни­ето и сво­бо­да­та не мо­гат да не пре­ми­нат през него. Тук не­из­беж­ни­ят сблъ­сък меж­ду ба­ща­та и си­на оз­на­ча­ва не­из­беж­нос­т­та на тра­гич­на­та ко­ли­зия меж­ду ем­б­ле­ма­тич­нос­т­та на две раз­лич­ни представи, на два ти­па световъзприемане. И все пак, и въп­ре­ки то­ва „от­це­убийс­т­во“ на пре­ден план из­ли­за ис­ти­на­та за сък­ро­ве­но чо­веш­ко­то в човека, за лю­бов­та и признателността. Героят на ро­ма­на ня­ма да се от­ка­же от ба­ща си, ня­ма да прес­та­не да го обича. Покушението, ко­ето е извършил, не е сре­щу него, а сре­щу порядъка, на кой­то е слу­жил бащата. В да­де­ния слу­чай из­во­юва­на­та сво­бо­да доказва, че са­мо при нейно­то на­ли­чие чо­веч­нос­т­та си ос­та­ва човечност. И са­мо то­га­ва ос­та­ват не­по­кът­на­ти све­ще­ни­те нор­ми на съществуването.

Колкото до дру­га­та подробност, тя опи­ра до из­рич­но­то по­яс­не­ние на Ерофеев, че „Всички пер­со­на­жи в та­зи книга, вклю­чи­тел­но ре­ал­ни­те хо­ра и са­ми­ят автор, са из­мис­ле­ни“. Въпросът е обаче, че ни­то „доб­ри­ят Сталин“, ни­то ос­та­на­ло­то е измислено. Ако има не­що измислено, тряб­ва да го по­тър­сим не в романа, а в са­ми­те нас, ако слу­чай­но не сме раз­б­ра­ли за как­во е написал тези неколкостотин страници Виктор Ерофеев...

* Текстът е от книгата на Б.Кунчев “Да отидеш отвъд себе си”. Изд. “Балкани”, 2007 г.