Фрагменти от високия хълм - 1

Едвин Сугарев

*

Пиша – следователно съществувам. Моят малък, частен, неправомерен и неправилен избор.

 

 

*

Надвесен над ръба на отреденото, се питам: сигурен ли съм, че това беше моят живот? Не, не съм.

 

 

*

Всъщност детството предопределя. След загубата на невинността всичко е само продължение – както съдиите дават продължение на един мач, който – досадно! – няма още резултат.

 

 

*

Човекът се е самоограничил, като е поставил себе си в центъра. Вместо да се чувства част от цялото и чрез това да се идентифицира с неговите танцуващи енергии – така, както вълната се идентифицира с океана, той е побил себе си, цялото свое въобразено и ненужно его в центъра на своя свят; побил се е като кол за набиване на кол – и е разделил светата всеобщност на „аз” и „света” – след което вече е нямало как да не приема света като чужд и враждебен. Това всъщност е първородният грях, отровният плод от дървото на познанието, за който говори Библията. От този момент нататък човекът е прокуден, той е прокълнат да разделя и вковава, да гради стени около себе си, да умъртвява живота в сивите хербарии на установеното, да изстрадва „преди”, да бленува „след” – и винаги да пропуска „сега”. Цялата човешка алчност израства от този корен, оттам тътне валякът на кухия позитивизъм, оттам се завихря едно гигантско количествено натрупване на информация за умъртвени, полуфабрикатни факти и събития, което в крайна сметка поглъща, удавя и най-вече подменя човека и човешкото.

 

 

*

Можем да изразим себе си единствено чрез неизразимото. Което значи: отвъд сковаващата мощ  на логиката, понятията и езика. Отвъд вкостенялата разломеност, с която ни обгражда предметността, мизерното битие на ти-и-света. Чрез неизразимото – защото човекът е нещо повече от всичко мислено, чувствано и изразявано. Той е инструментът, чрез който вселената познава себе си, наслаждава се на себе си, вдъхновява се от своята не-дуалност, от своето единство, от своето безначалие, от своя безкрай.

 

 

 

*

Както съм влюбен в думите, защо все по-често почва да ми се струва, че словото е мухъл, който покрива реалния свят, скрива реалния живот. Мухъл, не мъх. Слуз. Плесен.

 

 

*

Истинското познание почива върху опита, не върху описанието на този опит. Няма как например да разбереш какво е любовта, като слушаш или четеш за нея – без ти самият да си я изпитал.

 

 

*

Ако се срещнеш със себе си, ще има ли какво да си кажете?

 

 

 

*

Отнасяй се към този свят като водата: тя се промъква между камъните, преодолява всички прегради, използвайки всяка пролука, обтича всичко и не се привързва никъде.

 

 

*

Човек цял живот очаква – най-различни неща, разбира се. Но не знаейки как да обязди самото очакване, той бива хвърлен върху сбъдването – а то винаги се оказва изненадващо кораво.

 

 

*

Противно на всички очаквания, с нарастването на възрастта нараства и чувството за тайнственост, усещането, че битието е всъщност мистерия.

 

 

*

Силният е незабележим. Натрапващото се присъствие е необходимо само на слабите.

 

 

 

*

Един от моите кошмари: някакво много голямо светло помещение, изрядно обзаведено с наредени в редици маси, но които мъже с бели ризи, черни вратовръзки и черни костюми са се навели и пишат стихове. Без изключение всички стихове са гениални, а освен това минават през специален качествен контрол, който с тежък зелен печат удостоверява тяхната легалност.

 

 

*

Припичам се като гущер, а пък гущерът дотолкова свикна с мен, че ме взе за камък – и вече пресича напряко: направо през моето тяло.

 

 

*

Да вдишаш света. Да издишаш света. Нищо повече не ти е нужно.

 

 

*

Така обичам тези нехайни дни, в които часовете са се разпълзели като раци – безцелно, накъдето си поискат.

 

 

*

В този топъл януари, от високия хълм, свалям шапка на светлината.

 

 

*

Прелитайки от клон на клон, птицата никога не се привързва към този клон повече, отколкото към другия.

 

 

*

В редки мигове човек забравя за себе си, изоставя своето тъй наречено аз. И тогава с известно учудване усеща как животът се разширява.

 

 

*

Нямам карта, нямам дори най-общ план, не знам откъде съм тръгнал и къде искам да пристигна. Предпочитам да се движа така: хаотично, опипом.

 

 

 

 

*

Пропуснатите часове. Онези, които сме пропилели, без да правим нищо; в които само сме зяпали пред себе си и сме се радвали на топлото слънце. Може би те са най-ценните в нашия живот. Може би тогава сме акумулирали енергията, без която всичко останало би било невъзможно.

 

 

*

Пътят на човека изисква не само познание, но и забрава. Може би, обелвайки от себе си пластовете на наученото, ще стигнеш и до един много дълбок и скрит пласт на интуитивно знаене, който винаги е бил в теб, но за чиято наличност просто си нямал сетива.

 

 

*

В основата на всички религии се таи подозрението, че има една сила – една и съща сила, чрез която се осъществява пълноценния, пълнокръвен живот. Силата, която кара розата да разцъфти, силата, която тласка кръвта по твоите вени и артерии, силата, която вкоравява кварцовите жили в камъка. Можем да я наречем бог, да я оприличим – за да запълним необходимостта от нейното присъствие в нашия понятиен свят – само че това определение няма да бъде достатъчно. И всъщност никой бог не е достатъчен.

 

 

*

Често просто си въобразяваме, че сме избрали своя път – обстоятелствата са го избрали вместо нас.

 

 

*

Човек изобщо не може да си представи своя реален потенциал – онова, което може да изпита и извърши без стратегии и задръжки, сам срещу целия свят, беззащитен и оголен.

 

 

*

Животът е неразчленим – той не е нито само тяло, нито само дух, нито само наличност, нито само ефимерност, нито само вечност. Той е танцът на всичко с всичко, тяхното взаимно преливане.

 

 

 

 

*

Слънцето: сплав от ласка и светлина.

 

 

*

В древен Китай гадаели по пукнатините, образували се върху нажежена черупка от костенурка: от това изкуство се е появила по-сетне гадателската философия И-дзин. По сроден начин от гаданията по пукнатините между вкостенелите, нажежени думи се е появила поезията.

 

 

*

Пресъхнало дърво. Клоните му изписват йероглифи върху небето. Кой ли ще ги разчете?

 

 

*

Да бъдеш естествен: да полагаш действията си така, както дървото полага жилките под кората си.

 

 

*

Дърветата стъпват на пръсти над костите на дедите ни.

 

 

*

Снегът вали и изличава твоите следи. Паралелен сняг вали и в паметта.

 

 

*

Може ли да се мине без поезия? Сигурно. Както вече се минава. Както можеш да снимаш морето от брега, за да го съзерцаваш после и да го показваш на приятелите си – в двуизмерен вид.

 

 

*

Най-тъжното е, че когато най-сетне започнеш да разбираш този свят, веднага става ясно, че е време да го напуснеш.

 

 

*

Защо ли винаги мразим това, което не сме?

 

 

*

Сънувам: дяволът разстила тесте карти пред мен и казва – избери си. Изтеглям бяла карта. Чисто бяла.  Tabula rasa. Би могла да замести всяка. би могла да бъде всяка. Би могла.

 

 

*

Куп изровени корени. Кафяви крачка, застинали сякаш в мига, в който са поели уверено нанякъде.