Грее ли слънце у Недини?

     У Недини грее полумесец. Не знам дали точно това е причината Неда да е мъртва. Но кървавото й лице влезе през интернет в домовете на милиони хора, които иначе всяка вечер убиват чрез любимия си герой хиляди персонажи от екшъни или от компютърни игри. Сега изненадващо всички изтръпнаха. Множествената смърт е филмова. Дори когато е новинарска, тя е абстрактна. Най-много да ни направи съпричастни. Смъртта на конкретния човек обаче е жива, става наша собствена смърт. Заедно с Неда Солтан по улиците на Техеран умираха милиони фенове на You tube. Виртуално, разбира се. И задължително в името на свободата.

     Още малко въведение. Последната революция, излъчена по телевизията, беше румънската. Със смъртта на седемстотинте румънски младежи завърши падането на Берлинската стена. По булевард „Магеру”, близо до Университетския площад днес могат да се видят на няколко места едни особени паметни плочи. Размерът им не е по-голям от А-3. Те се губят между лъскавите витрини и рекламите, не са приповдигнати, дори са прекалено лични, сложили са ги близките на жертвите от тукашните жилищни сгради. Парадоксът на тези плочи, който и до ден днешен не мога да си обясня, е, че загиналите момчета и момичета са наречени  eroi nevinovani, невинни герои.

     В моето съзнание, обработено от националните и социалните митове, героят е съзнателна саможертва за тържеството на непоколебими идеи. Ако си невинно загинал, не можеш да бъдеш герой. Ако пък си герой, тогава  си по необходимост виновен, съзнателно, високо „виновен”.

     Неда Солтан беше обявена за Ангел на свободата. За невинен герой. Дори не е известно дали е подкрепяла демонстрациите. Може да  е подразнила снайпериста, просто задето е гологлава. Никой не знае. Но това вече няма значение. Мъртвата Неда е вече наша. Тя е изравнена със смъртта на румънските момчета и момичета в края на 1989 г., поради общата им невинност пред снайперистите. Без да знаем защо умря Неда, можем да кажем със сигурност, че тя ще стане една от митологемите на иранската свобода по логиката на невинния героизъм.

     На другия край на тази оценъчна отсечка стои обществената, историческата нафуканост. Тук за удобство ще употребя термина политически бабаитлък, което автоматично ме прехвърля на българска територия. Въпреки че българският политически двайсети век дава много невинни жертви, публичната култура не е формулирала до ден днешен понятието „невинен герой” и за нашето съзнание то е просто смешно. Всички ние сме расли със смазващата митологична хегемония на дългите героически списъци, четени по тържествени национални зари, без да си даваме сметка, че те работят по някакъв начин за националната памет, но работят в същото време лично против всеки от нас. Те трябваше да те изключат изобщо от възможността някой да произнася в подобна общопризнателна обстановка името ти. Да ти внушат статута на анонимен, безнадежден и абсурден кандидат за национална слава. Кого го е еня, че по времето на Ботев (и дори по времето на Аспарух!) и ти си  имал свой дядо, че той също е бил част от времето на Ботев и че за теб той е дори по-важен от самия Ботев. Или поне че и двамата са еднакво важни. Че всеки от нас е един атом от дългата ДНК-верига на националното време.

     В празното пространство между българина и високата митология се настаняват политическите бабаити (спомнете си как Бенковски идва на мястото на Тодор Каблешков!). И с каква лекота ползват отъпканите смислови трасета: един щял да разсее червено-синята мъгла, друг геройски ще ти защитава националните интереси там, където никой не ги застрашава (например в европарламента), трети ще те изведе до Ханаан за 800 дни, четвърти, качен на някое „Кавазаки”, ще ти отвори отново блоковете, за които сам се е подписал, че ще бъдат затворени, пети  хвърля димки по събрания, слага край на корупцията по билбордовете и блокира министерства, шести стимулира гласуването, като го осребрява незабавно, седми ще те остави на работа, след като гласуваш (за него), осми... Ах, осмият стреля точно като Гец от едноименния филм – точно, убедено, непоколебимо, размахва всякакви оръжия, включително и референдуми... Деветият отначало до край си остава бабаит, било с батманската си охранителска одежда, било с генералския си мундир, било с гипсирания си крак. Десети (той може да е и първи!) профетично разказва бъдещите избори от летяща през времената чиния... Спомнете си колко бабаити минаха през българската политика. При това ми се струва напълно естествено професионалните, чистите бабаити, като виждат, че това качество  е толкова конвертируемо, да искат да си го осребрят. И те без да изненадват никого, се кандидатираха по най-мажоритарен начин, както щеше да се изрази Радичков.

     Жалката наша политика умира от глад по героизъм. И понеже героизмът по начало изисква бляскав исторически фон, при бедните декоративни възможности на настоящето той е подменен с бабаитлък. Болшинството  от политическите ни мъже се бият в гърдите и викат „Болгар, Болгар”, което звучи едновременно и по алековски, и по руски. Отдавна са забравени времената, когато един войвода можеше да умре тихо и анонимно до вълк, орлица и сокол, които нямат никакво понятие за героизъм...

     У нас политиката не се схваща като работа, а като героизъм, като място за подвизи. Затова и недоволството от един или друг политик диша във врата на неговата слава. У нас не се харесват нито старите партии, нито старите политици. И се забравя, че политиката е труден занаят, че той се учи дълго, а работилниците са само няколко.

     В основата на всичко това лежи нашата деформирана жажда по героизъм. Не политиката и не медиите произвеждат мнимите герои. Ние сами си ги произвеждаме. Спомнете си как през петдесетте и шейсетте години партизанинът е сменен в подвига от миньора, от строителя, от тъкачката, които продължават да захранват потребността на нацията от героизъм. И колко нещастни се озовахме на 10 ноември с празна героическа тетрадка. И как компенсаторно първите предавания на заседанията на Народното събрание бяха наблюдавани като гладиаторска суперпродукция. При такава народопсихологическа конструкция дори появата и популярността на застрахователните бабаити от онова време е съвсем естествена. Малко е тъжно да си призная, че политическият бабаитлък, който отваря най-широките пътища към славата, ми се вижда неизтребим. Ако искаме нещо да променим, ще трябва да пристъпим към опитомяване на националната митология и към овладяване на жаждата за героизъм.

     Неда ми е далечна, но понеже е конкретна и невинна, страдам. Виновниците, скрити зад онзи, който е държал пушката, ги мразя, без да ги виждам дори. Невинният герой веднага посочва с пръст виновника за смъртта си. Достойнството на унгарското въстание, на пражката пролет, на полската „Солидарност”, на румънската революция от 1989 година (те така си я наричат) не е толкова в невинните герои, колкото в разголването на виновника. У нас горяните явно не успяват да го посочат добре с пръст. Или пък героически нацията е отказала да го види.

     Не знам дали у Недини ще изгрее някой ден слънце. Но искам у нас да свърши тази проклета преходна пролет. Искам да съм сигурен, че не е есен и че не следва тежка сибирска зима,  която винаги има нужда от герои.