Интервю на Ди Цайт с Орхан Памук, Либерален прегледДи Цайт: Седим тук в една вила на остров Буюкада, пред нас е Истанбул. Този остров има много истории; дълго време е бил обитаван от гърци, Леон Троцки е намерил тук убежище. Какво означава за самия вас да прекарвате лятото тук?
Орхан Памук: Островът на принца, Буюкада, е за Истанбул онова, което е Капри за Неапол. Същото късо разстояние, същият туризъм. Тук дори си имаме хотел „Капри“. Истанбулската буржоазия е открила Принцовия остров като място за почивка още преди повече от сто години. Той се е превърнал в космополитно място, защото малцинствата – гърци, арменци, евреи – са заживели тук. Те са били властващият буржоазен елит в късната Османска империя. Даже по времето на моето детство, в началото на шестдесетте години, ресторантите в Буюкада се държаха от гърци. Още като дете прекарвах летата си тук. Едно лято без Принцовия остров не е лято.
Кое според вас е нещото, което определя европейската литература?
Откриването на малкия човек за литературата е голямо европейско откритие. Противоречието днес се състои в това, че Европа се страхува от малкия човек, когато той идва не от нея. А в какво се състои обединяващата европейска мисъл: в религията? Или все пак по-скоро в идеите за равенство, братство, свобода? Какво да се прави с имигрантите, с бежанците, които желаят да се заселят в Европа? Най-големият проблем в европейското мислене и литература е какво да се прави с имиграцията, с гладните хора от Азия и Африка? Трябва ли те да бъдат спрени? Но как да се обоснове това етически? Как може човек да бъде интелектуалец, който възхвалява равенството и братството – но игнорира проблемите на имигрантите? Европа е объркана. В момента се изгражда висока стена между Гърция и Турция.
Привлекателна ли е все още тази Европа за Турция?
Що се отнася до присъединяването на Турция към ЕС, тук при нас, а и в ЕС, имаше мнозина, които бяха против него. Никола Саркози и Ангела Меркел имаха успех с критичния си курс срещу Турция. Това разочарова не само мечтаещи за Европа писатели като мен, но и цялото общество. Не бяхме очаквали такова отхвърляне.
Някои хора подчертават също и противоречията в литературата, и твърдят, че индивидуалното търсене на „аза“ на Запад се противопоставя на духа на общността от Изтока. Вярно ли е това все още, било ли е изобщо вярно някога?
Това така наречено „Изток-Запад“ противоречие не е нищо друго освен противоречието между модерност и пред-модерност. Преди Ренесанса и индустриалната революция европейците също са разсъждавали повече в духа на общността. Но европейската литература изведе на преден план и нещо друго: секуларния респект към текстовете. Текстът вече не е нещо свещено, а само човешко, и може да бъде преобръщан и променян, така че светът да се разбира по нови начини. Затова пък междувременно авторите на Запад се почитат като светци.
Кои бяха за вас върховете на европейската литература от деветдесетте години?
Откриването на световната литература отвъд Европа, на глобалната литература. Ние пътувахме повече, самолетните билети станаха по-евтини, светът – по-малък, опознахме се взаимно. Деветдесетте години бяха определяни и от продължаващия бум на латиноамериканската литература с Габриел Гарсия Маркес и Варгас Льоса. Европа беше център на световната литература далеч в 20 век. Но през 90-те години тази доминация приключи. Когато някой европейски писател вземеше в ръка писалката по това време, той вече не знаеше със сигурност дали светът ще забележи нещо от усилията му. Европа изгуби несломимото си самочувствие.
Кой европейски писател ви впечатли най-силно през 90-те години?
Умберто Еко, който съживи понятието за постмодерност и вероятно беше най-изобретателният писател на тази епоха. Той беше може би единственият глобален автор, когото Европа създаде през това време.
Краят на Студената война събра отново разделените половини на Европа. Чувстваше ли се Турция изключена по онова време?
Краят на Съветския съюз обърка турските автори, и най-вече ония, които преследваха политически мотиви. Турската разновидност на социализма беше идеализирането на авторитарната държава. Именно нея възпяваха тези левичари. Техният славен социализъм изчезна. Но това не изключи [от Европа] Турция като цяло. То беше проблем на тези автори и интелектуалци. Изолацията на Турция дойде по-късно, при дебатите около присъединяването, когато Европа разби сърцата на много хора в Турция.
Може ли да се каже, че Европа обръща прекалено малко внимание на турската литература?
Вечното оплакване, че не получаваме признание, е проблемът на Турция. Но аз не съм от турското министерство на културата. Аз пиша книгите си и гледам какво излиза от тях. Посланието се разпространява чрез преводи по целия свят.
Опитвахте ли се да отразите в книгите си някакъв определен дух на деветдесетте години?
В Името ми е червен се опитах да съживя по литературен начин мистичната турска традиция. Взех определени събития и разкази от историята на исляма и ги преработих по постмодерен начин. Ляво-интелектуалният секуларен истеблишмънт в Турция не искаше да знае нищо за тази мистична традиция. Те твърдяха, че Европа винаги е била секуларно място. Това е осакатеният позитивизъм на тукашния секуларен елит.
В книгите си вие описвате блясъка и нищетата на секуларната турска висша класа, която гледа с такова удоволствие към Европа. Какъв е проблемът на тази буржоазия?
Техният живот е и мой живот, ние сме от една и съща класа, идваме от същите улици, имаме същите навици, пазаруваме в едни и същи магазини. Писах за тях с любов, но ги направих да изглеждат и комични. Тази буржоазия ме вбесява. Презирам тяхната надменност, тесногръдия им егоизъм и начина, по който те ненавиждат съотечествениците си. Секуларната турска аристокрация не се смущава от военни преврати или от малтретирането на кюрдите. Тя гледа отвисоко на голяма част от турските жени, защото те носят забрадки. Това ми напомня отношението на белите към чернокожите в Южна Африка от преди време.
Но не се ли промени всичко това по време на управлението на консервативния премиер Реджеп Ердоган?
През изминалото десетилетие тази аристокрация утрои доходите си и изгуби част от политическото си влияние. По-умните сред тях осъзнават реалността. Те придобиват някакво усещане за респект.
Кое е европейското в тази класа?
Много неща се ограничават до стила на живот и купуването на европейски маркови стоки. През шестдесетте и седемдесетте години те пътуваха до Европа, за да пазаруват. Днес си купуват европейски стоки по елегантните улици на истанбулския квартал Нишанташ.
Междувременно обаче имат конкуренция. Консервативната, религиозна средна класа също забогатя…
Да… те вече също пазаруват в Нишанташ. Това са новобогатите от Анадола, които през последните десет години придобиха голямо самочувствие. И това те дължат също на натиска откъм Европа, на реформите, които Турция извърши в резултат на това.