И Велчев... номиниран. Защо?

Държавният глава номинира сегашния главен прокурор Борис Велчев за член на Конституционния съд. И посочи, че ще бъде “достоен” за тази позиция. Като аргументира своето мнение по следния начин: “Под ръководството му Върховната касационна прокуратура стана значително по-прозрачна (?!) и открита(?!!!) за публичен контрол. В тази институция за първи път бе въведена унифицирана информационна система, която позволява засилен контрол върху работата й. Създадени бяха специализирани сектори и звена, които отразяват националните и европейските приоритети в наказателната политика.”

Слушайки тези хвалби, човек би казал, че Борис Велчев е бивш съветник на Росен Плевнелиев, а не на Георги Първанов. Но – както изглежда – в президентството уважават традицията и ценят приемствеността.

Макар и не съвсем – няма как да не отбележим. Георги Първанов възнагради бившият главен прокурор Никола Филчев само с поста посланик в Казахстан. При това с прагматична цел – да си гледа старините далеч от бакиите, които забърка, и много-много да не плямпа в стилистиката на необузданите ругатни и псувните, с които беше свикнал в битността си на човек, над когото е само Господ. Друг е въпросът, че Филчев обърка конците, не връчи акредитивните си писма и се превърна в Плод-зеленчук.

Сега тази традиция се променя. Вместо Казахстан – Конституционния съд. Защо?

Вярно е, разбира се, че на мястото на Филчев и магаре да бяха сложили, щеше да изглежда по-благоприлично. Борис Велчев има излъчване на отегчен аристократ, приказва благо, не замеря с пепелници никого, не страда от мания за преследване. Дори английски говори човекът – и умее да се смее в подходяща компания. (Например тази на Румен Петков.)

Големият проблем е, че с това се изчерпват всичките му предимства спрямо неговия предшественик. Освен ако държавният глава не е имал предвид едно друго негово качество, което обаче не е предимство, тъй като и Никола Филчев го владееше в значителна степен. Той умее да слуша. Когото трябва и за каквото трябва.

Няма да привеждам дългата поредица от примери, които доказват това твърдение. Ще посоча само последния такъв – тъй като е сред най-очевидните. Съвсем наскоро беше оправдан Марио Николов, последният обвиняем от една престъпна група, която стана причина за безпрецедентни мерки спрямо България от страна на ЕС – при които бяха блокирани присъединителните фондове – от което страната ни понесе загуби в размер на стотици милиони евро.  

Тази група включваше освен него и Людмил Стойков – и още ред други лица, които бяха арестувани през 2007 г. след разследване на ОЛАФ,  доказало злоупотреби с парите на европейските данъкоплатци в размер на 7,5 милиона евро. По същото дело бяха арестувани и четирима граждани на Германия и Швейцария – в качеството им на помагачи на тази престъпна група, които бяха осъдени и вече излежаха присъдите си.

Тарторите на групата обаче бяха опрадвдани. Въпреки че с това България стана за смях – и доказа, че е силно корумпирана страна, в която правосъдието има само фасадни функции.

Пряката вина за провала на това най-стриктно наблюдавано от Брюксел дело принадлежи на българската прокуратура. Именно тя е отговорна за особеното “разделяне” на делото в две дела, конституирани така, че неуминуемо да пропаднат.

И съм длъжен да подчертая, че този провал съвсем не е случаен. Защото Людмил Стойков беше приятел на Георги Първанов и един от основните спонсори на неговите предизборни кампании. Марио Николов пък беше приятел на Сергей Станишев и спонсор на БСП. А Борис Велчев... е, да, той пък е бивш съветник на Георги Първанов. И подобно на Сергей Станишев е отгледан в най-висшите слоеве на комунистическата номенклатура.

Какво направи той по отношение на този казус? Отговорът е очеваден: нищо. Въпреки че според закона за съдебната власт и според българската Конституция, от него в прокуратурата зависи буквално всичко.

Какво направи той по време на целия си мандат? Едно голямо нищо. Гледаше влажно и мрънкаше упоително. Понякога дори самокритично. И толкова. Предполагам, че както за Филчев, така и за него никой в престъпния свят не би казал и една лоша дума. Поръчки обаче изпълняваше. Изкуственият фалит на Кремиковци, за който тепърва ще стане дума в “Свободата”, е една от тях.

И за това като награда – в Конституционния съд? Малко ли бели направи същият този Конституционен съд досега? Трябва ли да се припомнят купищата му отменени решения – примерно тези, свързаните с крехки лустрационни пробиви? Трябва ли да се припомня, че още в началото на прехода тъкмо този съд отмени една преходна и заключителна разпоредба в Закона за банките и кредитното дело, в следствие на което банковият сектор остана под контрола на ДС? Колко струваше това на България се видя в края на 1996 г.

Не, Конституционният съд е лошо хрумване за бъдещето на г-н Велчев. Дори бих казал, че е по-добре да се следва традицията. Бившите главни прокурори – в Казахстан...