Защо успя и защо може да се провали Европа

Кой спечели най-много медали на олимпиадата? Европейските държави. Коя е най-голямата икономика в света? Отново тази на обединена Европа. Къде хората искат най-много да отидят на почивка или екскурзия? Някъде в Европа.

По много показатели за сила Европейският съюз е в глобалната Голяма тройка заедно със САЩ и Китай. Но кажете това на някого от властта в Пекин, Вашингтон или която и да е столица на света и те вероятно ще ви отвърнат с буен смях. Докато европейските лидери започват поредната поредица от антикризисни срещи, масово на потенциалната суперсила Европа се гледа като на болния човек на развития свят.

Защо? Слабият дизайн на еврозоната направи рецесията в еврозоната по-остра, отколкото в Америка, и рухването на единната валута би повлякло със себе си целия свят. Но защо европейците не показват политическа воля да спасят еврозоната като тръгнат по пътя на още по-сплотен фискален и политически съюз? Какво се случи със силите, движили проекта на евроинтеграцията повече от 60 години? Ако те са изчезнали, къде биха могли европейците да намерят ново вдъхновение?

Петте големи мотива на европейската интеграция от 50-те години насам днес са изчезнали или енергията им почти се е изчерпала.

Първият и най-важният е личната памет за войната и девизът "Никога вече!", мотивирал три поколения европейци след 1945г. Последното поколение, преживяло Втората световна война, си отива, а колективната памет е слаба. Тя е била различна за оцелелия във Варшавското гето, за нацисткия войник, за британския офицер, за френския колаборационист, за шведския бизнесмен или словашкия фермер. И въпреки това всички те казват "Никога вече!". При всичките си национални и вътрешно-национални различия и опит на този толкова разнообразен континент, историята на Европа през последните години може да се събере в една дума: "Следвоенна".  В този смисъл грабващият девиз на ЕС "Единство в разнообразието" е пределно точен.

Тези спомени са изиграли важна роля за британските консерватори - повечето от тях ветерани от войната - които през 1973г. включиха страната си в европейската икономическа общност, предшественикът на ЕС. Най-вече личният опит мотивира и континенталните европейци, включително френския президент Франсоа Митеран и германския канцлер Хелмут Кол, създали днешната форма на съюза. При един мой разговор с Кол за обединението на Германия канцлерът каза нещо, което никога няма да забравя: "Осъзнавате ли, че седите срещу прекия наследник на Адолф Хитлер?" Като първият канцлер на обединена Германия от Хитлер насам, обясни той, аз имам пълното съзнание за историческия си дълг този път да направим нещата по различен начин.

Европейската интерграция често е описвана като проект на елитите, но народите на Европа споделят същите спомени. Когато проектът закъса, както се е случвало много пъти, реакцията на елитите е да се търси път напред, колкото и сложен да е той. До 90-те години, когато започнаха да се множат референдумите по европейските договори, европейците рядко бяха питани директно дали са съгласни с постигнатите решения, въпреки че периодично сваляха и издигаха политиците, отговорни за намиранията им. Въпреки това, справедливо е да се отбележи, че за около 40 години проектът на европейската интеграция разчиташе на пасивния консенсус сред повечето от националните общества.

Вторият мотив западноевропейците да се обединят по време на Студената война бе заплахата от Съветския съюз.

През целия този период САЩ активно подкрепяха евроинтеграцията - от Плана "Маршал" през 40-те години до дипломацията покрай обединението на двете Германии през 1989-1991г. Вече не е така. Колкото и да се опитва, Владимир Путин не е Йосиф Сталин. А и САЩ днес имат други приоритети.

В продължение на 40 години студена война трябваше да се контрира съветската заплаха, видима от присъствието на Червената армия в Източна Германия и разделеният Берлин. Освен спомените на Европа за варварството, което сама си причини, на портите й имаше варвари. Съветските лидери от Йосиф Сталин до Леонид Брежнев би трябвало посмъртно да получат медал за заслугите си за европейската интеграция.

За половината Европа, блокирана отвъд Желязната завеса - и която чешкият писател Милан Кундера нарича "похитеният Запад" - волята за "завръщане в Европа" вървеше ръка за ръка с борбата за национална и лична свобода. Просперитетът на Западна Европа имаше магнетичен ефект върху онези, които го виждаха - било лично, било по западните телевизионни канали.

Елементарна историческа грешка е да се допуска, че едно събитие е предизвикано от друго, случило се след него. И все пак нещо, което предстои да се случи през 1992г., допринася за нежните революции от 1989г. Въпросната 1992г. е широко обсъжданият краен срок, който Европейската икономическа общност си е поставила за изграждане на единния пазар. Това създава усещане за нужда да се действа бързо, ако не искаш да останеш завинаги отвън - не само за народите от Източна Европа, но и за реформаторски настроени лидери на съветския блок като Михали Горбачов.

Третият - поне до 90-те години - двигател на европейската интеграция е Федерална република Германия, докато Франция седеше на кормилото. Германците - и елитът, и населението - изпитваха едно идеалистично желание за реабилитация сред европейското семейство, но имаха и силен национален интерес това да се случи. Тъй като единствено чрез демонстрация, че са си взели поука след 1945г. и спечелването на доверието на техните съседи и международни партньори (вкл. САЩ и СССР) бе възможно германското обединение. Сега тази цел е постигната и европейският идеализъм изветря с отмирането на следвоенните поколения. Днес Германия вече не посяга към чековата си книжка, когато Европа я помоли.

Западногерманците демонстрираха изключителна отдаденост на евроинтеграцията защото искаха и защото трябваше да защитават ценностите на Европейската общност до степен да се разделят с повечето от собствения си суверенитет и национална идентичност. След като бяха най-лошите европейци, те щяха да бъдат най-добрите. (По това време имаше виц, че ако някой се представи като "европеец", със сигурност той е германец). Както казваше бившият западногермански външен министър Ханс-Дитрих Геншер: "Колкото по-европейска е външната ни политика, толкова по-национална е тя". Западногерманският европеизъм не беше просто инструмент - той отразяваше истински морален и емоционален ангажимент - но също така и не беше чист идеализъм.

След обединението на двете Германии мнозина анализатори се чудеха дали получилото се - в действителност една разширена Западна Германия - ще съхрани изключителния си ангажимент към европейската интеграция. Отговорът бе очевиден още преди избухването на кризата в еврозоната. Обединена Германия се превърна в "нормална" национална държава, в една "втора Франция", както я нарече Доминик Моиси. Подобно на Франция, нова Германия започна да преследва националните си интереси чрез ЕС, там, където това е възможно, но също така и като действа сама, когато това е необходимо - както го направи в гарантирането на енергийните си нужди с двустранни договори с Русия и газопровода "Северен поток".

Четвърто, доскоро страстно желаещата членство в ЕС Източна Европа вече не е толкова ентусиазирана, въпреки че гражданите й още помнят диктатурата, трудностите и войната. Полша остава един от най-категоричните защитници на съюза, но Унгария и Чехия днес са сред предимно скептичните и създаващи проблеми членове.

Накрая, масовото възприемане на "европейското" като повишаване стандарта на живот и социалната сигурност за всички европейци бе попарено от натрупани дългове, застаряващо население, глобална конкуренция и кризата в еврозоната. Днес младите гърци и испанци почти не виждат ползите.

Илюзията за принадлежност към "Европа" и разтърсена. В Гърция бездомни се редят на опашки за супа, пенсионери се самоубиват, болни не могат да си купят лекарства, магазини затварят, хора ровят в кофи за боклук - условия, напомнящи на 40-те години. В Испания всеки втори под 25 години е безработен. В еврозоната така е с всеки четвърти младеж, но трудностите не са равномерно разпределени. В Германия младежката безработица е под 10%. В Европа има нова разделителна линия и тя не е между Изтока и Запада, а между Севера и Юга. В следващите години съвършеноразлично преживяване ще е да си млад германец, испанец, поляк или грък.

Въпреки това дори в най-скептично настроените държави има фундаментално разбиране, че е по-добре да си в единен пазар с 500 милиона потребители, отколкото да разчиташ на вътрешен от 50 милиона или под 10 милиона. Тук започва и новият случай с европейската интеграция.

Докато ние, европейците, би трябвало да удвоим усилията си континентът ни да не забрави бурното си минало, трябва и да открием ключа към общото ни бъдеще. Светът на ХХІ век ще бъде един свят на гиганти - остаряващи, като САЩ и Русия, и гладни като Китай, Индия, Бразилия и Южна Корея. Няма нужда да вярвате в най-апокалиптичните прогнози за упадъка на Европа, за да приемете, че Европа едва ли ще остане дълго най-голямата икономика в света. Свят, в който дори Германия ще бъде малка или средно голяма сила.

Ако европейците искат да защитят забележителната си кобинация от просперитет, мир, относителна социална сигурност и качество на живот, постигнат през последните 60 години, те трябва да оценят, че само Европейският съюз може да им го предложи.

В свят на гиганти, най-добре е да бъдеш гигант. Търговски преговори между Китай и ЕС представляват разговор между равни. Преговори между Китай и Франция са неравностойни.

Преди десетилетие китайски политици възприемаха ЕС сериозно като възникваща политическа сила, като потенциал за един нов полюс в многополюсния свят. Днес те почти се подиграват. Към Брюксел гледат само по специфични въпроси като търговията и конкуренцията, в които ЕС наистина действа като един. Иначе, предпочитат да си имат работа с отделните държави.

Бъдещето лежи в ръцете на Европа. Китай, а също САЩ и Русия, ще я възприемат по-сериозно, ако преодолее кризата на еврото, преминавайки към по-тесен фискален или политически съюз, и премина към наистина обща външна политика.

Европейците не бива да губят надежда, колкото и слаба да изглежда тя днес, защото първата версия на мирната интеграция между воюващи държави сочи пътя към по-добро "глобално управление" на общи заплахи като промените в климата и напреженията, които неизбежно ще възникват между възхождащи и залязващи световни сили. Без по-добро сътрудничество на глобалната сцена, светът на ХХІ век може да заприлича на този в Европа от края на ХІХ век със съперничещите си велики сили, само че този път в огромен мащаб. Европа може не просто да стане един от гигантите, тя може да даде пример за нов вид сътрудичещ си многонационален гигант.

Когато германски колонизатори показали на Ото фон Бисмарк, предшественик на Ангела Меркел, карта на Африка, Железният канцлер отхвърлил стратегическата важност на отдалечените колонии и отвърнал, че единствената карта, която има значение за него е тази на Европа: "Франция е отляво, Русия е отдясно, ние сме по средата - това е моята карта на Африка". Днес европейците трябва да адаптират тази мъдрост на Бисмарк и да обявят: "Китай, Индия и Русия са отдясно, Америка и Бразилия са отляво - това е нашата карта на Европа."