Свободата днес и тук 23 Май 2024  
Начало
  
  Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага - Дон Кихот Свободата, брат, е нещо изключително - Джендема  
 

Приказката свърши. Сега накъде?

« назад   Изпечатай   Изпрати на приятел   
Васил Пекунов, http://kafene.net/

Да, приказката свърши. Като всяка приказка обаче и тази си има край. И той дойде. В интерес на истината той дойде доста отдавна, но напоследък краят бе официализиран, така да се каже, та и слепият да види, и глухият да чуе.

Официализираха го разни европейски и задморски държавни и медийни институции, „Алфа Рисърч” също. Самите мутрафони го официализираха с нечовешката си алчност, криминалното си беззаконие, престъпната си наглост и извънземната си простотия.

Да, мутрафонската приказка свърши. Мутрафоните се наиграха на весели хорца и скокливи ръченици. Остава им още малко да поиграят, ала това, което ги чака до изборите, извънредно трудно би могло да бъде наречено игра, а ако все пак го наречем, тая „игра” ще бъде всякаква друга, но не и весело-скоклива.

Да, и нас, и мутрафоните ни очакват сива есен, студена зима, бурна пролет, тежки избори. След изборите в най-добрия за тях вариант мутрафоните могат да се надяват на някаква коалиция тип 5:4:2 или 4:4:3, ако изобщо додрапат някой да им предложи да ги включи в коалиция. Ако стъпим на свидния ни опит, т.е. на нечовешката алчност, криминалното беззаконие, престъпната наглост и извънземната простотия, едва ли ще додрапат.

Бог да съди мутрафоните. И мутрафоните. Колкото и да е тежко да се напише черно на бяло, със сигурност ние няма да ги съдим и осъдим. Пак няма. Българският народ никога не е съдил истинските си душмани. Такива сме си – доверчиви, търпеливи, милозливи.

Толкова за мутрафоните. Бог да им е на помощ по оная миризливата пътека, по която колкото повече скорост набираш надолу, толкова по-бързо летиш и по-страшно летиш. А, да, и все по-миризливо става.

Ние, ние какво да правим? Първо, какво да правим на изборите? А после – какво ни чака след изборите? Като казвам ние, имам предвид онези милион или два, или повече българи, лишени от политически избор. Ние, които не левеем и не мутрафеем. Какво да правим, без да шикалкавим с разни теоретизирания, с разни „ако”, „при условие че”, „стига само да” и прочее безсмислици при липсата на каквото и да е време до избора ни.

Сиреч до деня, когато пак ще бъдем лишени от политически избор. Какво да правим в чисто практически план? Какво да правим в тази ситуация, а не в някаква изфантазирана?
Да сте чули и прочели някой добронамерен, умен, отговорен и компетентен човек да ви е призовал да гласувате за която и да е политическа сила? Някой политолог, социолог, философ, някой друг читав „лог” или „соф”. Няма и да чуете скоро.

Призовават да се гласува за тях мутрафоните, „социалистите”, разни националбабаити или социалмаргинали, но ние говорехме за умни и отговорни хора, нали? Ако някой случайно се пита защо, отговорът е лаконичен: умният и отговорен човек не вижда за кого да призове да се гласува. А ако вижда (блазе му!), не смее да призове, защото с основание се страхува да не излъже и себе си, и публиката си.

Ето как е практически: 23 години след падането на Берлинската стена стигнахме до задънена улица, която завършва с поредната висока и сякаш отново непреодолима стена. Тупик, както би казал председателят на ПЕС на майчиния си роден език.

Ето как е практически: що се отнася до обществения аспект на живота им, стотиците хиляди и милиони човеци, които не левеят и не припознават мутрафоните като дясна политическа сила, са обхванати от твърде тягостни чувства. Вече не са подходящи понятия като недоверие, незаинтересуваност, безразличие, апатия.

По-точно е да говорим за дълбока безнадеждност, за повсеместно отчаяние. Колчем се спомене за терминалите на летището, някак вече е неудобно, някак вече е проява на лош вкус да се употребяват думи като „изоставят, зарязват, предават родината си”. Впрочем, напоследък да сте чули или чели някой да говори или пише за родина?

И така, какво да правим – чисто практически, изчистено практически?

Най-лесно е да сме наясно какво няма да направим. В някоя бяла спретната държава, по някакво чудо изпаднала на нашия хал, щяха да се съберат поне шепа добронамерени, умни, отговорни и компетентни хора, за да създадат отговорен и компетентен политически субект, който да поведе стохилядни и милионни маси избиратели. В някоя бяла държава – да; тук е наивно дори да го мечтаем. Не, няма да го направим. Тепърва.

Да очакваме, че тази хипотетична (у нас) шепа хора ще се събере най-малкото за да изработи някакви програми за компетентна политика, поне някакви първоначални стъпки за излизане от кризата, поне някакви критерии за добросъвестна и отговорна политическа работа – у нас е наивно дори да го мечтаем. Не, няма да го направим. Тепърва.

Да очакваме, че такива програми, стъпки, критерии ще бъдат изработени от наличните политически сили, е равнозначно да очакваме от умрял писмо. 23 години очакваме от умрял писмо. А и Годо все не идва и не идва.

И още много добри и правилни неща няма да направим. Малки или по-мащабни добри дела, които няма да направим. Нека не си губим времето тогава за неосъществимото.

И какво остава? Какво все пак можем да направим – без никаква гаранция, че ще го направим? Да видим. То не е нито оригинално, нито пък изисква кой знае какви усилия.
Безрадостното политическо статукво просто налага наличното организирано, подчертавам – вече организирано, сиво вещество в България, което не левее и не мутрафее, да се обедини в името на една-единствена практическа цел – оцеляването ни. И нашето, и на въпросното организирано сиво вещество оцеляване.

Говоря за нелевеещите и немутрафеещи умници от целия неправителствен сектор, за умниците от всякакви институти и институции, занимаващи се с изследвания, анализи, прогностика и т.н., за умниците, доказали себе си с творческия си подход и новаторското си мислене, за разни други умници, част от целокупното българско сиво вещество, което не левее и не мутрафее.

Тяхна е отговорността, техен е дългът да измислят и предложат на обществото конкретна програма, платформа, конкретен дневен ред, конкретни стъпки, стъпка по стъпка, точка по точка. Техен е дългът да представят на обществото конкретна спасителна програма, която да ни заведе в Европа, а не да ни погуби в Азия.

Справят ли се с отговорността и дълга си, тези умници заедно с онази част от обществото, което ще ги подкрепи, трябва да настоят, да изискат, да принудят дори с инструментариума на гражданското общество поне една политическа сила (извън мутрафоните, „социалистите” и маргиналите) да припознае тези мерки като свои, за да застанат зад нея, зад политическата сила, максимален брой мислещи хора.

Значи, първо програмният продукт на умниците, зад които стои, насърчава ги и ги поддържа активното гражданско общество, а чак после политическата сила, която да прегърне и защити този продукт. Значи, първо програмният спасителен продукт, а после политическата сила, която на това отгоре трябва да гарантира със самото си оцеляване, че ще изпълнява заложеното в продукта. Значи, първо ние, после те, при това те под наш контрол.

Е, в белите спретната държави редът е наопаки – обществото избира политическите сили според продукта им, а не обществото да търси политическа сила за собствения си продукт, изготвен за да ни спаси именно от безобразията на политическите сили. Както и да било там, но тука е така, както е. А ние се договорихме да бъдем практични. Поне веднъж.

Реално ли е да направим поне това? Реално ли е да съставим поне програмата, платформата? Откъде да знам! Толкова ли е трудно? Не ми се струва да е чак толкова трудно, ама откъде да знам! А да намерим политическа сила измежду наличните, която едва ли не „да се жертва” за нас, вместо да краде и безчинства за себе си? И това не знам реално ли е. Не си спомням да имаме опит в подобно отношение. Ние имаме опит в политическите самоубийства, не в саможертвата и благословения труд за общото благо.
Какво ни пречи обаче да опитаме?

Да си го кажа от ясно по-ясно. Ако не опитаме или не се случи някакво позитивно чудо (какво ли пък ще да е то?), след девет месеца ни чака познатият тюрлюгювеч. Чакат ни още четири години, в които да му се мръщим и да го преглъщаме, давейки се, докато се обвиняваме взаимно кой защо е ходил за гъби, кой защо гласувал за ония с единия процент, за ония с двата процента или за оная с петте.

Ала всеки народ преглъща тюрлюгювеча, който сам си е надробил. И да му е сладко …
 


 
Отказът на президента Плевнелиев да се кандидатира за втори мнадат е:
  резултати


Бюлетин

Въведете вашия имейл адрес за да получавате по-важните неща от Svobodata.com.




Svobodata.com не носи отговорност за съдържанието и авторските права на препечатани статии - като винаги посочва име на автор и линк на първоначалната публикация.



Подкрепете Откритото писмо на Едвин Сугарев до главния прокурор Сотир Цацаров, с което се иска започването на наказателно производство срещу лицето Сергей Дмитриевич Станишев, бивш министър-председател на България, заради причинени от негови действия или бездействия щети в размер на милиарди лева. Можете да изразите подкрепата си чрез петиция на адрес: http://www.peticiq.com/otkrito_pismo_sugarev



 



Story of Stuff



Подкрепете този сайт





Red House Sofia




Valid XHTML 1.0 Transitional