Людмила Живкова и семейството като начин на употреба

Б. р. - научна конференция ще отбележи 70-ата годишнина от рождението на Людмила Живкова – дъщерята на Тодор Живков, която беше министър на културата в режима на баща си. Поместваме откъс от есето на проф. д-р Никола Георгиев „Семейството: начин на употреба”, писано през 1988-1990 г. („Нова книга за българския народ”, С. 1991, УИ „Св. Климент Охридски”), публикувано и във в.

Когато тя се появи, светът смаян видя колко противоположни могат да бъдат две инак твърде много приличащи си, физически и духовно личности, бащата и дъщерята. Ако бащата бе нервен в движенията си, с постоянно променлив израз и поглед, насмешлив, подозрителен, сърдит и по-често празен, дъщерята застиваше в истуканна и извън земна неподвижност.

Ако бащата говореше откъм гърлото със странно насилена непринуденост, с груби до патологичност грешки на едно смешно смешение между правешки диалект и официозни клишета и никой не можеше да предвиди какви ще бъдат следващите му думи, нещо разумно ли ще каже или ще изтърси някоя дебелащина, дъщерята говореше откъм устните, говореше и по-точно четеше написаните й текстове със студена, приповдигната, тенекиена кухота. Ако бащата беше невзрачно телесен, дъщерята бе невзрачно безтелесна - тялото в нейния образ бе зачеркнато докрай в големия напън върху него да се възвиши духът.

По-големият контраст обаче беше другаде. Формулира го сам бащата: “Аз, така да се каже и по известни причини, не можах да се изуча достатъчно. Разправят, че съм бил прост, има и вицове за това. Така да е. Людмилка обаче е нещо друго и за нея лоша дума да не съм чул.”

Тая заповед за разпределението и преразпределението на ролите облетя цяла България и доста хора платиха със здравината на кокалите си, загдето не бяха я възприели сериозно и не бяха осъзнали, че имат работа с политическо семейство и негова средищна фигура. Кръщението на бъдещата покровителка на изкуствата и на децата от цял свят започна от окървавените мазета на милиционерските участъци. А че Людмила беше “нещо друго” - беше и с прехода от правешкия полугимназист към възпитаницата на английските университети Семейството разкриваше своята личностна и социална обхватност, своята способност за развитие и едновременно съсъществуване на контрастите.

В този контраст бащата ясно пое здравата и проста народна жилка, а дъщерята - духовната изтънченост. Бащата се разправяше с политици, икономисти, милиционери, селски и градски кметове, а дъщерята - с художници модернисти, философи, иконописци, траколози, сугестолози и индийски мистици*.
 

Около бащата се носеха смесените миризми от новостроящите се вили, дворци и резиденции, от банкетите, гуляите и запоите на приближените му, от кръвта на избитите елени и сърни - от дъщерята не се носеше нищо. И какво да се носи от една пълна въздържателка и суровоядка, притискаща и потискаща плът и жизненост в името на новата евроазийска духовност. Прастарата двойка дух и материя едва ли познава по-гротескно в противоположностите си единство.

Със същата гротескна откровеност бяха разпределени и социалните роли между бащата и дъщерята. С появата си на обществената сцена Людмила Живкова пое под майчино крило няколко модерни за времето си български художници. Но преди да са се разположили по-удобно под него, и върху главите им се стовари един малко нещо груб критическо-изобличителен опус, подписан с бойния псевдоним Янко Димов.

Веднага се разбра - както бе и замислено, - че този Янко не е никой друг, а “лично другарят Тодор Живков”. “Какво става, питаха се объркани хората, дъщерята прави едно, а бащата обратното.” А ставаше нещо не чак толкова сложно - Семейството разпределяше и изпълняваше социалните си роли. На режима, воден и олицетворяван от Тодор Живков, се предоставяше плашенето, мачкането и унижаването на културата и интелигенцията, а на Людмила Живкова - нейното майчинско закриляне и подкрепяне.

Тези роли двамата изпълняваха успешно (успешно най-вече за семейството) до смъртта на Людмила. И когато тя почина, в очите на мнозина беше си изградила вече образ на спасител и възродител на българската култура, история, че и нация. Някои прозряха тоя несложен механизъм, възприеха го като по-малкото зло и го използуваха според възможностите си, но някакво тъжно голямо мнозинство остана, страхувам се, на повърхността на манипулацията.

Всяко семейство, включително и политическото, се раздвоява между нагона да нараства чрез попълнения от кръвни и некръвни родственици, и обратното, да се затваря и огражда пред натиска на “чуждите”. Противоречието става особено остро, когато битовото семейство прерасне в политическо. Тогава общите семейни граници се пречертават и “битовите” членове биват изключени, оставени навън, а щастливците биват ръкоположени като членове на политическото семейство чрез специални служебни, социални и пропагандни актове.

Първият брак на Людмила Живкова, сравнително ранен, стана, когато семейството беше още битово. Битово беше и собственото й семейство. Зетят не получи висока, а още по-малко социално значеща длъжност, а Людмила оставаше в кръга на заниманията си по история. После са се развели - защо конкретно, това си е тяхна работа, но разводът бързо влезе в механизма на изграждането на политическото семейство.

С развода мимолетният зет бе изключен от кръга на политическото семейство, което бе подчертано и с допълнителен акт. Тодор Живков лиши зет си от бащинство и осинови първородната си внучка и, разбира се, смени нищо не значещото й бащино име с величественото име Живкова. По-късно той повтори операцията, като лиши от майчинство снаха си, съпругата на сина - за какво му е на внука такава “битова” майка. Гради ли се политическо семейство, няма баща, няма майка. То всеядно поглъща тези, които са му нужни, и безпощадно изхвърля ненужните, независимо какви са личните и емоционалните връзки. И в този двустранен процес на ограждане и разширяване на Семейството стана едно чудо, което ако не беше станало, никой не би допуснал, че е било възможно.

Людмила Живкова си градеше образ, който в много точки бе пълна противоположност на личните й дадености. Така например съществото, което - прости ме, господи! - не излъчваше нищо, дори и студенина, оставяше заклинателни завещания. “Мислете за мене като за огън!” Чудото на властта и на Семейството обаче дойде, когато жената - и пак ще помоля господа за прошка, - чиято последна заслуга бе женствеността и майчиното излъчване, се нае да стане майка на децата от цял свят.

Към малка, сиромашка и все по-осиромашаваща България плъпваха невръстни деца, пък и не чак толкова невръстни международни хитреци и келепирджии, надушили, че на света се е появил още един суетен диктатор. Нищо, че държавицата му е тясна - важното е пръстите му да са широки. Над София гръмнаха камбани, не църковни, естествено, а подсказани бог знае от кое племе и коя религия, и пред децата от четирите раси и петте континента излезе тя, съвладетелката на България и майката на децата от цял свят.

В цялото това представление едни видяха опит да се отвори България към света и светът към България, други, не така благородно настроени в помислите си, - проява на присъщата на режима мегаломания. Имаше обаче и нещо друго: градеше се образ на Семейството, действуваха механизмите на Семейството.

Някое време след разтрогването на битовия брак Людмила Живкова се омъжи повторно. Избраникът и изборът й изненадаха всички, които си даваха сметка, че тук се гради политическо семейство. Новият съпруг беше спортист и спортен журналист, интелигентен и “симпатяга”, но можеше ли да му се намери роля в Семейството? Оказа се, че може, и то тъкмо според едно от основните изисквания на този политически модел: ролите се разпределят контрастно-компенсаторно с максимално покриване на социума.

Просто и кратко казано, Людмила пое културата, а съпругът физкултурата - е, разбира се, не в нейните потни низини, а в олимпийските висини. Людмила пое образа на аскетичността, безтелесността, духовността, а съпругът… впрочем намерете сами антонимите на изброените Людмилини качества. Добре направено, наистина.

Показателен е начинът, по който частното семейство на Людмила Живкова се вписа в образа на политическото семейство. Как са живеели съпрузите, си е тяхна работа, но на обществото се показваше и разказваше, че семейство в простосмъртния смисъл на думата тук всъщност няма. От това Живкова печелеше в очите на жените, съпругът - в очите на мъжете, а политическото семейство внушаваше силата на своите интереси и цели.

Така всичко вървеше добре за Семейството - от политиката до медицината, от културата до физкултурата, от дядото до внуците - и в далечното, винаги неопределено бъдеще вече се очертаваше първата европейска социалистическа династия. Намеси се обаче основната политическа сила в такъв тип общества: Людмила Живкова се помина.

Ударът върху Семейството бе жесток, но то, както му е редът, не показа това - за голяма изненада и възмущение на всички, които все още го имаха за обикновено семейство и не знаеха как трябва да се държи в подобни случаи политическото. Масовото съзнание реагира на смъртта на Людмила Живкова с много по-голямо съчувствие и с един от своите образотворчески механизми. Живкова се помина неочаквано, на тридесет и девет години, и вече с име на радетел на българската култура и самобитност - било то и в очите на една твърде малка част от интелигенцията.

При тези дадености влезе в ход старият и добре познат в българската история механизъм: създаде се, разпространи се и широко се прие или полуприе смътната, но силна догадка, че Живкова е била убита. От кого, как, с какъв интерес? По тези въпроси имаше яснота не по-голяма, отколкото в случая със смъртта на цар Борис Трети, оплакан през лятото на 1943 година като жертва на хитлеристите, но важна бе не яснотата, а потребността на масовото съзнание да създава образи на мъченици.

Потребността не се спря и от многото качества и обстоятелства на и около Людмила Живкова и я превърна в мъченица, а за част от интелигентните жени и в светица. Тази “канонизация” бе улеснена от контраста между аскетизма на покойната и разгула, който се ширеше сред близките й - Семейството чертаеше максимума на своя човешки и социален обхват.

С кончината на Людмила Живкова осиротяха много хора - от искрено повярвали й до цинични използвачи и безскрупулни хитреци. Осиротяха, вече в тъжния човешки смисъл, и две деца, по едно от двата й брака. На по-голямото, момиченце, механизмите на Семейството предначертаваха след време да застане до дядо си на мястото на покойната си баба и покойната си майка. Три поколения жени се изредиха до вечния, безсмъртния Патриарх!…