УНИВЕРСИТЕТЪТ – НАЧИН НА УПОТРЕБА (всички алюзии с действителни лица и събития са случайни)

–        Университетът е Libertatis Praesidium – каза натъртено деканът, не сваляйки строг поглед от журналистката и преведе латинския израз, виждайки изуменото й изражение: – Крепост на свободата. Затова тук не забраняваме конференции.

–       Аз Ви питах дали това е научна конференция или честване на юбилея на една личност – опита се да поясни журналистката.

–       А какво значение има? – не разбра деканът.

–       Ами... – смути се журналистката, – питах се какви са критериите в Алма Матер за тържествено проведени юбилейни възпоменания? – и виждайки на свой ред изумения поглед на декана, поясни: – Трябва ли личността да има заслуги към науката и културата в България и Европа или всеки може да си празнува годишнината тук? Например, ще организира ли Софийският Университет честване на сина на Муамар Кадафи? И той играеше роля, подобна на ролята на Людмила Живкова.

–       Какво общо има синът на Муамар Кадафи? – възмути се деканът.– Людмила е наш продукт.

–       Или вие сте неин? – наивно попита журналистката.

Деканът сви рамене нетърпеливо, спомняйки си крилатата фраза, изписана на един паметник (кой ли, по дяволите, я беше казал) „ние сме във времето и то – в нас, ние него обръщаме и то – нас” и се замисли дали не може да използва тази сентенция в речта си утре? Хм, не звучи зле: „Ние сме в Людмила и тя – в нас, тя нас обръща и ние – нея...”. Деканът притвори очи, чувайки вече аплодисментите в залата на утрешната конференция, но като ги отвори, видя отново същата досадна журналистка пред себе си и без да прикрива раздразнението си, попита:

– Имате ли още въпроси? 

–  Всъщност, да – извинително каза журналистката. – Каква беше темата на конференцията?

Деканът се ядоса не на шега. Тия неграмотни журналисти, даже темата не са прочели!

–        Как каква?– сопна се той и натърти:– „Културното отваряне на България към Европа"!

–       Култ... – какво? – заекна журналистката, записвайки бързо в бележника си.

–       Културното отваряне на България към Европа! – с нетърпящ възражение глас повтори деканът.

–        Извинете, но за кой период става дума? – попита журналистката.

Деканът, иначе спокоен човек, вече усети как му ври и кипи отвътре. Ама тия, днешните, нищо не знаят! Как за кой период???

–        Как за кой? – хвърли той изпепеляващо презрителен поглед към журналистката.– За Людмилиния период!

–        Извинете – не мирясваше журналистката.– Но нали Людмила Живкова умира през 1981 година?

–        Да – отвърна деканът и една сълза издайнически се прокрадна в лявото му око. – Людмилка ни напусна през 1981 година. Съвсем внезапно. Помня като днес. Никой не можеше да повярва. Осиротяхме.

–        В такъв случай – продължи да пита журналистката, без ни най-малко да се трогне пред мъката на осиротелия преди двайсетина години декан, – в такъв случай, става дума за културното отваряне на България към Европа през 70-те години?

Ей, на тия журналисти всичко трябва да им го сдъвчеш и изплюеш. Мързи ги да четат и това си е!

–        Разбира се, че за 70-те години и особено за края на 70-те!– отговори деканът, решил твърдо да прояви снизходителност пред журналистическото невежество.

–        Но... – журналистката изглеждаше истински смаяна. – По това време България  е оградена с минирани граници, а въоръжени до зъби граничари стрелят и убиват на място дори 16-годишни деца, дръзнали да поемат пътя към Европа? По това време в България има осъдени на затвор, защото са чели „забранена” литература или защото са „мислели да бягат”.

–        Госпожице! – деканът загуби търпение.– Аз ви говоря за „културно отваряне”. Да бягаш не е културно! Да четеш неразрешена литература, не е културно! Това е липса на всякаква култура и възпитание! За такива хулигани имаше лагери за превъзпитание! И правилно! Не може всеки да е културен! В държавата имаше една културна личност и тя беше Людмила Живкова.

Деканът почервеня и се задъха. Ех, ред имаше едно време, не е като сега! Погледна часовникът си и с тревога отбеляза, че ако продължава да хортува с това невежо създание, ще изпусне кюфтетата със сос бешемел. Все пак, въздъхна и направи последен опит:

–        Тогава всичко беше културно, защото имаше ред! Кой да стане академик, кой – професор, кой народен деятел на културата, кой – заслужил. Не е като сега. Сульо и пульо – професори! Дращят на чужди езици, хойкат по света, срам нямат!

–        Разбирам – проумя накрая журналистката, очевидно предала се пред красноречието на декана.– В един свой анализ „Семейството–начин на употреба” проф. Никола Георгиев пише: ”Просто и кратко казано, Людмила пое културата, а съпругът й физкултурата - е, разбира се, не в нейните потни низини, а в олимпийските висини.”

–        Професор Никола Георгиев никога нямаше да стане професор, ако не беше рухнала Съветската империя, а с нея и социалистическа България – почервеня отново деканът. После се овладя и добави: – Но в случая е прав. Дъщерята отговаряше за културата, а зетят – за физкултурата. Нали Ви казах, че ред имаше тогава, не е като сега!

–        В едно дамско западно списание имаше снимка на Людмила Живкова, заобиколена от добре сложени мъже в костюми, които й носеха пазарските торби – каза журналистката и вдигна въпросителен поглед към декана: – Вероятно за това културно отваряне към Европа става дума?

Изтощен, но удовлетворен, деканът кимна:

–        Именно. Нали затова правим научна конференция! Ние сме Университет. Libertatis Praesidium. Крепост на свободата.

–       Значи все пак е научна конференция – побърза да запише журналистката. И добави с големи букви: – Libertatis Praesidium.

 Деканът кимна и с бърза крачка се отправи към мензата. Журналистката прибра бележника си и се запъти към изхода. Главният редактор щеше да е доволен. Беше й казал: „ТЕ имат грижата да създават събитията, а ние – да ги отразяваме. Като кажат, че става дума за наука, значи е наука! Университет е това, не лукова глава! И в носа си да си бъркат и да вадят продукцията оттам, пак е в полза на науката. Ако щат научна конференция и за височайшите кихавици, с които владетелят на Острова на мижитурките е ощастливил поданиците си, да спретнат, ние пак ще я отразим. Това е нашият дълг! Затова ни плащат!”  

 Журналистката излезе от Университета, вдигна глава и впери погледа си в бетонния паметник на Червената армия отсреща. Високо в синьото софийско небе, над Алма Матер стърчеше победоносно един шпагин.

– Крепост на свободата –  развълнувано си повтори думите на декана младата журналистка и забърза към редакцията.