ИДИОТЪТ НА ХРИСТИЯНСТВОТО

Достоевски, струва ми се, остро поставя въпроса за субектите на християнството и то нe  върху техния социален статус, а като битиен модус. Не става дума за съсловния адресат на проповедите на Исус /вероятно пастири, скитници и отхвърлени/, а за „новия човек”, който според Бердяев,  се е появил вследствие на християнизацията на обществото. Но Бердяев, който е адепт на творчеството на Достоевски, сякаш не е разбрал нещо важно – там  не става дума за „гения на християнството”, който е намерил посока и се е взел в ръце, а за „юродивия”, идиота, странния, неумелия, отвлечения от живота тип, човека от подземието, парадоксалиста, изкушен от забранената ябълка на социалното познание, психолога, атеиста, революционера, либерала, пияницата и пройдохата, и пр... В „Престъпление и наказание” пък въобще  се отхвърля идеята за Страшния съд, който един милозлив бого/човек /”розовият Христос”, или положително-прекрасният Мишкин, в противоречие със страховития  Пантократор на православието, отвъдна проекция на земния кесар/  не е в състояние да налага...

Всъщност в световен план превръщането на учението на Исус в една ревнива  религия е профанизация  /по същество това е  етическо учение, на което впоследствие се пришиват “чудеса”/, която е довела до страховити насилия над инакомислещите. Набъбващата лъжа около това учение не е било възможно да не свърши зле – като изключим психотерапевтиката за “бедните”, християнската религия се явява спирачка за прогреса, както и  психологическа заблуда в личен план и дори психично отклонение, антипросвещение, антимодерност. Но най-зле се чувства християнството в  най-изостаналите си форми /православието/, където се превръща в своя антитеза –  легитиматор  на господството. В „Братя Карамазови”, в главата за Великия инквизитор, Достоевски достига до потресаващия извод, че за /католическата!/ църква Исус  е ненужен. Съхранението на неговия „образ” през вековете, според Дневника на писателя, се дължало на “народа” /конкретно на руските православни славяни/. 

“Християнин” ли е бил самият Достоевски?  “Ако има две истини… пак бих избрал Христа”…? Тоест жестокият реалист, Достоевски, избира “утешителната безсмислица” /както Елиаде нарича религиите/… Невъзможно е за един уж дълбоко „вярващ” да се измъчва с такива страшни въпроси, да таи същевременно страшна ирония и скепсис /всичко е позволено, щом няма бог/. Невъзможно ли? Нали точно при него крайностите се докосват… Поне външно писателят обаче е трябвало да спазва благоприличието – след отрезвилите го от социализма години на каторга и заточение, както и дебнещето го ІІІ-то отделение /първообраз на политическата полиция и предшественик на роденото от революцията НКВД/. Хипотезата на Цв.Стоянов в книгата му „Геният и неговият наставник”, че Достоевски е бил манипулиран от приятелски настроеният оберпрокурор на Синода Победоносцев, докато е пишел Братя Карамазови, е ефектно, но струва ми се нерелеватно. Първо – защото Победоносцев не е гений, за да предположи що за произведение е “Братя Карамазови” и съответно да задава нормативно поетиката му, второ – не съществува априори контролирано “прозрение” за нещата. Погледнато в по-далечен план – излиза, че Стоянов става жертва на /де/люзията, че православието е истинското християнство. Щом като самият Достоевски го схваща като “първа истина”, коя е другата истина? Гледната точка на “западната наука”,”прогресаджиите” и “необятните машинисти”, както нарича Достоевски американците. Горещият диалог на Достоевски е със западната мисъл, а не реформаторски разсъждения в рамките на православието /вкаменено и “въвонило се”, като трупа на старецът-монах Зосима/, това наблюдаваме в Петокнижието му. Заслужава ли закостенялото православие такъв мощен метафизик, може ли да понесе колосалната художествена мощ, която Достоевски внася в гноясалото културно пространство на руското самодържавие? Очевидно не. Неслучайно,  другият гений на руската литература, Толстой, по-късно е отлъчен от РПЦ. Един антихристиянин  /Ницше/, отворя една книга на неизвестния все още русин в една немска книжарница и веднага “усеща огъня”.  И няма как да е другояче. Достоевски създава модерната литература, такава, каквото я разбираме днес. Той връща страстта на диспута за бога, поставя нови въпроси, предсказва нечувани неща, които тепърва ще се случват с човека. /Човешката агресивност ще измисли топор, който ще обикаля около земята… и още ред пророчества, които 20 век ще осъществи и още ред пророчества, от които най-велико за сливането на държавата с църквата – всъщност тоталитарната държава, който експроприира, освен телата и душите…/. Ленин дълбоко греши, като нарича Толстой “огледало на руската революция”, унищожителната изстъплена мощ на руската революция е предсказана в “Бесове”, където е прочетена в аванс и смъртната присъда на комунизма…

2

  И все пак православието не успява да възпита нов човек, етиката му е средновековна, да не говорим, че “духът на капитализма” умира, още щом се допре до православния  “здрав мистицизъм”, “истинското християнство” и пр. измишльотини на източнохристиянските ретрогради. Пример за това е Русия, древната и съвременната, която копира феодалната Византийска империя. Така че човекът произведен от православната матрица, напомпан с някакво месиянство, втренчен в някаква въображаема “душа”, просто не отговоря на световните предизвикателства. Ние отдавна обитаваме руини, спойката между хората се е разпаднала, а православието отдавна се е превърнало в личен спасителен проект на малцина. “Съборността” на православието, матрицата  “народ”,  /от руската дума собор – черква, храм/, за която Достоевски пледира, е илюзия. “Народът” се оказва невъзможен да роди гражданина, който е преди всичко индивидуалност, взела съдбата си в свои ръце, а не “патриот” или “добродетелен християнин”.  Именно в сумрачните храмове на православието човекът се откъсва от природния си корен, както и от самия себе си, /та нали уж “бог е навсякъде”!/ и най-малко е в задушните и спарени православни позлатени коптори, където юродивите облизват мъждукащите  икони като рани с език, облажават някакви изцеляващи духове /”светци”/ и се потапят в суеверието, като в огненото езеро на забравата…

   Московският комунизъм стигна до такива безобразия и зверства, понеже се оказа наследник в някаква степен на наследството на самодържавието, неговите имперски мераци за Трети Рим и неговия крепител в духовен план – православието. Фактически руските царе са самовластни сатрапи и дори реформатор като  Петър Велики не се посвенява да убива политическите си противници, като част от присъдите изпълнява лично на ешафода… Просветените монарси така и не се появяват в Русия, дори Екатерина властва самоволно…

Нека не забравяме, че Ленин произхожда от свещенически род, а Сталин е недоучил семинарист. Верно, комунистите бяха атеисти и се подпичкваха с белобрадия дедо Господ, но обожаваха земни богове, бащици, пасващи в старият калъф на царя-император. Неслучайно толкова попове стават сътрудници на комунистическите тайни служби, при това убедени, че това е в полза на “държавата”!

Трансформираният от войната и революцията мужик в “нов човек” е всъщност е безпаметен лумпен-пролетарий, на когото се обещава световно господство, тъй като световната революция била неотменима. След падането на Стената през 89-а, в Русия отново не се случва нищо съществено, напротив върви се към една еклектична реставрация. Интересът към Достоевски в Русия нараства отново около Перестройката, преоткриват го, възхищават му се. В известен смисъл солженициновия Архипелаг ГУЛаг преповтаря каторжническите Записки от Мъртвия дом, а Булгаковия шедьовър не би бил възможен без Легендата за Великия инквизитор, същото се отнася и за творчеството на повечето западни екзистенциалисти… Вижда се, че Достоевски е начало на всички начела на модерната литература…

Не издигайте Достоевски като знаме, защото целият е борба – предупреждава Толстой. Но не е ли това същината на русина или просто става дума за мистификация? Наистина ли е толкова тайнствена руската душа или по-скоро става дума за махмурлук? Руската тройка, която уж щеше да води народите, днес е затънала в глината на духовната безпътица. Що за хора обитават Кремъл и властват над 1/6 от земната суша? Те вече се кръстят доста ловко, щом влязат в храма… А що за православни отци шетат из самия храм? И как се съвместява езическия култ към мумията на Червения площад и Христос Спасителя? Всъщност страшните въпроси и отчасти и отговорите ги има отдавна при Достоевски… И те не са никак благовидни. Какво става днес в Русия ли? Ами винаги това е ставало – Русия винаги е била кухнята на всяка реакционност, размирици и хаос – при това всичко се гарнира с приказки за човечеството, което чака руската дума и руските прозрения… Всъщност мислещият човек в Русия има една съдба – тази на влюбчивия “идиот” Мишкин – накрая потъва в небулозата, натикан от здравите сили в някоя лудница… А не е ли била самата Русия винаги едни огромен затвор, където всеки е с различна присъда до живот?