СВЕТУЛКИ И СВЕТКАВИЦИ. В памет на Маргарит Минков

Румен Шомов

Тогава ревах за първи път от ученик. Когато ми го съобщиха... Без да знам какво правя.

Несъзнателно се намъкнах в банята. Там – в празната вана под струите на душа, невярвайки сам

на себе си; на чутото; на сълзите си... Целият се тресях. Питах се: „Що за цирк!? ...Що за

комедия, по дяволите разиграваш!? Какви ги вършиш!?“

Нямах понятие кого упреквам – себе си, че рева или него, че е умрял.

Никой не го беше виждал болен. Никога. И изведнъж: тялото му ...„отказало да съдейства на

лекарите“ – такъв бил коментарът им. Ядосали му се. Питали се как е възможно? Черен дроб,

бъбреци – абсолютен отказ! Сякаш Онзи отгоре му е дръпнал шалтера: „Стига ти толкова! Ти

свърши своето.“

...Кой Онзи!? Та нали Онзи предизвикваше океански приливи вдъхновение в мига на всяко

негово събуждане – как ще му дръпне шалтера!?

И какво значи: „Свърши своето“?!

Пълен абсурд!

...Днес невъзможното на отсъствието му не спира да навърта годините – станаха петнайсет... И

да възпроизвежда въпроси. Да възкресява образи... Те изплуват от парата на времето – живи,

необичайно устойчиви: ето го смуква от цигарата, така че бузите му се слепват откъм

вътрешната страна. Очите му са широко отворени – толкова, че голямото му чело е цялото в

бръчки. Слуша напрегнато. После отваря уста. Зъбите щръкват. Адамовата ябълка подскача като

панаирджийска скала след измерване силата на кроше. Хълца докато се смее. Тресе се. В стаята

– невидими ленти. Преметва крак върху крак. Ръката дълго не изтръсква цигарата. Масурите на

пепелта меко тупват на пода. Или в пишущата машина. Още не е настъпила компютърната ера.

Поне за него.

Гневът – светулки и светкавици! Ръцете вибрират. Очите горят...

Това не е той. Това е само външното...

В онези години не можеше да не си поне малко магьосник.

Той беше и магьосник, и вярващ. Не съм сигурен, че ако беше жив днес, щеше да продължава да

бъде толкова убедено вярващ. Вярвам, че поне щеше да си остане магьосник.

Когато си отиде Сахаров, си казах – лош знак! За Русия. За света. За надеждите на живота. Така

и стана.

По дяволите! Между двамата изобщо не може да има никаква аналогия! Когато Маргарит си

отиде и през ум не ми мина да кажа: „Лош знак. За България. За надеждите на живота.“

...Нелепо отклонение, нека да го приемем като нелепо отклонение!

1974 година. Добра година. Но голям малшанс за завърналия се, завършил, следователно, вече

бивш студент. Свързали са ме с един невероятен човек, който – прочел моите приказки – иска да

ми помогне. Никого не познавам. Води ме в телевизията. Нов малшанс: редакторката, която

според невероятния човек, може да свърши работа я няма. Няма го и другият редактор, който –

пак според невероятния човек – е надменен. Август е. Време за отпуски. И изведнъж, човек –

нисък, в поизтъркани бели клош панталони и риза в тютюнев цвят с дълъг ръкав. Запознават ни.

Работел като кабелист. Нещатен. Но се въртял и в детска редакция. Прочита текста още веднага –

в кафенето. Очите му горят. Сигурен е, че онзи надменният ще хареса приказката.

Естествено, не вярвам. Не съм виждал толкова неубедително изглеждащ на външен вид човек да

говори толкова уверено от името на друг човек. Гледам го. Няма колебания! Няма съмнения!

Минават петнайсет дни. Звъни телефонът. Обажда се онзи – надменният... Повтаря едва ли не

дословно казаното от неубедително изглеждащия на външен вид човек. Не вярвам на ушите си.

Оказва се, че дори невероятно добронамерените хора могат да грешат. (Колкото до въпросната

редакторка, по-късно тя се оказа добър автор и напълно неспособен да прояви интерес към чужд

текст човек. Но това разбирам по-късно. И е друга тема.)

Няма значение.

През октомври, вече заклел се новобранец в Школата за запасни офицери в Плевен, в столовата

на казармата сред оглушителен шум на задоволяващи глада си бойци, като мен попаднали тук

след завършване на висшето си образование, се опитвам да поглеждам към приставката с черно-

белия телевизор. Вечерната информационна емисия е единственото задължително предаване в

казармата. „Лека нощ, деца!“ е непосредствено преди нея, затова приемникът работи. ...Една

вечер, втора... На четвъртата – страхотно! Приказката ми! Заприличвам на ранен звяр в клетка.

Хвърлям се напред и нагоре. Напрягам уши, очи, мишци – нищо! Нито дума! Само картинки.

Искам да изкрещя:„Млъкнете, бе! Луди ли сте!? В момента пропускате най-важното нещо, не в

моя, във вашия живот – моята приказка!?“

Петстотин души нехаят.

Това е най-точната метафора, която (с малки изключения) определи цялото ми присъствие в

надомното културно пространство – играта ми на живот и смърт без остатък тече във

виртуалното пространство, а долу – не им е до това. Не знаят. Не са чували. Гладни са. Около

трапезата им цари друго оживление. Дрънчат лъжици. Някой остъргва поредната бака. Друг –

мляска. Един се е задавил. Друг го тупа по гърба. Трети се кара – не му стига кльопачката.

Четвърти се кикоти на мръсен виц. Никой не чува. Не вижда. Дъвче и гълта: „Какво пък

толкова!?“ „Знаем ги тези бабини деветини! Вече сме ги виждали! Ала-бала-портокала!“,

ехтят в ума ми неизречените им реплики зад пълните с храна усти...

Излизам от казармата и ставаме приятели. И моментално се скарваме. Заради щуреца. Събираме

се, веднъж-два пъти на месец да си четем стиховете, да разтегляме макароните и да дробим

юфките на литературата, теоретизирайки я, като обилно се подкрепяме с изумителните солени

вегетариански торти от палачинки на Ралица Стоилова (Сугарева). Така стигаме до темата за

най-баналния образ в българската поезия. Повечето смятат, че е щуреца. Маргарит опонира. На

следващата сбирка прочита „Апология на щуреца“. На по-следващата – аз го сяждам. Много

аргументирано. Получавам дори похвали. Тайно. Той изглежда огорчен, но проявява сдържаност.

Казва: „Мен не ме интересува какво мисли ...XYZ! Мен ме интересува онова, което той пише!“

(Става дума за мене.) Не изпитва колебания спрямо себе си. Никакви!

...Много по-късно прочитам въпросното стихотворение. Като всеки новобранец в литературата

не съм видял цялото. Дребните поправки, които след узряването на текста авторът сам е

отстранил, са ми се виждали греда в окото.

„Апология на щуреца“ надживя и него и дрязгите ни.

Преди да дойде в София Маргарит изкарвал хляба си като арматурист, общ работник в местния

театър и Б. знае още какво. (Мразеше физическия труд, това е сигурно.) В София се изхранвал с

текстове на песни по готова музика за различни рок-групи. И за телевизията.

„Знам защо ми се обаждаш – казвал щом Надменния му се обадел по телефона – трябва ти

текст за песен за приятелството?“ Вече му бил написал около трийсет – все за различни

предавания, все за приятелството... Гладувал, живеел под наем в невзрачни местенца с един свой

съгражданин, който не можел да си обясни как освен да ядеш, спиш, пърдиш и дрънкаш

глупости, можеш да си губиш времето да пишеш поезия, приказки... За телевизионните

сценарии нямал нищо против.

Това продължило, докато не срещнал Ина – тогава асистент режисьор в телевизията. И докато

пиесата му (за огромно съжаление изчезналата му пиеса) „Големият бал на шахматните фигури“

не спечелила анонимен конкурс във Варна. След нея „Книга на царете“ спечели друг анонимен

конкурс – този път в София. И животът му се обърна... Признанието свърши своето. Маргарит

пишеше като в транс – пиеси, сценарий за филм. Искаше да направи либрето за опера. Като

капак някой в семейството на Ина спечели апартамент от Държавната лотария. Така приключиха

жилищните им проблеми... Роди се Сибина.

Как момчето от провинцията с незавършен единайсети клас, без пари, постоянна работа,

жилище и роднини тук успя да извърши невъобразимия драматургичен обрат и се превърна в

едно от лицата на тогавашния театър?!

Отговорите са няколко: Другото име на драматургичния текст е верига от обрати. Той умееше да

гради изненадващия обрат. Беше самороден психолог. Мъдър майстор на развитието на

конфликтите и действието. Достатъчна е „Книга на царете“, за да се види как в името на

пиесата, той оттегля авторските си симпатии от главния герой – цар Петър. Изважда го от

контекста на конкретното време и го поставя в историческото. Цензурата клекна. А не беше

компромис. Беше най-непредвидимото решение за финала й. И най-елегантното...

Втората част на отговора гласи: колкото и нелепа да беше цензурата, колкото и затворен, и

тормозен да беше малкият кръг драматурзи, драматург представляваше институция.

Съществуваше общност от поносимо заплатени автори, режисьори, художници, артисти и

администратори. Съществуваше истинска публика. Маргарит направи невъзможното – влезе в

театралната общност. Пиесите му се заиграха по сцените на цялата страна.

А това не беше просто.

Когато написах първата си пиеса за възрастни „Сизиф, Сизиф...“, не я приеха. Било проза. Не

ставало за театър.

Стана.

Благодарение на Маргарит. „Ти нещо дописвал ли си в тази пиеса, или само си я съкращавал?“,

питаха ме някои корифеи после. „Само съм я съкращавал...“, отговарях, стараейки се да не бъда

язвителен. Следваха: „Хъм...“, то ест: „Виж, ти!“, което пък означаваше... съвсем друго.

Никога няма да проумея как професионално се занимаваш с едно нещо трийсет години и не

различаваш кой текст е за театър и кой – не!? Моето имане-даване с „Апология на щуреца“

изобщо не е от същия десен. Но това е друга тема...

Маргарит тогава беше драматург на „Сълза и смях“. Времето се беше превъртяло. Беше дошло

нашето време...

Въобразявахме си!

Скоро мехурът на илюзиите се спука – смелите реплики вече идваха не от салоните, а от

...Народното събрание. Предаваха заседанията на живо. Театрите опустяха. Корифеите –

включително директорът на Театъра над всички театри – сипеха бисери: „театърът е изкуство

на възможното“ и го спасяваха – постилайки килимче пред жадните за телесност, телесност и

още повече телесност. Така театърът стана врата, съседна на чалготеката и пипшоуто. А от

всички изкуства за нас най-важно се оказа кулинарното.

Кръговратът на живота, извървян от Маргарит сам по себе си представлява пиеса. Или живот на

цвете. Или на всичко, което идва на тази земя – ражда се, пораства, разцъфва, невидимо започва

да повяхва и умира. Това е кодът. На пиесата и на живота. Това е присъдата.

...Директор на т-р „Сълза и смях“, депутат...

Ръководех направлението за драматургични програми на телевизията. Бях предложил сценарият

му в бели стихове „Рождество“ по библейския сюжет. Шефът на дирекцията за художествени

програми видя документите на заявката и ме извика: „Поговори с Маргарит на четири очи. Да

помисли за друг режисьор“. Правим си среща. „Това е режисьорът чийто филм, можеш да

разпознаеш, когато видиш дори и един негов кадър“, заявява Маргарит.

Така слага точка на разговора. За смяна не може да става и дума.

Нещата се обърнаха като на шега. За миг.

Най-напред отиде по дяволите депутатството му... После един композитор – министър на

културата – го освободи от длъжността директор на театъра... После публиката на Сатиричния

театър не прие „Въведение в тяхната картина“... После директорът на Театъра над всички театри

го назначи временно за драматург. Колкото да напише новата си пиеса. И не поднови договора

му, когато я написа. И не постави пиесата. Постави я друг театър. Но публиката вече беше

въведена в тяхната картина – беше неистово въведена. Телесност, телесност и още телесност –

това искаха публика, артисти... Всички! Маргарит им беше прекалено сложен, прекалено

нестандартен, прекалено асоциативен, прекалено изтъкан от прозрения за онова, което

продължава да ни се случва и днес... Препъваха се в парадоксите му. Задъхваше ги

импровизацията. Напрежението на неговия ум водеше до късо съединение в техните.

Виртуозното владеене на играта ги превръщаше на патета в кълчища...

Кой можеше да изтърпи всичко това!?

Върнаха го в първоначалната му точка. В точката на глада. Маргарит беше понесъл всичко, но не

би могъл да понесе и всичко отначало.

Това беше присъдата.

Не и за автора!

Въпреки че един корифей вече излезе с тезата, че тъкмо очаквал Маргарит да задоволи

височайшите му изисквания и, видите ли, той взел, че умрял... Когато котаракът го няма,

мишките си правят купон! Ако човек не познаваше произведенията на корифея, сигурно дълго

би се дивил на такава ...багрянородна изтънченост?!

Ако не беше умрял тогава, за тези петнайсет години Маргарит щеше да умре поне още хиляда

пъти. От театъра. От живота. От политиката. От абсурда, в който живеем... От краха в душите

ни... От безпомощност... От отчаяние...

Накрая пак ще се върна към онази тъпа асоциация с Андрей Сахаров.

Смъртта на Маргарит не беше добър знак. Но това, че е забравен, че не се играят пиесите му

е много, много лош знак... За българския театър, за България. За надеждите на живота. Сега вече

и от доста време всички сме в тяхната картина. Без когато и да било да е имало наша. Без

когато и да било да е имало ние – сиреч общност, каквато Маргарит се надяваше, че може да

обедини.

Най-ужасното е, че мнозина започнаха да вярват, че в тяхната картина не е чак толкова зле.

Август 2012

София