София дъ бест?

„София, България: Любимият ни град в Източна Европа.”

Когато видях това заглавие в един канадски блог, ми стана приятно.

Роден и израсъл в центъра, но живял също в Люлин и Подуене и служил в казармата в Казичене и Враждебна, познавам София и покрайнините й по-добре от доста столичани. През 80-те, като дете, обикалях парковете и гробищата й с велосипед, през 90-те кръстосвах открай до край разбитите й улици, същите улици, по които по-късно дебнех кримки като репортер. В този град завързах вечни приятелства, изживях магически мигове, оцелях конфликти с мутри, ядох бой от полицаи, срещнах любовта, възмъжах.

София  постави основите на това, което съм в момента. Дълго време бях част от нея. Тя ще бъде част от мен завинаги. Затова материала в канадския блог ми хареса. След като двама посетители от другия край на света са харесали града, значи, в известна степен, са харесали и мен. Прочетох текста, само бегло отбелязвайки факта, че чужденците бяха дошли непосредствено след неприятни сблъсъци с Черна Гора и Албания. Не бях напълно съгласен с мотивите, които изтъкваха, но какво от това – разни хора, разни неща забелязват.

И всичко щеше да бъде наред, ако по инерция не се бях хързулнал към читателските коментари. В тях жителите на града се разкриват тъжната истина за себе си.

Теодора Кр.: „Йее, жестоко! Благодаря за добрите думи... Ако се чудите защо българите толкова се радваме, когато някой похвали държавата ни, да знаете, че е заради многото удари по самочувствието, които сме понесли както по исторически причини, така и във връзка политико-икономическата ситуация днес.“

Калоян К.: „Мястото е наистина магическо, защото София е стар град, където могат да се видят монументи от Римската и Византийската империи и т.н.”

По-нататък: кратък спор относно това дали София или Букурещ си заслужава посещение в по-голяма степен и кой град е по-стар, плюс серия от фотографии от цялата страна. Под тях Борис обявява, че се разтреперва от подобни материали в Интернет, защото е „горд българин“.

Разтреперих се и аз. Но не от умиление, а от раздразнение и срам.

Защото всичките реакции под материала крещяха с пълно гърло: „Ние, българите, сме комплексари. Душичката ни трепва, а косъмчетата на ръчичките щръкват, когато чуем добра дума за себе си.“

Жалка картинка, очевидна не само за мен, като българин, но и за всички чужденци, попаднали на страницата. Когато господа като Борис се обявяват за „горди българи“, никой не им вярва. Замислят ли се по-сериозно, вероятно и те самите не си вярват, защото гордостта им се крепи на самовнушения и спорадични изблици на добронамереност отвън.

Ако има нещо, което характеризира гордия представител на един етнос, гордия гражданин на държава, гордия професионалист или просто човек, то е, че той не се нуждае от външни стимули, за да си остане такъв. На него не му потичат сълзи от умиление, когато го потупат по главата. Той не се нуждае от изсмукани от пръстите аргументи, за да остане горд. Също като красивата жена и привлекателния мъж, които знаят цената си и без непрестанен поток от комплименти.

Това е характерно само за комплексарите.

София не е стар град по европейските стандарти. Наистина, построена е върху и около останките на хилядолетни постройки, но това не е достатъчно. Всеки, който се е поразходил из Стария Континент, знае какво е да отседнеш в хотел на хиляда години в Италия, или да изпиеш една бира в пъб от времето на Шекспир в Англия. Точно в Европа две-три черкви и няколко останки не могат да впечатлят никого. Затова изтъкването им като особеност на София е търсене на теле под вола.

Същото важи и за обяснението на необузданата радост от положителни отзиви в Интернет. Тя не е породена от история, икономика и политика. Не е следствие от външни фактори. Тя е чисто и просто плод на комплекс за малоценност, който се корени в собствените ни действия и бездействия като нация.

България, за разлика от държави като Русия, е демократична държава. Далеч не съвършена, но все пак демократична. В България правителствата и политиките се сменят по волята на избирателите. Следователно забележителната липса на развитие в обществото е причинена от нас самите, а не от имагинерни външни врагове. Можем да си въобразяваме колкото си искаме, че заравянето на главата в пясъка ще ни спаси от комплексите, но истината е тъкмо обратната. Това само ги задълбочава.

За съжаление, в групата на комплексарите попада непропорционално голяма част от българите. Дали поради непознаване на света, дали поради неувереност в собствената си преценка или просто от отчаяние, те чакат с трепет всяка добра оценка и настръхват от възбуда, когато я получат. Тези периодични инжекции положителна енергия са жизненоважни за тях.

Не си ли получат дозата, те започват да компенсират под най-различни форми. Я ще си изсмучат от пръстите няколко исторически и политико-икономически причини за дереджето на самочувствието си, я ще измислят някое национално постижение, я ще настръхнат и ще намразят всичко, що не е в границите на милата родина.

Чудя се, дали ще дойде момент, в който качествените българи ще си повярват, а некачествените ще се погрижат за собственото си израстване.

Хайде да видим.